Защо на 2 октомври при портиера на едно училище ще идат мъдрите хора на Бургас, за да му се поклонят

Имахме илюзията, че индивидът може да промени нещо, но сега вече я нямаме, имаме само един голям дефицит - на елита ни, разсъждава 67-годишният сега Стойчо Кьосев в първия си работен ден като... портиер на училище

Ключови думи: стойчо кьосев, бургас, портиер, славейковото училище, зората на демокрацията, ексклузивно интервю, флагман, новини

Тема в развитие

Защо на 2 октомври при портиера на едно училище ще идат мъдрите хора на Бургас, за да му се поклонят Знаете ли кой е портиерът на „Славейковото” училище в Бургас? Помните ли го? Той се завърна в Бургас и ще е чест за всяка бургаска гимназия като преподавател

Дисидентът Стойчо Кьосев за Валентин Касабов: Отиде си най-личният, най-юначният от първите, истинските борци за демокрация „19 ноември“ – 30 години по-късно. Помен за умрялата бургаска демокрация Разтърсващо признание! Първият почетен гражданин на Бургас, който се почувства длъжен да даде отчет. За да каже истина Бащата на Демокрацията в Бургас Стойчо Кьосев номиниран за почетен гражданин Само във Флагман! Вижте нелегални кадри от 20 и 21 ноември 1989 г. от бургаския площад „Св.св.Кирил и Методий” Само във Флагман! Кратката, но истинска история за зората на демокрацията в Бургас! Синовете на дисидента Стойчо Кьосев, който емигрира след 1989 г. в Куба, повеждат блокадата на АМ „Тракия“ в 18 часа

виж още

скрий

В първия учебен ден едно лице от миналоло на Бургас се открои в неочаквано амплоа в ОУ „Петко Р. Славейков”. Когато той е бил в центъра на гнездо от бунтари за промяна през последното десетилетие на тоталитарния режим и в началото на 90-те, повечето сме били деца, а някои дори са били неродени. На 15 септември този човек, полиглотът и доктор по философия, достолепно стоеше при входа на училището, изпълнявайки с всичката сериозност длъжността на портиер. С усмивка посрещаше жадните за знания ученици, неподозиращи, че тичат около самия извор. И със сигурност философски си тананикаше, че някое дете или учител, все някога, ще спре и ще зададе житейски мъдър въпрос, подходящ за разсъждение.

Това е Стойчо Кьосев – създателят на Общоградския философски клуб „Сократ” през 1985 г., който впоследствие се превръща  в двигателя на демокрацията в Бургас и ражда движения, които по-късно прерастват в най-големите политически сили у нас. От близо 2 седмици се е завърнал в Бургас, след дългогодишно „изгнание”, както го наричат мнозина, в комунистическа Куба. Сега дори е щастлив и удовлетворен - не само защото сам успя да отгледа, възпита и изучи в европейски университети трите си деца, заради което избра най-тежкия път на баща - да служи в пасажерски кораби от 1995-та до 2010 година, а и защото от вчера, по думите му, ще е най-близко до до учебния процес. Разговаряме с г-н Кьосев в двора на ОУ „П.Р.Славейков”, докато озадачените родители и учители се питат с погледи защо ли репортерът на Флагман интервюира портиера вместо директора.

Как вижда сега бащата на демокрацията Кьосев света, защо е живял почти две десетилетия в Куба, заради което непознаващите биографията му реагират остро, какво ще е бъдещето на България и защо се е завърнал – четете по-долу:

- Г-н Кьосев, вие сте най-голямата изненада за Славейковото училище. Как се чувствате в Бургас?

- Сега, вече много добре. За мен даскалъкът е като на сьомгата инстинктът – да си отиде на мястото. Предполга се, че пред вас трябва да изпъшкам, да се оплача, че едва ли не „Демократът Стойчо Кьосев” не е оценен и е обикновен портиер на училище. Не го приемам така и не се чувствам по този начин. Толкова съм преповдигнат, че съм в училищната среда, че за мен това е достатъчно. Особено в днешния ден, 15 септември. Първокласниците са най-голямата емоция за всеки учител – дечица, които влизат засмяни за пръв път в училище пред погледите на щастливите им родители. Какво повече да искам от живота си от това?!

- След разочарованието от пътя, по който тръгва държавата след 1990 г. доколкото ми е известно, Вие напускате България. Сега, връщайки се окончателно тук, виждате ли промяна към по-добро?

- Аз никога не съм губил своята връзка с България. Напуснах страната и пътувах на кораб, като се прибирах сравнително често в Бургас. Иначе от политическа гледна точка промяната се състои в това, че тогава вярвахме, а сега – не. Сега си давам сметка, че всичко си е вървяло, още тогава, по предначертан път и тази илюзия, която като много други илюзии, е много красива – че ние, хората, човеците, индивидът Георги, Иван, Стойчо или Петър, значим нещо, е била просто илюзия. Че можем да не стоим пасивни и да гледаме, а да променим нещо. Тази илюзия беше великолепното различие между тогава и днес. Сега вече нея я няма. Реализмът е хубаво нещо, но му липсва поетичност – такава, каквато вече също няма. Това е основната разлика. Но всичко следва своята логика.

Знаете ли кой е портиерът на „Славейковото” училище в Бургас?

- Намираме се в предизборна кампания, за пореден път. Как мислите Вие – ще има ли правителство след 2 октомври, има ли изглед за прогрес?

- Страхувам се само да не дойде на власт правителство, което да ни набута в глупава, съвършено излишна и съвършено чужда на нас война. За хората от моето поколение е все тая – дали ще живея още 2, 3 или 10 години, няма значение. Но синовете ми? Ами вие, младите? Бях в Несебър това лято и видях украински момичета, млади – с деца. По едно време започнаха да си шушукат една на друга как щели да си заминават в родината. Попитах ги: „Къде ще ходите, та там е истинска война?!”. А те казаха чисто и просто: „Ние много добре знаем. Мъжете ни са в окопите”.

"Амбициите на българина винаги са били едни и същи – да отгледа децата си на спокойствие"

А в окопите се умира, ама наистина. Не съм про украински настроен, нито анти, нито съм русофоб, нито русофил. Просто това са млади, прекрасни хора, които си отиват. Русия вероятно има основателни претенции да се върне в голямата игра в света. Китай пък е с амбиции да стане хегемон. А ние, българите какви амбиции имаме? Те са били едни и същи винаги – да си изгледаме децата на спокойствие. Големият ми ужас е, че някой като Кирчо и Кокорчо, за които аз бях готов да гласувам, представете си – хубаво, че бях в Куба, та не успях, някой такъв като тях, с комсомолски план, ще ни набута децата в окопите, във войната. Мен, честно казано, не ме вълнува толкова неразвитата икономика. Но война?! Това е наистина страхът ми.

- Споменахте, че дори вие сте щял да гласувате за новите „спасители”. Не е ли точно това основният проблем на българина – че винаги, когато види нова политическа фигура, се подвежда, че това е спасителят на народа? В новата ни история има достатъчно такива примери.

- Българинът има склонност да се самоподценява като народ, като хора. Българинът е пасивен, той е овца, той е „Ганьо”, казват ни. Категорично това не е така. Ние действително имаме голям дефицит, но това не е нито липсата  на активност, нито това, че не сме свестни, нито, че не сме съзнателни. Това е дефицит на елита ни. Нашият елит не го бива. И човек ще-не се хваща за сламката – за новия, белким той да е спасителят. Аз като чух за Кирчо и Кокорчо си писах с мои приятели, обсъждахме, казвах, че бих гласувал за тях – все пак това са млади, свестни, неопетнени момчета. И какво излезе накрая, при това много скоро?!

- Каква непрекъсната ирония е съдбата Ви. Защо избрахте обаче да се установите именно Куба?

- Не съм я избирал аз. Съпругата ми се оказа кубинка. Любовта я избра. Ако се бях влюбил във венецуелка, щях да се установя там, ако се бях влюбил в рускиня - в Русия, вместо в Куба. Човек има право и на чувства, нали. Вие можете ли да планирате в кой период от живота си, къде и в коя жена ще се влюбите? Всичко е в Божиите ръце. Бог избра да остана вдовец още на млади години, съпругата ми почина след раждането на близнаците ни. Аз, когато отидох да живея в Сантяго де Куба, вече бях дал всичко като баща за двете ми момчета и дъщеря ми. Срещнах най-красивата жена на пасажерски кораб, докато работех. А сега, като контрапункт на това, което казвате, ви споделям, че именно съпругата ми, кубинката, поиска да се върнем и да зажиеем в България. Първоначално аз избрах нея и се установих в Куба, през 2010 г., сега обаче тя избра да се върнем тук. Ще видим как ще се адаптираме.

- Да се върнем с Вас към зората на демокрацията, митингите на площадите, палатковите лагери. Много хора у нас, които вече са в зряла възраст, са виждали само снимки или са чували само истории за това, което се е случвало тук след края на социализма. Какво беше чувството тогава?

- Бяха абсолютно други времена. Вярвахме, че значим нещо. Има една много хубава книга на Роман Братни – „Колумбовци Набор 20”. В нея се говори за Варшавското въстание. Тогава хората от Армия Крайова виждат, че германците се изтеглят и идват руснаците, които не са много симпатични за поляците, но какво да се прави. И борците от Армия Крайова си казват: „Това са последните мигове, в които значим нещо”. Нали разбирате? Ние значехме нещо – човеците. При социализма имаше някакви „братя”, някакви „другари”, някакъв „колектив” – маршируваш, козируваш доброволно, подписваш се... И изведнъж в центъра на всичко се появихме ние, човеците. Мислил съм си по темата. Защо беше цялата тази работа?

Много се съмнявам, че хората, които се присъединиха тогава към зародиша на това демократично движение, са били по-грамотни политикономисти. Много ме съмнява и някой да си е давал сметка при какви политикономически промени ще се подобри начинът ни на живот. По-скоро убеден съм в това, че са били хора също като мен – всички ние бяхме морално възмутени. Защото имаше огромна разлика между думи и дела. Адалберт Антонов-Малчика бил герой, дал живота си за ремсистките идеи и трябвало ние, като негови потомци, да следваме примера му. А в същото време водачите, които ни възпитваха и сочеха накъде да вървим, за какво да се борим, в какво да вярваме, се подмазваха и подмилкваха на партийните величия, трупайки властчица и благосъстояние. Отвратително! И точно това морално възмущение избликна тогава, през 1990-1991 редом с илюзията, че "Да! Ние значим нещо!" Че ние, като граждани, ще вземем решения, а не постове. И точно тук се разминахме с много хора. А уж бяхме гражданско общество. Не стана...

- Вие сте основател на Общоградския философски клуб „Сократ” в годините на загниващия социализъм, чийто състав се е озовал в центъра на събитията при падането на режима. Какви са спомените Ви от тогава?

- Този клуб или философски кръг сега пак ще се възобнови. На 2 октомври, датата бе избрана доста преди да обявят деня за изборен, ще е първата му сбирка в „даунтаун” Ветрен – в центъра на квартала. Най-вероятно името няма да е същото, а „Философите на Бургас”, защото тогава, в ония години, тези, които бяха ученици – такива светли и невероятни деца – сега вече са философи, които ме задминаха, те са пръснати из цялата страна. Те са вече на по над 50 години. Публиката вече не е такава, каквато беше, но за сметка на това ще има такъв букет от лектори и то не празнословци, че ще си заслужава за младите да го видят и чуят.

- Като стана въпрос за младите – какво искате да кажете на днешните млади?

- Да не губят вяра. Има една банална поговорка – загубиш ли пари, нищо не си загубил; загубиш ли приятел – загубил си много; загубиш ли вярата обаче – всичко е загубено. България е хубава страна. Българският народ е съставен от хубави хора. Ще дойде време, когато и елитът ни ще си дойде на място. Кога ще се случи това – аз вероятно няма да го дочакам, но се надявам вие, младите, да го дочакате. Не губете вяра.