Милост за калоферското хоро
Народът ни се нуждае от вяра в някаква извечна сила, която ни навързва всички като с вълшебен червен конец
Кучетата си лаят, керванът си върви. Пардон – хорото. Поредна година полемиките около мъжкото хоро във водите на река Тунджа се вихрят с пълна сила. Само дето водите тази година не са ледени – януари бе милостив.
От няколко дни вече няма къде да отседнете в Калофер и околността: просто цялата „леглова база“ е заета. Което значи само едно. Хората нямат никакво, ама никакво намерение да се откажат от този свой ритуал. Независимо от всякакви пречки и даже от глобата, която миналата година кметът Румен Стоянов трябваше да плати от джоба си в тези времена на пандемия. И въпреки всички академични и популярни мнения, че иде реч не за истинска, доказала се във вековете традиция, а за „изобретена“ такава, в тон с теориите на Ерик Хобсбом. Защото, докато историкът Божидар Димитров приживе обясняваше как подобен ритуал е съществувал още от времената на Османската империя, така и не се намериха безспорни данни, че калоферското мъжко хоро не е просто спонтанен изблик, добил популярност през последните 20-ина години…
Но докато по телевизиите дават репортажи в захлас, а полемиките в социалните мрежи се вихрят, аз си мисля, че всъщност друго е важното и същественото. Защо на хората им е нужен този на пръв поглед езически ритуал? И защо една твърда агитка се е вкопчила в него, сякаш от това зависи животът ѝ?
Да, чела съм всякакви шеги и закачки за тази „псевдо българщина“ и за всички нелепи патриотарски уклони. Да, мен самата ме е напушвал смях неведнъж, гледайки някои от колажите (Боже, колко изобретателен е българският онлайн гений!) с тържествено поклащащите се мъже във водите на Тунджа. И не, надали бих поощрила сина ми да се включи в подобно честване – най-малкото заради вечния майчински страх детето „да не настине“. (Нищо, че се разказват чудодейни приказки за това как никой не се разболява след водната вакханалия.)
Но едно е неоспоримо, а според мен просто се подминава: този народ очевидно изпитва остра нужда от красиво и светло минало.
От ритуали, които да го свързват с кръвта му. От принадлежност. От вяра в някаква извечна сила, която ни навързва всички като с вълшебен червен конец, независимо от образование, възраст, икономически статус. От усещането, че сме заедно и преминаваме прегърнати през изпитания. И от някаква доза магичност в това толкова прозаично, изнервено настояще.
Хората имат нужда от приказка.
И си я създават.
Затова няма никакво значение дали и кога е възникнало въпросното мъжко хоро. Важни са липсите, които то очевидно замества. Това е темата, която трябва да свети като червена лампа в главите ни.
И вместо да гледаме с присмех на виещия се кръг във водите на Тунджа, по-добре е да се замислим къде по пътя сме загубили това първично единение и колко красиво е всъщност, че го търсим в такива на пръв поглед фестивални прояви.
В крайна сметка, едно минало винаги може да се доизмисли, нали, ако дава надежда и в настоящето…
А всички ние, без изключение, имаме нужда от ритуали в живота си. От онези трохички на Хензел и Гретел, които винаги ни водят към къщи – пък дори този „дом“ да е плод на фантазиите ни, на едно неясно усещане за „принадлежност в далечината“, перифразирайки големия социолог Зигмунт Бауман.
Сещам се, докато гледам репортажи от това мъжко хоро, и за думите на един мой любим режисьор, Ферзан Йозпетек: „Не е важно това, което някога се е случило, а историята, която ще разкажеш за него.“ В крайна сметка, един ден всички ние ще се превърнем в истории, твърди и голямата писателка Маргарет Атууд…
Аз например създавам своите мънички ритуали всеки ден. Уж дребни неща, които обаче помагат на семейството ми да продължава напред по-вдъхновено. Те са котвите по приказните пристанища, в които човек спира, за да отдъхне от битието.
Затова днес ви казвам: милост за калоферското хоро!
Нека го погледнем такова, каквото е – една жалба за светло и героично минало, едно желание за принадлежност към корените. И извор на оптимизъм и вяра. Защото тя, вярата, може да бъде открита на най-странни места…
Спомням си как преди години водех една доста необичайна рубрика в списание „Тема“. Казваше се „Градските племена“ и в нея дефилираха, пред изумения ми журналистически поглед, представители на всякакви изкуствено създадени общности. Така открих, че в България например имаме индианци – не истински червенокожи обаче, а българи до девето коляно, които бяха обединени от философията на въпросните племена и имитираха до съвършенство живота им. В свободното си време, разбира се, защото сред „индианците“ имаше хора с престижни професии като юристи, счетоводители, лекари… Когато задавах неизменния си въпрос защо им е нужно това, всички ми казваха: заради усещането за принадлежност към общност и за някакъв смисъл, по-голям от дребнотемието на сивото ежедневие.
Всички търсеха приказката, която да ги избави от прозата! И създаваха свой собствен свят…
Същите отговори получих и от българските „друиди“, и от всякакви други затворени общности, които първо ме допускаха колебливо в „дома“ си, но после се отваряха пред мен като малки деца.
Никога не си позволих спрямо тях и сянка на подигравка.
Защото знам, че търсенето на принадлежност е точно толкова насъщно за човешкото същество, колкото водата и хляба. Ние в крайна сметка сме социални животни – казал ни го е Аристотел. И дори най-циничният философ Диоген, който обичал да обитава своята мръсна бъчва, обикалял денем със запален фенер – да търси ХОРА…
И затова днес гледам с усмивка, с разбиране и емпатия на всички тези ритуали, „изобретени“ по Хобсбом или не, които в крайна сметка се стремят да покажат едно: че сме заедно, че сме българи и че в нас бушува някаква тайнствена сила, която не би ни спряла да се бухнем и в най-ледените води.
Тъй че нека оставим настрани подигравките и полемиките на разбирачи.
И поне веднъж да се насладим на чуждата радост.
Не е толкова трудно.
*Мнението е на една от най-добрите съвременни писателки Катерина Хапсали, публикувано в сайта oshte.bg.
