Стотина фамилии в България контролират голяма част от земеделието

Любомир Дацов е член на Фискалния съвет към парламента - независим орган, който следи подготовката и изпълнението на бюджета

Ключови думи: Любомир Дацов, финансист, фамилия, контрол, земеделие, зърно

Фермери от различни браншове излязоха на протест, а поводът за това беше вдигането на забраната за внос на зърно от Украйна. Правителството бързо изпълни исканията на протестиращите и тракторите дори не стигнаха до центъра на София. С въпроси защо фермерите излязоха на протест, справедливо ли е разпределението на субсидиите в земеделието и какви промени би могло да бъдат направени, се обърнахме към финансиста Любомир Дацов.

- Г-н Дацов, според вас действително ли има проблем с вноса на зърнени култури от Украйна, които подбиват цените на българските производители?
- Аз такъв проблем не виждам. До момента няма такива данни. Терминът подбиване на цени означава, че има непазарни фактори, като например украинската държава да дава субсидии за производството на зърно и нашите производители да бъдат в непазарна, неизгодна позиция. Но фактите показват точно обратното. Ако някой получава субсидии, и то не малки по размер, това са българските фермери и по-специално зърнопроизводителите. Всеизвестен факт е, че огромната част от субсидиите отива в хората, произвеждащи пшеница, царевица и слънчоглед. Аз не бих казал, че нелоялна конкуренция от Украйна подбива цените, първо защото нелоялната конкуренция е в полза на европейските производители, и второ няма никакви данни да се е случило нещо на пазара. България продължава да е огромен нетен износител на жито. Така че проблемът не е тук. Мисля, че проблемът по-скоро е, че някои хора тръгнаха да завоюват позиции. За да не загубят тези позиции, които имат към момента.

- Какви позиции имате предвид?
- Фермерството е много трудна професия. Говорим за фабрика на открито, която се влияе от природата, има различни цикли. Но това няма нищо общо с текущата ситуация. Става въпрос за това, че сегашните схеми за подпомагане, които като политика от години съществуват и са финансирани както от Европейския съюз, така и от националния бюджет, са в полза на големите производители и по-специално в полза на фермерите, които се занимават с производство на зърно. Това не може да се каже за хората, които се занимават с производство на зеленчуци или животновъдство. Макар че и в животновъдството има схеми за подпомагане. Но в сравнение с останалия сектор, големият пай на подпомагането и различните облекчения отива в посока производителите на зърно. Така че има какво да губят. Не мисля, че ситуацията с Украйна има голямо отражение върху пазарите на зърно и храни. Но в резултат от ситуацията с Украйна се видя, че европейското земеделие, включително и българското, има огромни проблеми. Или произвежда недостатъчно  и/или произвежда скъпо. И в голямата си част много от схемите за подпомагане са изкривени. Действащата схема е от много години. В началото, когато е създадена, схемата е насочена да подпомага и да гарантира достатъчно производство на храни за Европа и то на ниска цена. В момента всичко това е останало някъде далеч в миналото и субсидиите не постигат целите на политиката, а надграждат печалбите в секторите в земеделието. Трябва да се повдигат въпроси. След като една ли не половината от европейския бюджет е субсидии в земеделието, които не постигат целите, заради които са въведени, а започват да създават много други проблеми, ясно е, че или тези пари трябва да бъдат намалени, или политиките, за които се дават, трябва да бъдат променени.

- Какъв е ефектът от европейските субсидии за земеделието в България?
- В България през първия програмен период тези пари страшно много помогнаха най-малкото, за да направят земеделието доста по-модерно. Това не бива да се отрича. Но в момента тези пари създават много повече проблеми, поне в два аспекта. В резултат на подпомагането и самите схеми за стимулиране модела на функциониране на селското стопанство, земята беше изкупена заради големите печалби, които генерират в земеделието ограничен кръг от хора. Концентрацията на земя и това, че някои станаха прекалено богати, води до много проблеми. Ще стане така, че в някои фамилии ще могат пра-пра внуците им да се издържат само от това, че са концентрирали цялата земя в себе си. Това води до много други проблеми, свързани с политиката в земеделието. Като последствие от това, че много хора вече нямат собствено парче земя, не можем да имаме дребни фермери, не можем да имаме висока заетост, нещо което да държи хората в селата. Схемата за подпомагане в земеделието води до демографски проблеми и допълнителна урбанизация. Около десет човека работят в една средно голяма ферма, която е на територията на половин община. Това е така нареченият американски тип производство. Производство на четири основни стоки, които се търгуват борсово и не изискват заетост, не води до някаква голяма добавена стойност от гледна точка на това, че не е свързано с допълнителна преработка. Единственото нещо, което е свързано с допълнителна преработка и създаване на по-висока добавена стойност, е слънчогледът. И точно тази промишленост беше ударена в полза на големите играчи в зърнения сектор. Истината е, че България разви в производството на растителни масла значителен капацитет. Но в момента „умниците“ ще вземат да фалират сектора, защото като нямаш евтин ресурс не си конкурентоспособен. Това че на думи уж ще помагаш на българските производители, които искат да продават 20-30 процента по-скъпо от пазарните цени, няма никакво значение за пазара. Само ще създадат проблеми за хората, които произвеждат някакъв вторичен продукт на базата на селското стопанство.

Не напразно казвам, че използваха ситуацията с вдигането на забраната за внос на зърно от Украйна. За мен това е марш за запазване на статуквото, нищо да не бъде променено. Да си запазят позициите. Но за хора като мен е видимо, че правителството колкото и да е слабо и видимо да няма някакви съществени идеи за реформа, просто не бива да отстъпи и трябва да сложи на масата определен тип искания за реформи. За съжаление не го виждам. От една страна дойдоха големите производители, защото те са на върха на веригата, поставиха си исканията за запазване на статуквото и не виждам правителството с какво защити националния интерес. Защото корпоративният интерес на група производители не е национален интерес, колкото и да се опитват да кажат това. Бъдещето на земеделието според мен, е в съвсем друга посока. Особено от гледна точка на това, за което говорех – демография, развитие на селищните райони. Там нещата се бият с интересите на големите производители на зърно.

- В България най-много субсидии получават най-големите ферми с най-много земя.
- Такава е схемата. Анализите, които бяха правени още 2005-2006 г. показваха, че ще стане точно така. Моделът на субсидиране е стар. Това е част от проблема на европейската политика. Моделът на площ субсидира най-много големи стопанства, стимулира уедряването на земята, попадането на земята в много малко ръце. Субсидиите се дават, за да се произвежда евтино и достатъчно, но най-малкото заради технологиите и промените в земеделието, навлизането на мощна техника, процесите на окрупняване, това отдавна вече е безсмислено и не си върши работата. Тази политика не постига целите си. Всъщност субсидиите се трансформираха в допълнителни печалби, тъй като производството в Европа е достатъчно, задоволеността с храни е предостатъчна, но не бих казал, че нещата са евтини. Правителството и по-специално Министерство на земеделието имат огромен проблем в момента. Това че България произвежда малко и скъпо е проблем на политиката и проблем на Министерство на земеделието. Те в момента казват чрез висшите си представители, че не разбират за какво става въпрос и правят някакви странни изявления, вместо да се опитват да сложат на масата идеи за реформи, защото по време на криза това се прави. В тази криза министерството и правителството трябваше да кажат „да, ние временно ще запазим забраната и ще защитим интересите, които вас ви вълнуват, но ще трябва да реформираме сектора в посока, с която да постигнем други цели“. Голяма част от проблема в момента, е че заради лакомията си едни хора миналата година, мислейки си, че ще се вдигнат цените нагоре, задържаха и не продадоха зърното си. Само че цените отидоха не в посока увеличение, а се понижиха. А сега си мислят, че някой трябва да плаща за грешката им. Защото когато държавата ограничава пазара, за да не могат да влязат стоки, губи потребителят. Трябва да защитаваш производителите, но те нямат проблем с производството, защото само 20-25% от производството на зърно остава в България. Всичко останало се изнася. Става така, че субсидираш износа и субсидираш цената за някой отвън. А и не мисля, че секторът е равнопоставен с всички останали. Да, тъй като всички субсидират в Европа, и ти не можеш да не субсидираш. Но трябва да се гледа по-дългосрочно и да се види, че има нужда от смяна на посоката, защото дисбалансите в земеделието, в отделните сектори са потресаващи. Аз дълбоко вярвам, че това изкривяване на пазара води до проблеми. Голяма част от това, което се случва, е следствие на държавните механизми и модели, които се прилагат.

- Какво би могла да направи държавата в подкрепа на малките ферми?
- Едно полезно нещо, което държавата можеше да свърши, ако иска производителите да са конкурентоспособни, е да направи така, че да има евтина вода за поливане. За да можеш да развиваш поливно земеделие, още повече на фона на климатичните промени. Едно нещо не можаха да направят. Две години дискутираха дали трябва да дадат пари за напоителни системи, а в крайна сметка, това което направиха, е да вдигнат с близо 400 процента цената на водата. Което особено за зеленчукопроизводството до къде води – до високи цени в магазините. А след това някои разправят, че се борят с инфлацията. Това просто е смешно и няма логика в политиката, която правят. Поливните системи или изграждането на нови язовири щяха да гарантират, че има вода за поливане и тя е достатъчно евтина. Това е системна инфраструктура. Ако има някаква политика, която трябва да бъде подкрепяна, е там където отделният фермер не може да финансира и да изгради нещо, държавата да инвестира в създаването на такава системна инфраструктура. Да сте чули нещо в тази посока да е направено. Цялата работа опира до едни субсидии и с разпределението на тези субсидии да не бъдат нарушени интересите на по-малко от сто фамилии в България, които контролират голяма част от земеделието. В края на краищата не става въпрос за нищо друго освен за едни пари.

- Какви други варианти за разпределение на субсидиите би могло да бъдат въведени, за да бъде разпределението на парите по-справедливо?
- Първо да кажем, че това в момента е сценка от театър. И едните и другите знаят, че в момента нищо не може да бъде променено. Просто защото схемата за съгласуване на промяна на модела изисква около две години работа. И тъй като голяма част от финансирането идва от европейски програми, промяната се случва на база съгласуваност с европейските политики. Тоест някой трябва да знае какво да прави, за да седне да го изговори, да промени модела. Различни варианти обсъждахме още през 2005-2006 г., макар че не знам доколко все още е възможно, в смисъл че не останаха хора и тепърва трябва да инвестираш, за да създаваш дребни фермери, ако искаш да промениш модела. Но идеята още тогава беше земеделското производство да бъде базирано на семейно фермерство, което означава от 500 до 5000 декара ферма, която да бъде базирана на едно семейство и за да бъде по-ефективно, семейни фермери да се сдружават, да образуват кооперативи. Но това не са българските кооперации. Между другото българските кооперации бяха изградени по примера на Лев Толстой. Той е един от бащите, при които са създадени кооперативите като идея, а в последствие в СССР част от тези неща са взети за основа за създаването на техните ТКЗС-та. Но това е модел, който е създаден и е умрял отдавна. Това, което на Запад се разбира под кооператив, е сдружаване на хора, така че когато договаряш торове и горива за по-голяма група отстъпките са по-добри, когато купуваш тежък трактор за повече фермери е различно. Онова, което е още по-ефективно и е една следваща стъпка, е самият изход на производството. Тоест да създадеш малки предприятия, пак от сдружени фермери, за преработка. Например мандри, колбасарски цехове, силози за зърно. Това можеше да съществува като модел. Най-голямото предимство е, че щеше да има живот в селата и хората щяха да бъдат задържани там, защото щеше да има работа. Много от тези неща вече са пропуснати. Ако преди можеше за 5-6 години да се смени този модел, говоря за периода от 2006 г. до 2015 г., сега е много по-трудно, най-малко защото земята вече е в ръцете на няколко големи инвестиционни фонда плюс стотина човека, които държат огромна част от стопанствата и обърнаха печалбите си в земя. Вече почти няма пространство за навлизане и създаване на малки ферми. Може да го направи някой, който иска да остави следа. На както виждаме в момента, това няма да мине без съпротива от големите. Нали не смятате, че някой от тях ще се съгласи два милиарда и половина лева на година да бъдат пренасочени към малки и средни ферми. Трябва ясна политическа воля, експертна визия и поне десетина години инвестиране в създаване на друг модел. А кой ще го направи, кой ще застане зад такава идея, не съм много сигурен. Както виждаме в момента правителството даже не се опита да се бие. Излязоха, казаха по няколко парадни думи и след това отидоха да се предадат.

Финансистът Любомир Дацов е роден през 1965 г. във Враца. Завършил е “Планиране и прогнозиране на икономическите системи” в УНСС. Работил е в Министерство на финансите от 1992 г. като експерт, началник отдел и съветник по финансовите въпроси на министъра на финансите. Зам.-министър на финансите в кабинетите “Сакскобургготски” и “Станишев”. В момента е член на Фискалния съвет към парламента - независим орган, който следи подготовката и изпълнението на бюджета, като е коректив на Министерството на финансите и изпълнителната власт. 

Източник: Труд