Тръмп затвори вратите на Харвард за чужденци – сигнал срещу идеологическия диктат
Мерките на Тръмп срещу Харвард поставят важен въпрос – какво се случва, когато елитното образование се превърне в идеологическа крепост
Решението на администрацията на Доналд Тръмп да отнеме правото на Харвардския университет да обучава чуждестранни студенти предизвика очаквана буря от възмущение в ляволибералните медии. Сред засегнатите са и 20 българи – според информация от самия университет. На пръв поглед – строга, дори сурова мярка. Но ако се вгледаме в по-дълбокия контекст, ще разберем, че тя има ясно послание: престижът не дава имунитет, когато се злоупотребява с академичната автономия за прокарване на политическа индоктринация.
През последното десетилетие институции като Харвард – навремето символ на академичен елит и интелектуална свобода – все по-често се свързват с едностранчив активизъм, политическа коректност, доведена до абсурд и тенденциозно преподаване, в което класическите западни ценности са представени като морално осъдими. Консервативни гласове са маргинализирани, критичното мислене е заменено с „правилно мнение“, а университетската култура все по-рядко толерира идеологическо разнообразие.
Затова не е изненадващо, че администрацията на Тръмп предприема действия. Не става дума за омраза към чужденците или за атака срещу висшето образование, а за опит да се противопостави на превръщането на американските университети в идеологически лаборатории. „Привилегия, не право“ – така лаконично обобщи ситуацията министърката на вътрешната сигурност Кристи Ноум.
Разбираемо е, че някои у нас реагират емоционално – особено в медиите, които традиционно симпатизират на левия либерален спектър. Но ако тези 20 български студенти, засегнати от мярката, са възпитаници с манталитет и амбиции, сходни на бившите си сънародници и вече утвърдени „харвардски кадри“ като Кирил Петков и Асен Василев – трудно може да се твърди, че България губи нещо безвъзвратно.
Проблемът не е в самото образование, а в това какво се прави с него след това. Харвард все още предлага безценни ресурси, но когато знанието се използва като инструмент за политическа игра, а не за реално управление и подобрение на обществото – цената за обществото става прекалено висока.
Това е дебат, който тепърва ще се води – и в Америка, и в Европа, и у нас. Но едно е сигурно: вече не е достатъчно да се криеш зад титлата „Харвардски възпитаник“, за да бъдеш възприет като безспорен авторитет. Времето на безкритичното преклонение пред елитните дипломи изтича. И може би е крайно време това да се случи.




















