Ето го най-модерния виц в САЩ днес – името на главния герой може да се сменя

Моника Люински правеше онова, което е известно, че прави Моника Люински (кадърът с президента Бил Клинтън е автентичен)

Ключови думи: САЩ, Доналд Тръмп, Моника Люински, виц

Американската политика отдавна е престанала да бъде просто политика. Тя е телевизионен сериал, цирково представление, психологически експеримент и стендъп комедия едновременно. Неслучайно най-добрите политически анализи често се раждат не в университетските аудитории и предизборните щабове, а в народния хумор.

Напоследък отвъд Океана набира популярност един виц, чийто главен герой е Доналд Тръмп. Няма да се изненадам, ако авторът му е ревностен демократ, решил да си отмъсти чрез смеха за всички изборни поражения и безсънни нощи. Но политическият произход на една шега няма особено значение. Добрият виц е като добрата литература – оцелява независимо кой го е написал.

Постарах се да го преведа от английски, като по пътя му добавих и няколко декоративни елемента. Иначе няма да съм аз.

А ако случайно сте заклет фен на Доналд Тръмп, няма проблем. Просто сменете името на главния герой. Може да бъде Делян Пеевски. Или Бойко Борисов. Или Румен Радев. Или Слави Трифонов. Или Асен Василев. Или Костадин Костадинов. Или който и да е политик, обществен дразнител или национален любимец, когото предпочитате да видите в ролята. Конструкцията е достатъчно здрава, за да издържи всякакви персонални ремонти.

А вицът е следният:

Земните дни на Доналд Тръмп приключили и той се озовал пред портите на Ада.

Дяволът лично го посрещнал, огледал го внимателно от глава до пети, замислил се за миг и казал:

– Абе, ти че си за тук – за тук си. Но все пак си бил важен човек. При теб протоколът изисква известно уважение. Затова ще получиш правото сам да избереш как точно да прекараш вечността в моите владения.

И го повел навътре.

След кратка разходка стигнали до три огромни врати.

Дяволът отворил първата.

Тръмп надникнал и видял Бенямин Нетаняху да се скита гладен и жаден из безкраен ориенталски пазар. Отляво и отдясно се редели сергии с плодове, сладкиши и студени напитки. Но зад всяка сергия стоял арабин и категорично отказвал да даде каквото и да било на Биби.

Тръмп поклатил глава.

– Не е за мен това място. Приживе и аз не бях в особено добри отношения с повечето араби.

Продължили нататък.

Пред втората врата дяволът направил тържествен жест и я отворил.

Вътре се простирал необятен океан. Сред вълните Владимир Путин карал сърф с впечатляващо майсторство, но бил пребледнял от ужас, защото след него плавали безброй украински морски дронове.

– Не става – отсякъл Тръмп. – Това не е моят спорт. Като млад бях баскетболист.

И двамата се отправили към третата врата.

Дяволът я открехнал съвсем леко.

Тръмп надникнал.

В просторна стая имало огромно и очевидно много удобно легло. На него по гръб лежал Бил Клинтън. А наведена над него, Моника Люински правела онова, което е известно, че прави Моника Люински.

Лицето на Тръмп светнало.

– Ето това вече ми харесва. Оставам тук.

Дяволът кимнал с разбиране и спокойно казал:

– Достатъчно, Моника. Можеш да си вървиш.

* Това е от онези вицове, които работят независимо от политическите пристрастия. Защото не се смеят толкова на конкретния човек, колкото на вечната човешка самоувереност – на убеждението, че сме разбрали правилата на играта точно секунда преди да осъзнаем, че всъщност играта тепърва започва.

А и нека никога не забравяме едно фундаментално гражданско право – правото да се подиграваме на политиците. Не само защото хуморът е последното убежище на свободния човек, а и защото политиците така или иначе ежедневно упражняват същото право върху нас. Само че за разлика от тях, нашите шеги поне са смешни.