Изповедта на проф.Божидар Димитров: В досието ми има такива хвалби, от които и сега ми се червят ушите

Досието на директора на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров в Държавна сигурност бе публикувано в автобиографичната му книга „За кожата на едно ченге – Тервел Кардам“, която скоро ще излезе на пазара. Димитров е направил копия на всички документи от досието си в Комисията по досиетата и сам е решил да ги публикува. Флагман.бг. се запозна с пасажи от книгата, в която се разказва подробно за детството на проф.Божидар Димитров, студентските му години, вербуването му в ДС и влизането му в политиката.

„Моите професори изглежда са убедили не само нас, но и покровителстващата ги Людмила Живкова, също тяхна ученичка, че издирването на нови извори за българската история е приоритетна задача за историографията ни, че основната им маса е в чужбина и затова би било полезно в тази дейност да се включи Българското разузнаване – така, както е било преди 9.ІХ.1944 г.“, започва открито разказа си за ДС Божидар Димитров и продължава:

„Както научавам едва в наши дни, през 1973 г. е създаден т.нар. ХІV отдел в Първо главно управление. Под това се крие днешната Национална Разузнавателна служба или по-простичко казано Българското външно разузнаване. Основната й и единствена задача е издирване на нови документи за българската история. Не знам на коя дата е създаден отделът, но на 23.ХІІ.1973 г. в апартамента ми рано-рано цъфна офицер от службата, който ми предложи да се включа като секретен сътрудник, т.е. бил съм един от първите вербувани. Има си хас – от документите по проучването си личат хвалби, от които и сега ми се червят ушите. Не било имало такъв студент в последните 10-15 години, с десетина научни публикации още като студент и т.н.

Тук трябва да обясня защо посрещнах спокойно предложението на Българското разузнаване да издирвам извори за историята на България, ставайки част от него. Защото вече знаех пак от моите преподаватели, че историята освен наука, носеща познание за миналото, задоволяваща естественото човешко любопитство, е и аргумент за права. Аргумент за права на всяка държава и на всеки народ върху определени спорни територии и определено население.“

ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВО

Роден съм в Созопол на 3.12.1945 г. В тази година и до 1964-1966 г. Созопол беше, както се пее в една рокпесен на Георги Минчев, „малък град”, разположен на малък полуостров с около 300 стари, дървени, полуизгнили къщи, населени с 40-50 гръцки фамилии, жалък остатък от многолюдното (5000 души гръцко население на града, изселили се по спогодбата „Моллов-Кафандарис”) през 1925 г. и около 300 български фамилии, тракийски бежанци от с. Карахадър, Лозенградско, и Манастир, Дедеагачко. Няколко къщи на тракийски бежанци имаше и в квартал „Харманите” – там, където днес е т.нар. Нов град. Впрочем в Созопол вече има още по нов град – на следващия полуостров Буджака.
Баща ми, всъщност бе от с. Сатъкьой, Бунархисарско. В 1913 г., когато турците настъпили отвъд линията Мидия-Енос и започнали клането на тракийските българи, майка му и баща му са били заклани от турците. Баща ми бил на 9 месеца и е взет на ръце от леля Деспа (тя е била на 7 години) и заедно с брат си Илия на 14 години избягали от ятагана и през горите достигнали до Стара България. Настанили ги в с. Извор, Созополска община. Естествено, чичо Илия и леля Деспа – самите те деца, не могли да гледат татко и го дали в сиропиталище в Чирпан. Чирпанското земетресение в 1928 г. срутило сиропиталището и татко на 14 години се цанил в едно кафене в Бургас. То било собственост на бургаски евреин – изключително съвестен човек, който издал първата трудова книжка на татко. Помня я – с портретче на едно хлапе с каскет и няколко марки, с които е плащал осигуровките му. Евреинът препоръчал баща ми на един бездетен богат грък в Созопол, който го взел за чирак. Тук трябва да поясня една практика на созополските гърци. Интуитивно или научно, те са разбрали, че бракове в затворена общност водят до израждане (4-5000 човека не са толкова много) и гърци са взимали за чираци сирачета от околните български села. И ако се окажат работливи и почтени, ги осиновявали и ги женели за гъркинчета от познати семейства. В 1925 г. са останали впрочем само такива семейства, затова често може да прочетете некролози в Созопол: „Милтнад Ксенофонтов Станков” (или Червенков, Богданов и други български фамилии), тъй като децата запазвали фамилиите си.

Гъркът на баща ми бил доволен от него и вече се готвел да го осинови и булка му подготвил, когато баща ми направил „фал”. През 1940 г. отишъл с една дружина млади хора в странджанското село Веселие да жъне. Там се запознал с майка ми Анастасия, едно от десетте деца на дядо ми Георги, който имал 200 декара земя. Дъщерите раздавали храна на жетварите. Татко ми (весел и контактен човек беше) забелязал, че майка му сипва двойна порция. „Аха – казал си – тази ме харесва”. И я взел и светкавично се оженил за нея. Гъркът (Петрулис се казвал) го изгонил и татко и мама отишли на свободен наем. Татко постъпил в току-що основаната риболовна кооперация „България”, която цар Борис ІІІ основал, давайки 500 000 лева лични пари за сираци от войните. Целта му била да българизира риболова по Черноморския ни бряг, дотогава в ръцете на гърците. И успял – към 1944 г. кооперация „България” била водещата риболовна фирма в Черно море – имала 3 кораба, 24 таляна, магазини в Бургас, Пловдив и София, а също и консервна фабрика и 2 хладилни вагона. Получавали добри за времето пари. Аз малко съм закъснял да се появя на бял свят, защото баща ми естествено бил мобилизиран в армията. Военната бюрокрация го взела в кавалерията и му останал прякор за цял живот – Митко Кавалерията. Върнали го на корабите, но късно, прякорът останал. Дори за известно време и на мен ми викаха Малката Кавалерия. Същата грешка военните ще направят и с мен, но за това по-късно.

Всички в кооперацията – шефовете й живееха до нас, те бяха с леви убеждения и след 9.ІХ.1944 г. станаха комунисти при т.н. масовизация на БКП. С около 3 500 члена до 9 септември според историята, до края на месеца тя набъбнала до 200 000 човека. Баща ми никога не се е възползвал в своя или моя изгода от партийното си членство. Беше обикновен моряк – рибар с основно образование (до 7 клас). Имаше пет партийни наказания в партийната си книжка. Само за едно и също прегрешение. Псувал членове на екипажа, не можело и тогава пролетарий да псува друг пролетарий на етнос. Пролетариите трябвало да се обединяват, а не да се псуват и то на етнос.

Майка ми беше скромна жена, отлична домакиня. Известно време работи като работничка в бившата консервна фабрика „Славянка”. Взели се по любов с татко, поддържаха тази любов през целия си живот. Помня баща ми се запие с приятели и закъснее да се прибере. Майка беснее и стиска точилката, готова да му устрои страшен скандал. На вратата се чука, показва се ухилената физиономия на татко и ръката му стискаща голям локум на клечка. Татко казва: „Играх на карти и виж какво спечелих за тебе”. И й дава локума. Майка прихва от смях, хвърля точилката, лапва локума и го поема да го заведе до леглото, щото той едва стои на краката си.

Най-сетне след войната съм се родил и аз – в една стара гръцка къща на днешната улица „Вапцаров”, където сме живеели под наем. За мен са писали със снимка в тогавашен вестник „Народно здраве”. Бил съм най-тежкото бебе в България за 1945 г. 5 кг и 525 г. Майка ми въпреки политическата конюктура и мъж комунист ме е кръстила Божидар, тъй като 3 години не могла да зачене и сметнала, че съм Божи дар. Кръстила ме е светкавично в храма „Св. Богородица”. По нейни спомени съм хванал попа за брадата и съм ревнал гороломно, когато ме потопил в купела. Като са откъснали ръката от брадата му, в пръстите ми имало цял кичур косми. Когато пораснах, му се извиних.

Детството в Созопол мина в Стария град. Училището – хубава стилна сграда на два етажа на носа на полуострова е била построена в 1886 г. за българско училище в тогава преимуществено с гръцко население град. Българските семейства в града тогава са били само 25 и значителна част от децата им учели в гръцкото училище. Държавата, освен че построила училище два пъти по-голямо от гръцкото, назначила и шест учители, които през първата година учили само един ученик, през втората седем, третата тринадесет. Ей на се вика държавна политика в областта на образованието. Целта очевидно е била да се спре грецизацията на българите по Черноморието.

Държавата е помогнала на българите в Созопол и за църквата. Съгласно фермана за учредяването на Българската екзархия от 1870 г. Созопол останал извън границите й. Но созополската българска общност си построява през 1890 г. с помощта на държавата и българите от околните села разкошна църква – „Св. Кирил и Методий”. Изоставена след 1944 г., тя бе пред рухване към 2010 г., когато имах щастието си в качеството си на министър, отговарящ за вероизповеданията, да я реставрирам с 420 000 лв. държавни пари и да й подаря с лични средства икони и камбана. Любопитно е, че при реставрацията открихме под основния камък топка хартия, които се оказаха четири листа с имена на дарители. Реставрирани в НИМ, те сега са в рамка в църквата. На първо място са княз Фердинанд, областният управител, владиката на Сливен, в чиято епархия и сега е Созопол, и стотици селяни от околните села. Между тях и дядо ми Георги с първите си две деца – лелите ми Султана и Дукена. И един трогателен акт на християнско сътрудничество – въпреки обтегнатите тогава до крайност отношения между българи и гърци в Созопол, на един от листовете на гръцки език бяха имената на 20 дарители – гърци, все пак християнска църква се е вдигала.

Сега тази църква, която имах честта да спася, е главната катедрална църква на Созопол. Там се полагат през лятото мощите на Св. Иван Предтеча, открити на острова срещу Созопол.

Игрите на децата в Созопол не можеха да бъдат по улиците на града. Те бяха само три, гъсто застроени и нямаше къде да се играе. Играехме на бреговете на полуострова и скалите край брега. Освен обичайните за епохата игри на руснаци и германци, партизани и стражари, навярно от филмите, играехме на нещо, което по-късно като станах историк, разбрах, че е повторение на заниманията на възрастните в античния гръцки полис (град-държава). Децата в Созопол бяха самоорганизирани в три махали – Долна, Горна и Средна. Аз бях в последната. Античният полис Аполония е бил с демократично устройство – управляван е бил от правителство от девет архонти (министри), избирано от Народно събрание, формирано от всички мъже над 18 години в града-държава. Махалата имаше същото устройство. В бандата бяха само момчетата на възраст от 9 до 14 години. Имахме землянка, вкопана в стръмния бряг, гъсто обрасъл тогава с храсталаци. Основното занимание ни бе да строим „лодки” от дъски, които морето изхвърляше на брега при зимните бури. С тези грубо сковани корита (в буквалния смисъл на думата) през лятото се биехме с другите махали, начиная от 24 май. След манифестацията смъквахме белите ризи, червените връзки и черните панталонки и се хвърляхме в морски сражения – точно както предците са се биели с флота на съседния град-държава Месамбрия (Несебър), основен конкурент на Аполония (Созопол) в течение на 600 години.

Днес си мисля, че съдбата наистина предопределя жизнения път на всеки човек от най-ранна възраст. Иначе защо не някое друго дете, а аз на 9-10-годишна възраст събирах стари монети и парчета рисувана антична керамика, търкалящи се по ровините от дъждовете в стръмния бряг. Другите деца ми се смееха и викаха: „Тези пари не вървят”. А аз ги редях в един от ъглите на землянката на лавиците на една етажерка. Много страдах, когато при едно внезапно нападение на Долната махала „флотът” ни бе потопен, а землянката превзета, разрушена и ограбена. Отмъстихме им жестоко за този Пърл Харбър, но не открих монетите и керамичните фрагменти в плячката. „Пленниците” казаха, че са ги хвърлили.

През 1959 г. отидох да уча заедно с почти цялата момчешка банда в Механотехникума в Бургас – специалност „двигатели с вътрешно горене – корабни двигатели”. Завършвахме с квалификация „корабен моторист І степен”. Там ни „хвана” Морския клуб на ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната). Комунизмът знаеше как да организира свободното време на младежите, за да не мислят за алкохол, цигари и дрога. ДОСО бе спортен клуб за военно-приложни спортове – подготвяше летци, парашутисти, ветроходци, плувци, леководолази. Аз, естествено, се записах за леководолаз, защото винаги съм искал, наблюдавайки морето, да знам какво има на дъното. Плувах като риба от 3-годишна възраст и бързо усвоих „занаята”, още повече, че курсовете и тренировките бяха във водите на родния Созопол. Бургаският залив още тогава бе много замърсен. През 1962 г. дори станах на националното първенство по подводен спорт републикански шампион за мъже, макар, че бях само на 16 години и ми дадоха звание „майстор на спорта”.

Но тренирайки под водата в Созополския залив се убедих в думите на Жак Ив Кусто, създателят на акваланга, че „най-големият музей в света спи под слънцето и морската пяна”. Морското дъно край Созопол тогава бе буквално застлано с антична и средновековна керамика, паднала или изхвърлена от корабите през последните 2600 години – толкова е възрастта на Созопол. С моя съотборник и съсед Петър Дунчев бяхме събрали 153 цели съда – амфори, ойнохоета, кани, хидрии от Античността и Средновековието, която бяхме наредили в мазето на новата ни къща в кв. ”Харманите”. Мама поведе люта битка с мен за мазето, тъй като нямаше къде да си тури бурканите със зимнината, а аз героично защитавах музея си, който показвах на колеги леководолази от София. Созопол тогава бе курорт на културния елит на София и някои от тях бяха и родоначалници на подводния спорт у нас – художникът Александър Денков, писателят Цончо Родев, юриста Милен Кънев и др.

В края на краищата въпросът с втория ми музей се реши от в-к „Култура”. Там излезе голяма статия срещу иманярството, което се е развихряло в този период. Статията завършваше с изреченията „А напоследък се разраства и подводното иманярство. Двама водолази от Созопол дори са си направили частен музей и приемат посетители наистина, без да продават билети”.

На такива статии се реагираше като оторизираните институции „проверяваха и вземаха мерки”. В Созопол нямаше още музей, затова реагира Бургаският музей и по-точно неговият директор проф. Михаил Лазаров. С пет милиционера той нахлул в къщата ни, конфискувал за радост на майка ми всичките ми грънци и по този начин освободил мазето за бурканите и си отишъл, записвайки имената ни.

След месец вече на училище в Бургас разсилният влезе в час и каза, че ни вика (мен и Петър Дунчев) завуча (така се наричаше зам.-директорът). Да те викне на аудиенция завучът бе по-страшно от това да те викне директорът или класната. При него се ходеше само при тежко престъпление. Той даваше присъди – намаляване на поведение, изключване и… бой с пестници. Имаше много здрава ръка – беше ковач по професия.

Какво беше учудването ни, когато само навъсено ни каза да отидем в музея, търсил ни оттам лично директорът. Отидохме. И там ни накараха да се подпишем на една ведомост по 453 лв. на човек – откупили съдовете ни. Четиристотин петдесет и три лева бе колосална сума през 1963 година. Баща ми бе със заплата 72 лв., майка ми с 55 лв. Аз живеех в Бургас с 5 лева седмично – по 30 стотинки бяха купоните за храна в мензата и останалите 3,50 лв. за дребни мъжки разходи – лимонада, биричка, толумбичка и боза с някоя съученичка.

По-късно проф. Михаил Лазаров, бог да го прости, ми разказа, че дълго мислил какво да ни прави. Той смятал, че става дума за двама яки 30-40 годишни водолази, а сме се оказали шестнайсет-седемнайсет годишни хлапета. И правилно решил, че вместо да ни търси наказание, да ни поощри, като замени конфискацията с откупка. Надявал се, че така ще ни вербува за каузата – нямало начин да не намерим и други „археологии” под водата, та да ги носим в музея. Разчетът му се оказа правилен. Намирахме и други грънци под водата и ги носехме в музея.

На Мишо Лазаров дължа много за развитието си като историк. Бях любознателен и питах защо например „това гърне е с остро дъно” (за амфорите става дума), а той ми даваше да чета специализирана литература. Така вместо за бутала на двигатели четях още като ученик сп. ”Археология”, „Известия на археологическия институт”, археологически монографии и сборници. Софиянци много ми помагаха да навляза в дебрите на археологията и историята, особено Александър Денков и Цончо Родев. Освен, че ме снабдяваха със специализирана литература, те ме „навиваха” да следвам история.

През 1964 г. трябваше да вляза в армията, за да отслужа задължителната тогава военна служба – 2 години в сухопътните войски и три години във флота. И тук военните направиха поредния си фал, както с татко. Всичките 36 момчета от моя курс в Бургаския механотехникум – корабни мотористи 1 степен, морски спортисти – водолази, плувци, ветроходци и т.н. ни взеха в командния пункт на летище Граф Игнатиево, който беше в гората, между летището и село Труд. А на катерите в базите в Созопол и Атия взеха момчета от Пиринско. Питал съм по-късно висши военни защо са се отказвали от готови моряци като нас, след като държавата е давала пари в ДОСО за подготовката ни, и те вдигаха рамене. А в ДОСО наистина имаше изключително скъпа техника. Аквалангите на клуба в Бургас бяха купени от Франция и бяха последен писък на техниката.

Както и да е. Любознателни момчета, ние бързо усвоихме радарите, радиостанциите и радиорелейките. Наблюдавахме небето над Гърция и Средиземно море. Бяхме бойно поделение – ако самолет наближи границата ни на 30 км, се вдигахме по тревога, а два дежурни изтребителя МИГ-21 се вдигаха да го посрещнат и го сваляха, ако влезе на 2 км в наша територия. Гърците и американците от VІ американски флот (с два самолетоносача „Форестал” и „Саратога”) знаеха вероятно това и на ден ни тестираха по 3-4 пъти, т.е. самолети идваха на десетина километра от границите ни, за да се вдигнем под тревога, но нито един път не я нарушиха. Нашите самолети също им правеха подобни номера с тази разлика, че бързо набиращите скорост МИГ-21, неусвоени още добре от летците ни (току-що бяха внесени) влизаха и в Гърция, и в Турция на няколко километра. Съседите изглежда не се притесняваха, защото само веднъж пратиха самолети да ги прихванат и то безуспешно.
Уволних се през късната есен на 1966 г. и светкавично подадох документи за работа в „Океански риболов”. В тази епоха работа в този флот бе мечта на всяко момче от крайбрежието. Океанският ни риболовен флот бе създаден в 1964 г. и до 1970 г. вече имаше 40 трихилядитонни траулера и 4 бази. С този флот България смяташе и успешно го прави до 1989 г. да експлоатира богатите рибни ресурси на Световния океан. Тези кораби ловяха 250 000 тона риба годишно, а от Черно море и вътрешните водоеми не повече от 10 000 тона годишно. Трихилядитонните кораби, немско производство тип „Тропик” и „Атлантик”, можеха да замразяват до 60 тона риба на ден и да произвеждат 5 тона рибено брашно от нестандартната риба.

Този флот неслучайно първо от големите ни предприятия загина още през 1990 г. Мисля, че унищожаването му бе едно от репарационните изисквания на победителите в Студената война.
В „Океански риболов” работих три години на корабите „Феникс”, „Албатрос” и „Чайка”. Риболовищата ни бяха пред бреговете на Намибия, Южна Африка, Нюфаундленд и Фолклендските острови. Ловяхме сардина, мерлуза (хек), скумрия, карас, скариди и какво ли още не. Част от рибата се продаваше в Африка, другата бе за българския пазар и струваше жълти стотинки.
На корабите не бе лесно. Всеки рейс бе за по 6 месеца, като корабите не излизаха на бряг. Те сами си произвеждаха прясна вода (12 тона на ден), в огромните ни хладилни камери можеха да вземат 80 тона храна, а и риба, раци и калмари, естествено, си ловяхме предостатъчно. На бряг излизахме само на връщане в Гибралтар да си похарчим валутата, купувайки „джунджафки” за роднините.
Това бе време на бурно развитие на търговските флоти на България. Освен Български морски флот и Океански риболов много кораби имаха и Български танкерен флот и „частните” компании „Тексим”, „Булет” и не знам още кой. Всички спираха в Гибралтар, защото там бе най-евтино и за зареждане с гориво, и за лични покупки. Някои английски търговци по главната улица „Мейн стрийт” бяха научили български и казваха: „Като дойдете следващия път в Гибралтарево (или Гибралтаревград), ще имам от стоката, която търсиш, а сега нямам”. Спомням си, че един от тях се казваше Маноло. Беше от смесен испаноанглийски произход, с британски паспорт, разбира се.