Завърналият се у нас Цветан Соколов дебютира в полупразната зала „Младост“

Въпреки звездното завръщане на Цветан Соколов и интригата на бургаското дерби, голяма част от местата в зала „Младост“ останаха празни

Ключови думи: Цветан Соколов, бургаското дерби, зала Младост, волейбол, флагман

Бургас има два от най-силните волейболни отбора в България, модернизирана спортна зала и звезда от европейска величина, завърнала се в родното първенство след 17 години в чужбина. И въпреки това вчера дербито между “Нефтохимик 2010” и “Дея спорт” се игра пред полупразни трибуни.

Понякога празните седалки казват повече от резултата.

“Нефтохимик” спечели с 3:1 гейма, а звездата на “Дея спорт” Цветан Соколов завърши мача с 25 точки и стана най-резултатният състезател. Завръщането му би трябвало да бъде събитие, което изпълва залата и връща разговора за бургаския спорт отвъд тесния кръг на запалените фенове. Вместо това дебютът му премина пред твърде малко зрители.

И тук не става дума само за волейбол. Става дума за способността на Бургас да използва собствените си предимства.

Имаме отбори. Къде е публиката?

През последните години двата бургаски отбора печелеха Купата на България и редовно се бореха за медалите. Зала „Младост“ беше обновена преди година. Градът няма елитни отбори във футбола и баскетбола, които да отнемат от потенциалната публика на волейбола, а в края на октомври изборът от събития в града не е особено богат.

С други думи, условията са налице. Но залата остана полупразна.

Първото обяснение е лошата комуникация. Необходимо е повече усилие, за да научават хората кога играят отборите, какво предстои и защо си струва да бъдат в залата. Спортът не може да разчита единствено на вече съществуващите си привърженици. Публиката трябва да бъде привличана. Нека обаче призная и нещо лично. Вероятно някой ще попита защо аз самият не съм бил на мача, след като критикувам отсъстващите. Просто не знаех, че ще се играе. А се старая да бъда информиран човек. Щом дори хора, които следят обществения живот, могат да пропуснат подобно събитие, какво остава за онези, които не се интересуват ежедневно от спорт?

Населението не е непременно общност

Има и друг проблем, който заслужава внимание – промяната в демографския облик на града. Бургас поддържа население от порядъка на 190-200 хиляди души, но зад тези числа стоят постоянни движения. Всяка година част от бургазлиите, най-вече тези на възраст между 20 и 35 години, напускат, а други хора се преселват тук от по-малки български градове, сред които Ямбол и Сливен.

Хиляди граждани на Украйна и Русия също избраха Бургас за по-спокоен живот. Естествено, че нямам нищо против новите бургазлии. Моите предци също са дошли някога от друго място. Хората работят, плащат сметките си и участват в местната икономика. Достатъчно е да си представим какво би се случило, ако десет хиляди украинци и руснаци решат едновременно да се завърнат в родните си държави, за да разберем, че присъствието им има огромно икономическо значение. Проблемът не е в произхода. Той е в принадлежността. Да живееш в един град и да го чувстваш свой не са непременно едно и също. Човек може да работи в Бургас, да има жилище тук и въпреки това емоционалният му свят да остане свързан с друго място.

Принадлежността се изгражда с времето – чрез приятелствата, училището, културния, спортния живот и общите преживявания. Затова не можем да очакваме, че всеки новодошъл автоматично ще започне да подкрепя местните отбори. Но можем да създадем условия той и семейството му да се почувстват част от града.

Децата са ключът

Най-голямата възможност са децата, които растат в Бургас. За тях градът може да бъде не просто мястото, където родителите им са намерили работа и жилище, а домът, с който ще свързват целия си живот.

За тази цел спортните клубове трябва да работят активно с училищата, да организират посещения на мачове, срещи със състезателите и инициативи, които правят волейбола достъпен за повече семейства. Важно е децата да влизат в залите и като трениращи, и като публика.

Малчуганът, който днес гледа Цветан Соколов, утре може да започне да тренира волейбол. А дори да не стане спортист, може да остане привърженик на местния отбор за цял живот. Така се изгражда спортна култура – не с надеждата, че хората някой ден сами ще се сетят за съществуването на клубовете, а с постоянство и целенасочена работа.