Сидеров от Китай: Няма нищо нередно в снимките ми, няма да подам оставка
Нямат основание да ми искат оставката като председател на комисията за борба с корупцията и конфликт на интереси, освен страха, че има много сигнали срещу техни основни фигури - Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Лиляна Павлова, Росен Плевнелиев", каза Волен Сидеров пред група командировани в Китай журналисти на официозни издания. Сидеров е в поредна задгранична екскурзия, но този път като част от парламентарна делегация, водена от председателя на Народното събрание Михаил Миков, която ще е на официално посещение в Китай до 17 декември.
Сидеров беше помолен да коментира изявлението на ГЕРБ в парламента днес, че ще инициират искане за предсрочното му освобождаване като председател на Комисията за борба с корупцията и конфликт на интереси, тъй като в последните дни станали известни скандални факти и обстоятелства около истината за личния му живот, на който биха завидели и арабските шейхове.
Според него причината е, че е настъпил сериозни интереси в зелената енергетика, като е внесъл поправката за таксата за ВЕИ-тата.
Помолен да уточни дали има предвид снимките от негови пътувания, той каза, че в самите снимки няма нищо компрометиращо, нищо нередно и сущаващо, затова виждал опит за очерняне в интерпретацията и внушенията, които се правят. Днес по две национални телевизии съпредседателят на НФСБ Валентин Касабов и програмният директор на СКАТ тв в София Стоян Иванов изнесоха нова серия от скандали с петте му офшорни фирми, лукса, в който тъне националистическия лидер и приятелката му депутатката Деница Гаджева.
Киев разкри целта на руския удар край Полша: във влака били високопоставени западни гости
Надпреварата за AI излиза от контрол: САЩ и Китай се борят за надмощие, Европа затяга правилата
Битка в Тристранката: Вдигат линията на бедност до 443 евро, спорят и за работа на непълнолетни
Последен ден за инициативните комитети за президентските избори
Румъния счупи рекорд на Гинес: 20 000 души седнаха на една маса за благотворителност
Сделката за Ормуз се пропука: Оман отложи срещата с Иран и страните от Залива
Швеция между Андершон и крайнодесните след изборите: Разликата е само три места
Румен Димов след обрата срещу Нафтата: Щастлив съм заради футболистите и треньорите, защото знам какъв труд им коства!
Историческо! Пламен Петров стана първият български световен шампион на ADCC
1 милион българи нямат пари за месо и риба
Баща й се опитал да я продаде за 53 хил. евро
Елеонора от „Ергенът“ разтърси „Фермата“: Лекари ѝ казали, че няма да стане майка по естествен път
Но германците са колективен народ. Може би тогава колективният бяс е спомогнал, подобно на епидемия, за прихващането на болестта. Доброволно, до голяма степен. Българинът обаче няма колективистичния дух на повечето европейски народи. Векове наред той е оцелявал поединично, в краен случай семейно, в рамките на дребната общност или задругата. Станал майстор в това оцеляване, той храни недоверие към общите начинания, особено ако са ръководени от другиго. Ах, това ръководене! Защо открай време всеки от нас е убеден в собствената си пригодност за водач и пълната неспособност на всички останали в това поприще? Колко чети още навремето са се разтурили, колко въстания са пропаднали, колко партии и правителства са се провалили само поради желанието на членската маса да стане, всеки поотделно, водач? Както биха рекли българските русофили, които като правило не знаят руски, и в канце канцов за войвода всеки е готов.
Нека припомним един скръбен факт от близкото минало. След 89-та главният проблем на комунистите се наричаше БЗНС. Партия с грамадна членска маса, отлични структури, обединяваща силата на некомунизираните селяни, българските турци в това число; мощна организация, която само да се надигне, щеше да помете всичките комунисти с лъжите, парите и танковете им. Какво стана ли? Само за няколко месеца тази партия бе нацепена на трийсетина тресчици от трийсетина продажни мекерета, все водачи, лидери и председатели на себе си. По милион да са им дали, ето как за трийсетина сребърника лъжеземеделските юди решиха главния проблем на комунистите; след което вкупом се изпокриха да храносмилат. И никой от огромната земеделска маса не грабна сопата да натири ментарджиите, дето се биеха в пилешките гърди, че само те са правоверните земеделци, останалите, естествено, са маскари.
Защото съвсем в зародиш е колективното мислене, което изисква колективни действия за постигане на колективното благо и нищо повече. Просто и ясно; но понякога имаш насреща си толкова прости глави, че и най-ясното става мъгливо и недостижимо.
И в дъното на всичко прозира причината – българската тъжна, вековна космическа самота.
В самотата си българинът намира убежище; там той оцелява индивидуално. Изключенията – никак немалобройни – бяха организирани, т.е. погълнати в блатото на червената партия, и до ден днешен, дори и зарязали формалното си членство, спъват и най-плахите опити на обществото да се окопити и да тръгне напред.
Колкото и да са различни тези групи, имат и доста общи черти – все пак се състоят от едни и същи българи. И една от общите им черти е липсата на нужда от свобода.
И запененият глупец, съскащ през халтавото чене „Бесепе-е-е!”, и мълчаливият мизантроп, заключен доброволно сред екзистенциалните си проблеми, страдат – или са благословени? – от тази липса на потребност. За едните свободата е опасна, плашеща, тя застрашава господството на партията-хранилка, дето все пак пуска по нещичко в копанята – или поне обещава. Другите вече смятат свободата за недостъпна или поне на доста висока цена, срещу която ще получиш шепа въздух. А по средата между тези групи се мятат жадните за свобода, мечтателите за бъдеще, вярващите в тържеството на доброто – все някога.
Все повече си мисля, че индивидуалната свобода е невъзможна без общата. Сигурно защото свободата, освен всичко друго, значи и да си извън зависимостта от тези две групи същества, които ни засмукват надолу като подвижни пясъци. Но как, по дяволите, да се освободим от тях? Чакахме едно поколение – първите още не са измрели. Блатото пък на инертните домашни псувачи като че ли нараства пропорционално с намаляването на населението. И като слънце над безрадостната българска действителност сякаш е изгряла вълшебната дума Московщина – движещата сила на битието ни днес и завинаги.
А наоколо щъкат безумни окаяни пишман политици и всяка трета дума в мръсните им уста е България. Видите ли, всичко било в нейно име, защото само те я обичали. Кого обичате бе, майкопродавци, кого обичате бе, некрофили – агонизиращото й тяло ли? Кого обичате бе, мародери – България ли, чийто труп отсега сте разпродали
Дълъг е пътят към Свободата. Не са много народите, които са го извървели. И те знаят – тази битка не затихва никога. Няма по-ценно достояние за Свободата, но и цената е скъпа. Битката е ден след ден, педя по педя, стъпало по стъпало. В нея няма застой; всяко спиране е крачка назад. Ние правим първите, несигурни още, но верни стъпки; нека не спираме. В нашите ръце могат да се окажат първите резултати, да откъснем първите плодове; какво чакаме? И току виж в близко време видим репортаж от митинг пред Централния затвор: хленчещи бабички размахват плакати с надписи „Свобода за Сергей, Първанов и Ахмед!” и ни плашат със съда в Страсбург – не че знаят какво е това Страсбург. А пък тъй нареченото Движение за права и свободи да е станало гражданска инициатива за подкрепа на мъже, малтретирани от жените и тъщите си.
И ред подобни малки, приятни победи, дето ще подслаждат пътя ни към истинската, същинската гражданска свобода.