Почина големият български поет Ивайло Балабанов - съвременният Вапцаров

В Свиленград, който е вторият му роден град, с любимата си, известна като "Жената с белия шал"

Ключови думи: Ивайло Балабанов, орден Стара планина, новини, Флагман, Бургас

Големият български поет Ивайло Балабанов ни напусна рано тази сутрин - навръх Илинден, съобщиха негови близки. "Небесният гурбетчия", както бе известен в колегията по името на негово сихотворение и когото мнозина определяха за съвременния Вапцаров остана завинаги на 76 години. Отиде си само 8 месеца след смъртта на любимата си муза Ваня.

Поклонението ще е утре, сряда, в православния храм "Преображение Господне" в Ивайловград в 9:00 часа.

За графоманите, дошли да се снимат с живия гений Ивайло Балабанов, а днес скърбят от 400 км

Ивайло си отиде от този смят само 8 месеца след смъртта на неговата муза Ваня Балабанова, която ни напусна внезапно през ноември 2020 година. 

Ивайло Балабанов е роден през 1945 година в село Хухла, Ивайловградско. Той е почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград.  Считан е за един от най-добрите съвременни поети, а творбите му ще остваят трайна диря в българската литература.

Поетът е носител е на десетки награди, призове и литературни отличия. За изключителните му заслуги в областта на културата и изкуството бе награден с орден "Св.св.Кирил и Методий" през 2020 година.

Поклон пред паметта му!

Нима има човек, който да не потръпне и да не сподели поетичната констатация:

Животът е безкрайна съпротива

   и вечният му смисъл е в това.

   Реката тръгне ли на път – не спира,

   дори да я пресрещнат канари.

   Посял ли си  – по жетва не умирай!

   Градил ли си, на покрива умри!

   Небе ми трябва – искам да опитам

   посятия от мен човешки плод.

   Това е мойта българска молитва.

   Останалото вече е живот.”

Или да не се съгласи, че

„България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута...”

А  любовта?

„С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?..
...Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!”

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Момчета, знам, че вече ви дотегна

и хлябът сух, и голата ракия,

и тежкото небе на тази бедна

страна, в която няма прокопсия....

Великите й царски идеали

днес вече са митичен архаизъм.

България търгува със парцали

от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.

С душа поциганена, необута,

тя проси чуждоземна милостиня

по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвеста пияна,

а ореолите - алъш-вериши

и луд е, който плаче с Дебелянов

по някакави си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата

виси един въпрос полуобесен:

Кажете ми къде е свободата

от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи

и хитреци, дошли на власт и мода,

с дрогясали бандюги и апаши...

Защо е с тях? Защо не е с народа?

момчета, знам, че е на халос туй, че

скърбим за свобода и бели вишни.

В земята на Васил Иванов Кунчев

днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, дявол да го вземе,

със мъжки глас във тази нощ безродна

и нека екне - като в турско време,

"Къде си, вярна ти, любов народна?"