За спасяването на Калин Терзийски и още 50 души от Бургас

Важно за книгата ми и важно за Живота въобще.
Това е в общи линии „представяне на книга”. Някои представяния се получават добре, други – зле. Някои са даже неимоверно скучни – както всъщност може и да се очаква – писателите рядко умеят да говорят интересно.
Някои пък представяния приличат на светски събития. Има такива едни - доста смешни писатели - които канят на представянията на книгите си паркетния елит. Елитът, съставен от забавни и малоумни парвенюта. На такива представяния книгата е толкова важна, колкото шунката на сандвичите. Но доста по-маловажна от хилядадоларовите обувки на водещия на представянето.

Но стига съм обяснявал за представянията. Нека кажа за тези, които не знаят, какво е Бургас: Бургас е новата литературна столица. В моето сърце. Така де! Сега ще обясня защо. Ще говоря за важността.

Нека кажа само още няколко изречения за представянията: Те са важни за важността. Всеки съвременен българин (естествено – не всеки – казвам „всеки”, за да дразня)... та – всеки съвременен българин би казал: абе какви представяния на книги в това време бе! Бе какви книги те гонят тебе, Терзийски, какви книги, луд ненормалнико! Хората сега се чудят как да оцелеят, как да се спасят от кризата, а ти ми говориш за представяния на книги. Хората нямат време! Абе, Терзийски – я се разкарай с твоите книги и с твоето четене! Остави българите да си бъдат зле! Не виждаш ли? Ти с твоите представяния на книги... току виж - и си им развалил... злето!” – така ще кажат всички съвременни българи. А аз ще им викна: Млък!
Ще им викна: Без моите книги и без тяхното представяне аз ще престана да бъда ВАЖЕН!

Че ти май много искаш да бъдеш много важен, а Терзийски? – ще ми викнат кьопчовците, които мразят Важността.
Да! Много! – ще им отговоря. Това е единственото нещо, което смятам за важно в тоя живот! Да бъда важен и хората около мен също да са важни!

Брей, че си важен! – ще ми се присмеят мразещите Важността.
Да! – ще викна пак аз. Омръзна ми да живея като маловажен човек в най-маловажната държава. Отсега нататък искам всичко около мен да е важно.

Ето – тези представяния правят моите книги важни! Хората, които идват да слушат моите думи, се чувстват важни! От това, че аз ги засипвам с уважението си. Да, чуйте, омразници на Важността: Аз ще засипя с внимание, уважение и любезност всички, които са дошли, за да чуят Моите думи на Моето представяне! Аз ще съм Важен в техните очи, и Те – в моите. Ние заедно ще съставим една нова държава – вътре в България, която няма да е маловажна – като външната, залята от всеобщо принизяване, неуважение и презрение.

И така.
Аз тръгнах към Бургас, за да представя книгата си. И видях държавата на маловажността заедно с всичките й незначителни вътрешности – разпилени като след клане – покрай железопътните линии. Всичко, което виждах, летящо покрай прозорците на влака – беше без значение. Оставаше в съзнанието ми не картини, а само дупки – като от цигарата на пиян човек. Милионите найлонови пликчета – летящи и убиващи смисъла. Милионите срутени и изоставени сгради. Милионите нищожни безобразия, мъртви кучета, изоставени бабички, захвърлени машини, изтърбушени цехове, обезсмислени хора и обезчовечени селца.

Пликчета от обезмаслено мляко летяха по небе без цвят и смисъл. Аз усещах – с костите си на писател и страстен човек – че тук е върлувал някой, който бясно мрази Важността на нещата. Който не иска да приеме нито своя живот като нещо важно и заслужаващо си усилието – нито самия Бял Свят. Някой, който мразеше Смисъла на Живота, беше вилнял из тая страна на маловажността. Гледах и си мислех, че човек, даже когато е отчаян, предпочита да прекара гниенето си в чиста среда. Даже пълната липса на морал и ентусиазъм не могат да търпят такава зловеща мизерия. Каквато видяха клетите ми очи, пътувайки към Бургас. От София до Бургас очите ми сто пъти поискаха да се затворят и да престанат да гледат – но аз им забранявах да се затворят. Аз не исках с едно затваряне на очите да Омаловажа Гнусотията. Да махна – по български – с ръка. Да кажа – все едно! Няма значение. Това не е важно! Е! Хайде сега! Малко мръсно и безнадеждно било! Голяма работа! Това не е важно!...

Не! Никога не бих си позволил да кажа така. Не си позволих и пътувайки към Бургас. Аз все пак отивах, за да създавам Важност. Да доказвам, че Аз и Тези, при които отивам, имаме значение. Да доказвам на тия, които казват: Абе на кой му пука, кой го интересува... На кого му е важна тая шибана държава? – на тези аз исках да докажа, че са се объркали. Да им докажа, че има хора, които си заслужават. Че Важните неща се създават от нас - във всеки момент
Когато пристигнах в Бургас, бях отчаян. Прекалено много немарливост и липса на Важност видях по пътя. Все едно бях видял майка, която отдръпва лениво и грубо сухата си бозка от своето сукалче, бута главата му със суха ръка и му казва: Я стига! Сега пък много ли ти е важно да ме тормозиш и да бозаеш? Все едно бях видял лицето на това обезсмислено кърмаче – ужасено и мъртво.

И пристъпих към представянето на моята книга. Към превръщането и от нещо, което Няма Значение за Никого, към Нещо, което Има Значение, за Много Хора. Добри и Важни хора.
Очаквах с ужас, че на представянето ми няма да дойдат много зрители. Че и тук някой ще е премел с метлата на Маловажността, на българското Омаловажаване. Страхувах се, че някой е минал и е посял тия отровни думи, които бях чувал неведнъж: Абе на кого му пука бе, на кого му е важно пък точно това? Абе кой го интересува?
Треперех. Докато не почна представянето. И изведнъж – бум!

Имаше хора. Хора, хора и хора. Моите хора! Не познавах повечето. Чувствах ги като най-важните си братя и сестри.
Знаете ли какво е за един писател да види десетки лица на свои сънародници, които познава като мрачни, омърлушени и обезверени хора, да види техните лица усмихнати и умни заради хубавите усмивки? Не знаете! Величествено е! Виждал съм доста бащи с новородени четирикилограмови синове. И те плачат от радост. Но на писателя е по-величествено.
Виждах това и виждах също как Безсмислието и Маловажността изчезват. Светкаха десетки светкавици на фотоапарати. Казах си бързо – това да не стане като тия – светските представяния – със салонните олигофрени? Но погледнах лицата. На Важните хора. Лицата. На Важните хора, дошли, за да си придадем Важност и Смисъл един на друг. Лицата им бяха прекрасни и величествени. Виждали ли сте лица на Важни хора? Аз ги виждах!

Заговорих и говорих весело и жизнерадостно около час. Казвах едно по едно нещата, които винаги съм искал да кажа. Важните неща. Не: продаваемите неща, не нещата, които се харесват, не нещата, които са политически коректни, не нещата, които очакват да чуят от мен...Казвах весело и с радост Важните за мен и за хората неща! Те са еднакви за всички.
Накрая спрях и седнах. Въздъхнах и бях щастлив.

Знаех, че нищо в живота не е особено важно. Аз съм здраво закърмен с проклетия релативизъм човек. Всичко се ражда и скоро умира и всичко е суета. Хумус ет улбре сумус. Прах и пепел сме. Но в тоя момент това нямаше значение. Аз и хората в залата бяхме най-важните същества на света. Сега, за да им придам Важност, аз с прилежността на жрец, с благоговението на свещенослужител, с почитта и вниманието на вещ човек ще изброя имената им. Обикновени имена. Не е смислено и не е по журналистически да изброяваш имена на някакви си хора, които не говорят нищо на никого... - ще кресне някой мразител на Важността.

Ха-ха-ха! Точно за това говорех! Ще изброя имената на тези хора, именно, защото те не са важни за политиката, за бизнеса или за икономиката. А защото са важни за мен и за себе си. Това е свещено. Това е пътят. Тази важност! Ето ги:
Кремена, Фатима, Мария, Стефка, Ели, Марго, Ана, Мария Овагемова, Петър, Веско, Диди. Те, заедно с още петдесет човека, които бяха на моето представяне на книга в "Хеликон", Бургас. Важно!