Двуполюсният политически модел не търпи тройна игра – кой ще отпадне?

Борисов, старият стратег на властта, изглежда все по-уморен от собствената си тежест. Пеевски вече излиза на светло с безмилостната енергия на човек, който знае, че времето работи за него. А Радев печели от всяка грешка на изпълнителната власт

Ключови думи: българия, политически модел, румен радев, делян пеевски, бойко борисов, партии

В генетичния код на нашата политическа култура сякаш е заложена нуждата от дуел. Народопсихологическият рефлекс на българина изисква сблъсък между две сили – черно и бяло, ляво и дясно, добро и зло. Той не обича нюансите. Те го объркват. Историческият му опит го е научил, че в многогласие няма спасение, а в простия избор между „нашите“ и „техните“ има поне привидна сигурност. Оттук и вечният стремеж към дихотомия – стражари срещу апаши, каубои срещу индианци, сини срещу червени. Политическата арена у нас е винаги подготвена за двубой, не за трибой.

Когато в началото на новия век Симеон Сакскобургготски нахлу в политическото пространство и обещания да ни оправи за 800 дни, той не просто промени властта – той разруши геометрията. Линията между червено и синьо се пречупи, а по нея изникна трета точка – неопределена, но силна, аристократично чужда на старата партийна злоба. Българинът за миг повярва, че политиката може да бъде надпартийна, че може да има и трети път. Но само за миг. Защото след като бурята отмина, двуполюсната логика отново се настани в душите ни – този път с по-груби и по-прагматични лица.

Пеевски печели Пазарджик, а местният парламент заприличва на Средновековна Европа

Днес сме отново на ръба на подобна трансформация. Борисов, старият стратег на властта, изглежда все по-уморен от собствената си тежест. Пеевски, доскоро сянка в сянката, вече излиза на светло и марширува напред с безмилостната енергия на човек, който знае, че времето работи за него. Резултатите от местните избори в Пазарджик не са просто сигнал – те са диагноза. Политическата маса се пренарежда. Кърлежите, които години наред смучеха от властта на Борисов, усещат, че кръвта там намалява, и мигрират към новия стопанин.

В същото време Румен Радев стои встрани от сражението и наблюдава с хладна дистанция. Той е третият играч, който има привилегията да не носи отговорност, а само да произнася присъди. В един уморен от политика народ това е мощно оръжие. Радев печели от всяка грешка на изпълнителната власт, от всяко закъсняло обещание, от всяка арогантност на коалицията Борисов–Пеевски. Той не се състезава – чака.

Двуполюсният модел, както показва историята, не търпи тройна игра. И българската политика винаги намира начин да се върне към бинарната си природа. Въпросът е кое ще отпадне от уравнението: властта на Борисов, която вече няма блясъка на някогашната му харизма; възходът на Пеевски, който плаши с мащаб и цинизъм; или президентът Радев, който може би ще се окаже твърде изолиран, когато настъпи моментът за реално действие, а не за наблюдение.

Още от автора:

Партия на шофьорите се паркира в чешкия парламент и в новото правителство

Можем ли да опаковаме бургаския мост в стила на Кристо?

Ще реагира ли Синодът след бургаската заря или стандартът му е двоен?

Общинските съветници избягаха от отговорност и оставиха бургаските писатели без дом