Как се превърнахме в държава на андрешковците*

Автор: Хасан ЕФРАИМОВ



Никога не сте се запитвали, какво се е случило със съдията, след като Андрешко го оставя в блатото, нали? Но, аз ще ви кажа за да се замислите за някои неща в живота.

Андрешко пришпори коня, докато виковете на съдията не увиснаха далеч във вече падналия мрак. Скоро настигна и Дорчо, който скрит в мъглата и видимо успокоен беше почнал да пасе върховете на тревата, пожълтяла от зимния студ. Такава беше тази година зимата. Да речеш, да падне сняг, а то, като начена една киша. Преди това, в късна есен удариха няколко слани, а след това като се прокъса това небе, не спря да вали дъжд и суграшица. Газеха и селяните в калта и скоро тя се настани и в самите им души. Не че беше ги напускала някога, но тази година плуваха в кал, дишаха кал, докато не прогизнаха целите и замязаха на кални и парцаливи дрипльовци, каквито всъщност си и бяха.
Както си беше на коня, Андрешко се наведе и подхвана дизгините на Дорчо, а той послушно и покорно тръгна след тях. Скоро ускориха ход и не след дълго навлязоха в първите светлини на селото.
В далечината отново изграчи гарванът, кацнал на онзи сух клон. Гласът му се разнесе в тишината и сякаш с нож разкъса падналия вече мрак.
– Уж разправяха че гарваните били умни птици – изрече Андрешко като че ли на себе си – А този баш у кишата.
Не след дълго се озова пред кръчмата. Ръждивите й светлини се разпръскваха на снопове в околната мъгла.
– Тюх, подгизнах целия – изпсува, изсекна си носа с два пръста и влезе през вратата.
Веднага го удари познатият аромат на тютюн, мръсна селска пот, лук и чесън, а също и на сланина, поставена в хартийки над печката и отново, както хиляди пъти досега му залютя на очите.
Не обръщайки внимание на подвикванията на съселяните си, Андрешко се отправи към масата на Станойчо. Проклетникът сякаш беше закован за стола. Когато и да влезеше, все си клечеше на същото място. Случваше се сутрин да мине за цигари, по обяд, късно вечер, а нашият прихванал здраво чашата с една ръка, с другата блъскаше по масата и крещеше:
– Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.
– Станойчо... – изтърси на пресекулки Андрешко, след като си придърпа стол и седна близо до него. – Съдията... Идва да ти измете хамбара.
– Че кво ще го мете? Той е празен – обади се някой от съседната маса и скоро цялата кръчма избухна в смях. Без да се усети Андрешко бе изрекъл всичко на висок глас.
Станойчо, сякаш не разбиращ какво му е съобщил Андрешко, отначало вдигна чашата и отпи голяма глътка. После избърса устата си с опакото на мръсния си ръкав и си взе парче сланина, поставена върху подгизнал вестник на масата.
– Ще ми вземе ли и душата? – процеди с пиянски блясък в очите. За момент се видяха мръсните му зъби с жълтеникави налепи по тях. След това замляска сланината и скоро тя се разлетя на парчета от устата му, завлечена от гърления му смях. Както беше седнал си личеше от далеч че е пиян и едвам се крепеше на стола.
– Андрешко, ти ли го доведе? – започнаха подмятания от масите. Изведнъж се бе възцарила гробна тишина.
– Доведох го, но го оставих в блатото.
– Как така го остави в блатото?
– Ей тъй, разпрегнах Дорчо, качих се на другия кон и изчезнах.
– Че той не беше ли си платил човекът.
– Беше... Ама, уж да помогна на Станойчо.
– Той на него и Господ не може да му помогне вече. Дано поне някой път да изтрезнее.
– Ще умре в студа, бе момче – започнаха да се обаждат и други.
– Изедници, нямаха наяждане.
– Данъци, та данъци... Нямаха край.
– Такова нещо и по турско не е било. Платиш си там десятъка и...
– Налей на Андрешко – извиси се и гласът на Станойчо над останалите.
– Да налея, ама не си плащал знаеш ли от кога? – намеси се и кръчмаринът – За съдията не знам, но аз вече трябва да ти взема къщата.
– Тя пък една къща – изкикоти се някой от дъното на кръчмата.
– Ще трябва и Станойчовица да вземеш.
Скоро, забравили за съдията в блатото, селяните подхванаха разговор за държавата-изедник, за данъците, които събираха, за кредитите на банките, за съдия-изпълнителите, които през ден през два наобикаляха за да съберат взиманията, които все се просрочваха, а така и не обелиха и дума за безкрайните си пиянски вечери.
– Една седмица ако не пиете, ще си платите данъците – опита да се обади по едно време и кръчмаринът, но гласът му потъна във всеобщата глъч.
В ъгъла на кръчмата беше седнал даскалът. Един такъв дребосък, с очила, които му даваха вид да прилича сякаш на съсел.
– То така, ако никой не си плаща данъците, държавата... – опита се да каже нещо.
Дружно селяците се нахвърлиха върху му и той скоро съвсем съжали че си е позволил да се обади. Така беше по тези географски ширини – на училите и не доучилите, както наричаха даскала селяните, не даваха много-много да се обажда. В тази държава и последният селяк беше цар седне ли на чаша в кръчмата. Пък и малко поет си падаше даскалът, а поетите в тази държава, всеки знае, се познават само по стъкленото око, изкачащо от някой масов гроб. Друг път, на зазоряване ги изправят до стената в някое гарнизонно стрелбище и...
– Войската..., пътища, мостове... – все пак не се предаде нашият, свикнал да се надвиква с децата – Всичкото това пари чини. Де ще му се види краят?
Потекоха ракии и вина, както всяка вечер, забравили за дом, деца и челяд. И тъй няма и инак – философията на бедняка, която винаги вършеше работа за да успокои гузната съвест.
– Станойчо, тръгвай си вече – дотътри се по едно време кръчмаринът – Пил си достатъчно. Децата ти гладни, жадни, а ти всяка вечер...
Отнякъде, някой изкара кларинет. Звукът му се понесе жално-жално над повсеместната мизерия настанила се в селото. Хора без планове и амбиции, без бъдеще, обречени на вечна сиромашия и забвение. Изключени от историята и без никакво значение за нея. Хора, интересуващи се единствено от това как да се напият.
Дълго плака кларинетът с прегракнал от сиромашията вой, а заедно с него плакаха и селяците, блъскайки по масите и проклинайки сиромашията.
– Мамито му и живот. Мамито му и мизерия – се извисяваше над всички и гласът на вечно пияния Станойчо.
– Ей, съдията – присети се някой на зазоряване – Ще кажат че сме го убили.
Изведнъж се настани тишина. Като по зададен сигнал всички хукнаха по посока на блатото.
А той, завалията, оставен в кишата дълго плака и проклина съдбата. Краката му бяха подгизнали още с навлизането в мочурището. Водата бе покрила дъсчения под на каруцата и стигнала почти до коленете му. Дълго вика и зова за помощ, но такава отникъде не идеше. Не мина много време и заваля ситен дъжд. Чулът, с който се бе заметнал не след дълго подгизна и като че ли под него стана по-мокро, отколкото в мъглата ширнала се навред. Завя леден вятър и той с треперещи зъби многократно се провикна в тъмата:
– Защо? Но, защо?
Добряк си беше, въпреки че се правеше на лош. Беше виждал вече всякакви номера с тази професия. Всевъзможни дрипльовци го гледаха с хитри очички и лъжеха най-нахално и безочливо. Ако проявеше някаква мекушавост, едва ли щеше да успее да вкара и лев в хазната. Затова се научи да се държи грубо с тях, защото само от това разбираха. Уважението го смятаха за проява на глупост, а и най-големите им обещания скоро се удавяха в чашата с алкохол. А и началството... Всекидневни отчети, обяснения, натиск и заплахи за уволнение. Младата държава, едва проходила, беше впрегнала целия си ресурс за да научи крадливите и пияни селяни да си плащат данъците, от които имаше толкова голяма нужда. Войска, армия... Отвсякъде бяха надвиснали черни облаци и беше въпрос на време доскорошните съюзници да се нахвърлят като ято побеснели лешояди и да почнат да късат плът от снагата й.
Към полунощ дъждът се усили и се превърна почти в порой, но съдията вече целият премръзнал дори не забеляза това. Усети че се унася и от това като че ли му стана по-малко студено, затова се остави на студа да затвори клепачите му.
– Децата... Децата... – едвам успя да промълви за последно.
Така и го свариха сутринта – със замръзналите сълзи на лицето му. Най-накрая времето бе стегнало и бе завалял истински сняг. Уж голям човек, богаташ, а бе плакал като невръстно пеленаче.
Стигнаха до него по леда, който бе покрил блатото и изведнъж установиха че е все още жив. Качиха до на една каруца и още двайсе километра го лашкаха до града, вместо да го постоплят.
Вкараха го вкъщи, а дрехи имаше ли на гърба си не се забелязваше – всичко се бе превърнало в огромна ледена топка. Отнякъде намериха ножица за стригане на овце и с нея лека-полека успяха да ги нарежат и да ги махнат от изстиналото вече тяло.
Дълго лежа човечецът на легло – корава душа се оказа. Постоянно бълнуваше в треската си:
– Децата... Децата...
Но не му било писано да ги види отново. Не успя да пребори леда и студа, които си бяха взели своето и на третия ден, привечер се помина.
Погребаха го и скоро на вратата застанаха банките. Гледаш го, уж човек на положение, пък дори къщата му не била неговата, а взета с кредит от банката. Дадоха ден-два отсрочка на вдовицата, ала скоро я изритаха на улицата с трите й невръстни дечица.
Прислони се в съседи жената, но в чужди хора живее ли се?
Скоро момчето го отнесоха някакви селяни за ратайче в чифлик и тя повече нито го чу, нито го видя. Голямото момиче го цаниха за слугинче в една богаташка къща и то, горкото, от този момент нататък бял ден не видя. По цял ден бе принудено да търпи непрестанния тормоз на алчните си господари. На няколко пъти попът се опита да говори с тях.
– Лоши слухове се носят. Не са хубави тези работи – им изрече, но намериха начин да му затворят устата.
Не след дълго момичето видимо наедря.
– Сатана... Иди си Сатана – започнаха да се кръстят тогава хората по улиците и в един прекрасен ден детето, носещо дете в утробата си наистина изчезна. Дали го дадоха в манастир, дали го затриха някъде, така и никой не каза, а и нямаше кой да попита.
Почернената още веднъж вдовица, от немай къде беше принудена да влезе в дома на някакъв търговец, а той, нечестивецът по седем кожи й съдираше всеки ден от бой.
– Отивай за вода – натирваше я, гледайки с кръвожаден поглед невръстното й още момиченце.
Друг път я пращаше на реката за да пере или някъде по друг повод, мъчейки се да остане насаме с детето. Награбваше клетото и невръстно още момиче в скута си вдовицата и така прегърнала го, отнасяше поредния бой. То, затова я и биеше май, нечестивецът.
Един ден, просто не се завърнаха от реката. Дали самодивите от водата нещо си ги прибраха и двете за да изцерят болката им най-накрая, дали хванаха къра нанякъде, така и никога не се разбра?
Разправят, че оттогава вечер, по пълнолуние се носел вълчи вой откъм реката. Аз не съм го чувал и нямам никаква представа откъде са се появили тези вълци там и вият подобно на подивяла вдовица, но някои са виждали жена с дете в скута. Изниквали си така, сякаш от нищото, изпречвали се на пътя на закъснелите минувачи на фона на лунната светлина и само питали:
– Защо? Защо?
После, тръгвали след уплашените пътници и така ги следвали до първите къщи, сякаш търсели помощ, но в града не влизали никога.

Андрешко продължи да дърпа дизгините на конската си каруца между града и селото. Беше обичайна гледка да се появи по прашния път, подвиквайки на конете:
– Дий, господа, дий.
С годините очичките му станаха още по-хитри и като че ли и душата му също още изхитря. За съдията повече не се сети. Само вечер като се напиеха в кръчмата, някой се обаждаше от съседна маса:
– Хитрец си ти, Андрешко. Хитрец си. Ама, и този съдия, как го прецака само.
– Прост човек съм аз, прост – отвръщаше винаги, награбил чашата, седнал до Станойчо.
Така с годините се нароиха още Адрешковци, докато не се превърнахме в държава на Андрешковците. Не сте ги виждали ли? Погледнете пред който решите квартален магазин, седнали са там, превърнали го в квартална кръчма. Седят над бутилката бира, удрят с юмрук по някоя празна каса и крещят:
– Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.
Обсъждат всичко, но най-обичат да плюят крадливата държава, забравяйки факта че държавата е такава, каквито са те самите.
Андрешковци, изключени от хода на цивилизация, наврени в апендикса на Европа, неспособни да променят, каквото и да било в живота си.
Като се напсуват по властта започват да обсъждат докторите, търсейки всевъзможни варианти да ги прецакат и да се прегледат безплатно. Понякога и ги бият, но ако това не се случи, всички наоколо разбират че докторите са просто едни обикновени търгаши в бели престилки. И много често не са далеч от истината, защото доста и от докторите са също Андрешковци като тях, както и управниците, а и по-голямата част от хората по тези земи, защото ние сме страната на Андрешковците. Ако не изхитрим държавата, съседа, приятелите и случайните минувачи, всеки тогава би ни взел просто за обикновени глупаци.
Така се прецакваме по тези земи, но най-често го прави държавата. Как иначе? Нали и тя е управлявана от Андрешковци. Наврели са се по канцеларии и кантори, връзкари, всеки човек на някому, седят по цял ден и умуват как да свалят и последната кожа от гърба на бедняците-Андрешковци.
И ако се чудите защо сме такива, аз ще ви кажа? Защото сме така възпитани - да подражаваме на саботьора на държавата Андрешко. Защото за нас е чест да оставим бирника в блатото, понеже държавата е изедническа. Учеха ни дори в училище на това. Който смее, да го отрече. Какви да сме тогава?

 *По Елин Пелин, заглавието е на редакцията