Пръски от къртица

Ключови думи: коментар, кръв от къртица, пръски от къртица, новините днес, новини

Нека аз да бъда гадният вестител, който ще бъде убит заради лошата новина. Учебник по литература за VIII клас в САЩ – такова нещо няма. Сещате се, че пиша това във връзка с новината, че разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е в американските учебници по литература и се изучава от американчетата в осми клас. Много хубава новина, най-после една хубава новина! Толкова хубава, че на никого не му и мина през ума да я оспорва. Не я оспорвам и аз. Само казвам, че такова нещо като учебник по литература за 8 клас няма. Има много учебници, на много щати, училищни райони (те са съвсем различни от всички останали административни единици), много вериги училища и т.н. Няма единен план, базиран на един учебник и наблюдаван от едно министерство. Има стандарти, които трябва да бъдат покрити и как ще стане това е работа на всяко училище и понякога дори на всеки преподавател поотделно. Някъде има един учебник, другаде  децата учат по съставена от учителя програма, на трето, четвърто и т.н. място – по някой от многобройните учебници, пише Веселина Седларска в Редута

Така че новината, че всички осмокласници в САЩ учат разказ от Здравка Евтимова не просто не е вярна, тя е невъзможна. Но най-вероятно някъде са разглеждали този разказ – той е включен в сборника „Нова внезапна проза“. Под това заглавие редакторите Робърт Шапард и Джеймс Томас са събрали 80 къси разказа под 2000 думи от цял свят, „всеки с елемент на изненада, без значение дали традиционна, експериментална, хумористична, вълнуваща или магическа“, каквото е описанието на сборника от самите му създатели. Издаден е през 2007 година. Всяко училище има право да използва всякакви сборници в часовете си по литература. Много е вероятно сборникът с къси разкази да е избран в някое училище като помагало.

Тук е моментът да направя уговорката, че много харесвам разказите на Здравка Евтимова. И романите също. Ако ме попитат коя е най-добрата българска писателка, нейното име ще изскочи първо. И тази „новина“, че е изучавана в САЩ съм я чела като „новина“ два или три пъти през последните десет години. Този път обаче „новината“ се разпространи мълниеносно, писаха почти всички медии, говориха всички телевизии, никой не показа въпросния учебник. Чудя се толкова ли имаме нужда от добра новина, че изобщо не се усъмняваме в нещо, което се върти от няколко години, или толкова вече през пръсти си гледаме работата, че няма значение кое е вярно и кое не. Какъвто и да е отговорът, не е Здравка Евтимова виновна за това. Нейният разказ си е хубав и уверявам ви по-добър на български, отколкото на английски, защото онова потресаващо финално изречение „всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката“ в английския вариант е „всеки имаше болен вкъщи и нож в ръката“.

Спомням си едно от есетата на Дубравка Угрешич за разликата в американския и балканския манталитет. Стои тя в един музей на Кока-кола и си мисли гледай ги тия американци, от една бутилка направили цял музей, а ние на Балканите при толкова история само я унищожаваме. И там й хрумва една история за това как на север се лови вълк. Взема се една кама с две остриета, напръсква се с кръв и се забива в леда. Вълкът, привлечен от миризмата на кръв, пристига и започва да ближе камата. Тя реже езика му, от него тече кръв, вълкът поглъща собствената си кръв, продължава да облизва острието, то още повече реже езика му, вълкът пие още и още от собствената си кръв и накрая пада мъртъв, погълнал кръвта си. Ей тази история е нещо като балкански музей, мисли си Дубравка Угрешич, с която имаме впрочем право също да се гордеем, защото е половин българка (майка ѝ е от Варна) и която е преподавала в американски университет. С това ни свързват нас, Балканите, в САЩ – с кръв.

Но да се върнем към нашата много талантлива Здравка Евтимова, която голяма част от българите разбраха, че е талантлива сега, при третото завъртане на „новината“ за „включването на неин разказ в американски учебник“. На нея ѝ се наложи да направи турне по много медии покрай подновената „новина“ и защо тя не изясни кога точно и къде е включен разказът е по неразбираеми за мен нейни съображения. Това е един малък детайл от изобщо неразбираемия български културен живот като цяло и неговият морал в частност.

Ето още един малък сюжет, отново със Здравка Евтимова. Миналата година тя издаде романа „Зелените очи на вятъра“ – прекрасна книга от първата до последната буква. Тя беше една от 12-те номинирани книги за голямата награда на „Хеликон“. Романът „Зелените очи на вятъра“ можеше да получи тази награда, заслужаваше я. (Според мен достойни конкуренти бяха „Безумецът от Таро“ на Деница Дилова и „Кедер“ на Йорданка Белева.) Но не я получи. Нито една книга не я получи. И знаете ли защо? Защото – както обяви журито, – всички книги били толкова хубави, че не могли да откроят нито една. Това е смешно и жалко. Две тежки имена имаше още сред претендентите за победител – „Всички наши тела“ на Георги Господинов и втората част на „Сестри Палавееви“ на Алек Попов. И двете книги не бяха на висотата на възможностите на своите иначе блестящи автори. Горкото, клетото жури. Такова непосилно журиране – не стига, че нито едно от двете големи имена не е безспорен победител, ами оставаше да наградят някаква друга, трета книга. Затова никаква награда: когато книгите на задължително добрите автори не са добри, взема се решение, че всички са еднакво добри. „Зелените очи на вятъра“ е изключителен успех, прекрасна литература, много по-голямо постижение от публикуването на един разказ в един сборник, който някакви ученици в САЩ може би са чели в час по литература. Но това не предизвика никакъв шум, никакво вълнение в писателските и културните среди. Ние вече се вълнуваме само от новини в световен мащаб, независимо дали са истински или не.

И аз нямах никакво намерение да взема отношение. Но забелязвам как медиите едва спрели да изстискват Здравка Евтимова, я поеха шоу програмите и писателските четения. Всеки пожела в тия дни да се отърка в нея, всеки се старае да си прикачи именцето към нейното, та дано се чуе и той. И тя – очевидно добра душа, съчувстваща и съучастваща, готова да кръводарява като вълшебна къртица от разказ започна да се появява на места, но които очевидно не ѝ е уютно.

На една от последните снимки ми напомни на Стария бряст, сливенското легендарно дърво. През 2014 година то участва в конкурса за европейско дърво на годината. Накрая остана да се състезава само с една унгарска круша, посадена преди два века от някакъв граф с непроизносимо име. Сливенци мобилизираха земя и небо, звяр и природа и Старият бряст стана европейско дърво на годината. Радост! Надойдоха експерти от страната и чужбина, започнаха да му изчисляват възрастта, да го лекуват, да го обезпаразитяват и подмладяват. И дървото изсъхна. Не ми се иска да напиша точно тази дума, но тя е вярната – умря.

Прочетете и самия разказ: 

Кръв от къртица

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара, разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана, без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. - Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш наблещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.