Оставете паметника на Фотев такъв, какъвто е

Поетът не сочи с пръст към бъдещето, както правят други скулптури, натоварени с идеология и патос. Той просто гледа морето. Сякаш го слуша.

Ключови думи: Христо Фотев, паметник на Христо Фотев, паметници Бургас

Аз не съм имал удоволствието да познавам Христо Фотев. Не съм разговарял с него. Не съм го виждал на живо дори, докато беше жив. Затова няма как да претендирам, като мнозина други, колко съм му бил близък. Колко съм бил наясно с неговите мечти, желания, страхове, надежди.

Аз само съм чел Христо Фотев.

И съм роден и израснал тук, в Бургас. Минавал съм под същите дървета. Плувал съм в същото море. Залитал съм подпийнал по същите улици като него.

Това ми дава правото да имам мнение.

Не харесвам повечето паметници в Бургас. Свикнал съм с тях, но не ги харесвам. Много от тях са шумни в мълчанието си – претенциозни, излишно внушителни, сякаш повече искат да бъдат забелязани, отколкото да бъдат разбрани. Един от малкото, които ми допадат, е този на Христо Фотев.

Поетът е седнал. С изправен гръб. С ръце, отпуснати спокойно върху коленете. Не позира. Не се извисява. Не сочи с пръст към бъдещето, както правят други паметници, натоварени с идеология и патос. Той просто гледа морето. Сякаш го слуша.

Наоколо е спокойно. Зелено. Усамотено.

Лицето му е безизразно, но мъдро. Уморено, но не победено. Величаво, без да бъде надменно. Това е точното място и точното изражение за един поет, който е писал за морето не като за пейзаж, а като за съдба.

И именно в тази сдържаност, в тази почти болезнена простота, се крие силата на този паметник. Той не крещи. Той присъства.

Днес узнах за едно, на пръв поглед, добронамерено предложение – до Фотев да се постави женска фигура, символизираща музата на поета. И декоративен камък. И допълнително осветление. И пейка за съзерцание.

Не правете това.

Недейте.

Изкуството не се нуждае от допълнения и обяснения, когато вече е намерило точната си форма. А този паметник я е намерил. Всяко добавяне към него не е развитие. То е намеса. Не е обогатяване, а шум. Излишен и натрапчив.
Няма нужда да добавяме бронзова муза при Фотев. Изворите на неговото вдъхновение и в момента са с него. Морето. Гларусите. Вятърът. Самотата. 

Да добавиш пейка за съзерцание означава да подскажеш на хората какво да правят. А истинското съзерцание не се режисира. То просто се случва.

Да осветиш допълнително означава да не вярваш, че тишината има своя собствена светлина.

Оставете Фотев сам.

Оставете го на спокойствие – да слуша морето, както го е слушал приживе. Да гледа към онази тънка, почти неуловима черта, където водата се слива с небето, а думите с мълчанието.

Знам, че няма да си спечеля приятели с този текст.

Но има моменти, в които вкусът трябва да бъде защитаван, дори когато е неудобно. И има граници, които не бива да бъдат прекрачвани.

Затова ви призовавам:

Откажете се от тази излишна суета.

Оставете паметника на Фотев такъв, какъвто е.