Незнайно защо окупаторът на Варна е почетен гражданин на Бургас. На Варна не е

Възможно е някога БКП да е преценила, че признателността към съветския военачалник трябва да бъде демонстрирана, но на безопасна дистанция от мястото, където историческата чувствителност би могла да създаде напрежение

Ключови думи: Варна, Бургас, почетен гражданин

Историята има дълга памет, но къса съвест – особено когато се пише с политическо мастило. В този регистър стои и името на Владимир Фьодорович Толубко – изтъкнат съветски военачалник, ветеран от Втората световна война и… почетен гражданин на Бургас.

Парадоксът не би бил толкова смущаващ, ако съществуваше органична връзка между личността и града. Но такава няма. Единствената пряка нишка, която свързва Толубко с България, води не към Бургас, а към Варна – и то в един от най-драматичните моменти от новата ни история.

На 8 септември 1944 г., след навлизането на съветските войски във Варна, Толубко е назначен за комендант на града. Днес почти единодушно българските историци определят това „навлизане“ като окупация на България от страна на Червената армия. Аз вярвам на тях, на научните работници, които боравят с архиви и аргументи. Не на политиците, които рядко могат да си позволят лукса на безпристрастността и предпочитат удобните митове пред неудобните факти.

Ако приемем, че става дума за окупация, то Толубко не е просто военен администратор. Той е част от окупационната власт. Фигура, вписана в механизма на един външен военнополитически контрол върху българската държава. И тук възниква въпросът: как и защо именно Бургас решава да го удостои със званието „почетен гражданин“?

Варна – градът, в който Толубко реално упражнява власт като комендант – не му е отдала подобна чест. Поне в интернет няма никакви данни в тази посока. Паметта там вероятно има по-конкретни очертания. Споменът е по-личен, с по-малко идеологически филтри. Възможно е някога БКП да е преценила, че признателността към съветския военачалник трябва да бъде демонстрирана, но на безопасна дистанция от мястото, където историческата чувствителност би могла да създаде напрежение.

В онези години нашата държава не пропускаше повод да засвидетелства лоялност към Москва. Почетните звания бяха част от този ритуален език на подчинението – символни жестове, чрез които тукашната власт демонстрираше вярност към големия брат. Дали именно такъв е случаят с Бургас? Дали градът е бил избран като по-удобна сцена за един идеологически поклон?

А може би разковничето е по-прозаично.

Днес почетните граждани на Бургас са вече 256. Първият е обявен през 1945 г. За сравнение, Варна започва тази традиция още през 1879 г., но до днес има под 200 носители на званието. Разликата не е просто статистическа, тя е показателна. Когато една почетна титла се раздава на килограм, стойността ѝ неизбежно се стопява. Също като с парите. Колкото повече напечаташ, толкова по-ниска е стойността им, за сметка на по-високата инфлация. 

Ако искате още едно сравнение, ето ви го: почетните граждани на полската столица Варшава са по-малко от 100.

В Бургас решенията за почетно гражданство – и в миналото, но най-вече през последните трийсетина години – сякаш минават с необичайна лекота през местния парламент. Критериите кой може и трябва да бъде удостоен са, меко казано, обтекаеми. Нямам и спомен някое предложение да е било отхвърляно от общинските съветници. Между действителен принос към града и символичен политически жест границата често се размива. А когато липсва ясна мярка, всяка мярка започва да изглежда достатъчна.

Но нека се върнем отново към абсурда: човек, чиято единствена връзка с България е ролята му на комендант в момент, който историческата наука определя като окупация, се оказва почетен гражданин на Бургас, с който не го свързва нищо. Докато Варна, където е упражнявал властта си, не е пожелала да го впише в своя пантеон.

Това не е просто въпрос на едно име в един списък. Това е въпрос за отношението ни към историята – дали я разглеждаме като територия на знанието или като инструмент на конформизма. Защото почетното гражданство не е протоколен жест. То е морална оценка, вписана в публичната памет.

А паметта, ако не бъде пазена с мярка и достойнство, лесно се превръща във формалност. И тогава титлите тежат по-малко от архивния прах, от който историците – за разлика от политиците – се опитват да извадят истината.