Каква ще е Русия след Украйна

Независимо от ядрената си мощ, без да притежава Киев Русия е обречена на крах на своята историческа легитимност, което заплашва да доведе до разпадането ѝ

Ключови думи: русия, украйна, сащ, война, преговори аляска, доналд тръмп, владимир путин

Тема в развитие

Каква ще е Русия след Украйна Сделка май ще има, Тръмп ще ходи в Минск Руският президент отлита за Анкоридж от Магадан, Тръмп ще го посрещне пред самолета

Тръмп предлага сделка: Мир в Украйна срещу бизнес с Русия, а ако Путин откаже... Сергей Лавров пристигна в Аляска с блуза на СССР (СНИМКИ/ВИДЕО) От Белия дом уточниха графика на срещата Тръмп - Путин Песков смълча гадателките и анализаторите: Голяма грешка е да се правят прогнози за срещата в Аляска Путин отива в Аляска заради ограничаване на ядрените арсенали, а Тръмп го плаши със санкции

виж още

скрий

Срещата в Аляска между Доналд Тръмп и Владимир Путин, която ще се случи чак когато в България е настъпила нощта срещу събота, предизвика написването на стотици статии по целия свят. В почти всички се обсъжда бъдещето на Украйна — в какви граници ще продължи да съществува, ще има ли примирие още сега, кога е възможно да започнат същинските преговори за мирен договор, дали Тръмп се готви тайно да се договори с Русия за нова подялба на света... Част от тях са толкова абсурдни, включително и това за подялбата на света, че ги спасява само хаосът от информация, в който всичко се забравя няколко часа след прочитането, дори и най-големите спекулации.

Съдбата на Украйна наистина е важна тема с оглед бъдещия геополитически ред. Защото сред най-интересните моменти в историята, които са успявали да преобърнат хода ѝ, са тези, в които малката жертва на която и да е империя е съумявала да се отскубне от ръцете ѝ и напълно е обърквала нейните планове. Точно по тази причина много по-интересно е бъдещето на самата Русия. Въпреки че минаха три години и половина от началото ѝ, и мнозина вече не помнят, войната бе започната с идеята за нов глобален дневен ред, в който Кремъл възвръща владенията си от времето на Съветския съюз, а Западът е много уплашен от московските управници и ги моли за пощада.

На 15 декември 2021 г., два месеца преди Владимир Путин да започне най-голямата касапница в Европа след Втората световна война, той отправи ултиматум към САЩ и НАТО тъкмо за нова подялба на света. Там се изискваше забрана на бъдещо разширяване на НАТО; изтегляне на войските на алианса от Източна Европа, включително и България, като тези страни отново минат в руската сфера на влияние; ограничения върху разполагането на ракети с къс до среден обсег и на ударни системи по границите на Русия.

През очите на изданията на българската и световна русофилия нещата към момента изглеждат така - Путин е велик и е победил, Зеленски е нацистки престъпник и е смачкан, Тръмп е подготвил ножове и вилици, с които САЩ и Русия ще режат и ще си сервират парчета от света. Но в реалностите всичко е точно наобратно. Никой не обърна сериозно внимание на този ултиматум, който днес е вече напълно забравен. Кремълската агресия в Украйна придвижи НАТО още по-плътно до руските граници - присъединиха са традиционно неутралните Швеция и Финландия. Втората и заради своята лична история как някога на свой ред бе част от Руската империя, а когато ѝ се изплъзна, империята не ѝ прости и под ръководството на Сталин се опита отново да я присъедини. НАТО си стои в Източна Европа и ако има вероятност да я напусне, тя е свързана с решенията във Вашингтон, не от тези в Москва. Руската сфера на влияние се сви до най-малките си размери от столетия — от нея се отскубнаха Армения, Азербайджан, Туркменистан, дори най-беззащитната сред всички съветски републики — Молдова.

САЩ не просто помириха Армения и Азербайджан, измъквайки ги по този начин окончателно от Кремъл. Вашингтон, респективно НАТО, получи достъп до арменска територия — американците ще контролират бъдещия Зангезурски сухопътен коридор през Армения, свързващ Азербайджан с ексклава му Нахичеван. Иран, който зареждаше Русия с дронове камикадзе „Шахед“, с които бяха убивани украинци, вече спря да го прави, след като бе нападнат едновременно от Израел и САЩ, а военната му промишленост бе сериозно засегната. Туркменистан пък използва впрягането на всички руски ресурси във войната срещу Украйна, за да скъса и последните си останки зависимост от някогашната метрополия.

В тази бивша съветска република в момента руското население е най-смачкано в целия свят, но Москва се прави, че не го забелязва. Нито е отправила ултиматум към Ашхабад, че ще го нападне, за да спаси руснаците там от дискриминация (с каквито аргументи нахлу в Украйна), нито се е чуло да направи дори забележка на туркменския диктатор Сердар Бердимухамедов. Туркменистанските руснаци трябваше да избират — или се изнасят от Туркменистан, или се отказват от руските паспорти и приемат единствено туркменистанско поданство, с което вече нямат право да търсят закрила от руските дипломатически мисии за каквото и да е. Немалка част напуснаха държавата. Други се примириха и в момента са подвили опашка, учат усилено туркменски език и си кротуват. Просто разбраха, че на помощ от Русия не могат да разчитат.

Нищо утешително няма като резултат и по другите точки от руския ултиматум от 2021 г. След началото на войната Русия „се обогати“ по границите си хем с ракети с къс до среден обсег, хем и с ударни системи. В Украйна вече са разположени „Атакамс“ (до 300 км), „Грим-2“ (~300 км), „Сторм шадоу“ (~550 км) и модернизирания „Нептун“ (до ~1 000 км). Полша, Литва, Латвия и Естония пък се снабдиха с нови американски системи „Хаймарс“. След 2022 г. поляците разгърнаха и средства за противоракетна отбрана - „Ейджис ашор“ и „Пейтриът ПАК-3 МСЕ“, които могат да изстрелват ударни ракети.

Всичко изброено победа ли е за Русия?

Но всъщност евентуалният нов световен ред не бе основният мотив за тази война. На първо място винаги е стояло бъдещето на империята. Без да притежава Украйна то е най-малкото мрачно, стратегически уязвимо и едновременно с това потенциално експлодиращо.

Русия възприема Украйна като ядрото на своята цивилизационна идентичност. Киевската Рус — първата държавна структура на територията на днешна Украйна — се смята от Кремъл за генезис на всичко руско. Пропагандата, особено тази от последните 25 години, която българската русофилия попива с огромно желание, постоянно подчертава, че „руснаците и украинците са един народ“. Затова за Кремъл да контролира Киев, а не просто някакви украински парченца в Донбас, е въпрос на историческа непрекъснатост. Скъсването на нишката — загубата на Украйна, на което сме свидетели в момента, управниците в Москва възприемат като крах на своята историческа легитимност.

И това далеч не е свързано конкретно със сегашната руска авторитарна власт. Така бе винаги — и при царска, и при императорска Русия, и при съветската на Ленин, и при комунистическата на Сталин. Всеки опит на украинците да се отскубнат от империята бе потушаван брутално, с особена жестокост. Но пък и те са се съпротивлявали най-упорито от всички останали покорени от империята народи. Последният им опит — преди сегашната война, продължи чак до 1956 г., когато московските комунисти успяха да изтребят и последните гнезда на съпротива на Украинската въстаническа армия срещу тиранията им.

Затова независима Украйна означава автоматично вътрешна демобилизация на руската държава, нейното неминуемо разклащане. Без Киев кремълският режим губи своята лелеяна „великая Русь“, което вече деморализира елита и обществото.

В момента Русия е изпаднала в позиция без изход. Тя не е в състояние да окупира Украйна — прекалено подценени (при това и от либерал-глобалисткия Запад, който също предвиждаше бързо рухване) се оказаха стабилността на украинската нация и желанието на украинския народ за независимост. Но не може и да спре войната, защото това означава струпването наведнъж на всички изброени по-горе фактори на нестабилността и разпада.

И все пак, колкото и да отлага неизбежния край, кремълската върхушка ще трябва да се примири с обективната ситуация. Дали това ще се случи сега в Аляска или на някаква тристранна среща между Тръмп, Зеленски и Путин в предстоящите седмици — примирие ще бъде постигнато. Дори най-големите войни все някога спират. Въпросът е какво следва от тук нататък за Русия.

Десетките народи, покорени още от времената на Иван Грозни и Петър Велики, пак са си там, и още са покорени. Повечето от тях не са нито християни, нито славяни. Техният генетичен код няма нищо общо с руското население, ако изключим някои създавани през столетията общи навици. Да възприемат будистите в Калмикия, Алтай и Тува, шаманите в Саха или мюсюлманите в Татарстан, Дагестан, Башкортостан, Чечня, Адигея или Кабардино-Балкария като неотменима част от Русия могат само пламенните русофили и хората с имперско мислене. Населенията там никога не са се примирявали с позицията си на народи втора ръка и чакат само сгоден момент, за да се измъкнат от имперския хомот.

Независимо колко десетилетия (Тува, която империята поглъща през 1944 г.) или столетия (Казанското ханство, превзето през 1552 г. — днешен Татарстан) са били окупирани, мечтата им за независимост никъде не се е дянала. Същият този Татарстан например вече направи един неуспешен опит за независимост, като проведе през 1992 година референдум, спечелен с огромно мнозинство. Тогавашният руски президент Борис Елцин успя с цената на огромни отстъпки да уговори татарстанското ръководство да остане в империята. Това се случи след като в конституцията на Руската федерация Татарстан и Русия бяха вписани като нейни равноправни държавотворни страни. Нито едно вътрешно или външнополитическо решение на Русия не можеше да се приеме без одобрението на Татарстан. Владимир Путин изтри тези текстове.

Историята показва, че няма империя, която да съществува мирно и спокойно безкрай. Ако не се разширява постоянно, ако не завзема нови територии и пазари, където да прехвърля вътрешните си противоречия, те започват да я прояждат отвътре, и в крайна сметка я разрушават. Такъв процес е най-вероятният сценарий за днешна Русия, останала без Украйна.

Първите очаквани последици от края на войната обаче ще са свързани с вътрешен сблъсък сред управляващите. Натискът върху елита и военните, след провала на „Киев за три дни“, почти сигурно ще доведе до скорошна смяна на главното лице в държавата. Т. нар. „колективен Путин“ повече не може да е олицетворение на върхушката и тя ще се опита да се дистанцира от него. Най-вероятно впоследствие ще му прехвърли цялата отговорност и за войната, и за последствията от него.

Това може да се случи и до края на тази година или в самото начало на следващата. Тук най-ярък скорошен пример ни е Югославия на Слободан Милошевич, където ситуацията бе идентична. За Сърбия Косово е сърцевината и смисълът на нейната държавност. Загубата му доведе до окончателен разпад на югоимперията, а Милошевич много бързо след това не просто бе свален от власт, а пратен от елита далеч извън страната в опит всички бързичко да се дистанцират от него и само той да бъде обвинен за случилото се. В Хага, където трябваше да го съдят, го оставиха без медицински грижи и практически бе убит.

Изчезването на фигурата на Путин, и страхът, свързан с нея, ще отприщи трупаното социално и икономическо напрежение. Никак не са изключени масови протести, стачки и локални конфликти, в немалка част на етнически принцип, които да поставят основите на по-нататъшния разлом на империята. В такива моменти обикновено страдат логистичните доставки, а от там идват и проблемите в снабдяването с храни и енергия, което би подействало като друг причинител на хаос в големите градове.

Завръщането на толкова много военни от фронта ще е сериозно предизвикателство пред централната власт. Нейното отслабване е класическа предпоставка за революция. Обикновено такива избухват не толкова заради народния гняв, колкото поради конфликт по върховете и желанието на едната част от елита да надвие другата. Направляван отгоре хаос никак не бива да бъде изключен и е дори много вероятен. В такива моменти често се появяват апетити за военен преврат и силна ръка.

Русия има установени традиции в това отношение. Хаосът след Първата световна война и слабото временно правителство позволяват на комунистите да извършат преврат, чиито последици са не просто революционни, но и дълготрайни. В същото време опитът на техните наследници от август 1991 година да спасят с преврат съветската империя само засили нейното разпадане. Точно сега в Русия не се забелязва организирана сила, още по-малко пък и въоръжена с някаква жилава идеология, способна да завземе властта. Но и болшевиките някога не са били възприемани сериозно преди да залеят страната с масов терор, създавайки у населението вроден страх за десетилетия напред.

Да, погледите в момента са втренчени в Аляска, но вай-интересните събития ще се случат след това. И те далеч няма да са свързани с Украйна. Впрочем на фона на онова, което предстои в Русия, Украйна има всички шансове много бързо да напусне новинарските потоци.

Още от автора четете ТУК!