Вселенски патриарх от рода Шишман обединява православни и католици срещу ислямската напаст

Писателят казва основната причина, заради която страната ни пада под османско робство и отрича това да е станало през 1396 г. Константин е “Цар на България” до 1422-ра, добавя той

Ключови думи: Ангел Хаджипопгеоргиев, Йосиф II, Йосиф Втори, Йосиф Българина, Йоан VI Кантакузин, уния, робство

Гражданските войни в Източната римска империя са един от водещите фактори, породили османската инванзия. Византийският император Йоан VI Кантакузин довежда айдънските селджуци от Азия в Европа, каза в интервю за Флагман.БГ писателят Ангел Хаджипопгеоргиев, който наскоро издаде книга, посветена на Йосиф II. Вселенският патриарх, който е от царския род Шишман, успява да заведе императора от Константинопол във Флоренция, за да подпише уния за обединение на православни и католици срещу ислямския поробител. 

Премиерата на „Вселенският българин“ в Пловдив, изпълнена с емоции и любов, събра писатели, музиканти, езиковеди и почитатели на автора. Нямаше сценарий и всичко стана някак си спонтанно. Част от присъстващите участваха пряко в самото представяне. Водещата на предаването „Ася в страната на талантите“ по Пловдивска обществена телевизия - Ася Антонова блестеше като слънце със своята харизма. Фронтменът и основател на „Дентвър“ Стефан Гераксиев пък прочете приветствие от доц. Соня Райчева. Неврологът и психиатър д-р Тодор Стоев, който е и преподавател в Музикалната академия в града под тепетата, коментира пък книгата "Отвъд Времето" на Хаджипопгеоргиев от гледната точка на ерудит и професионалист. На мултимедията като фон вървяха видеа, правени от юбилияра, а Стефан Денвъра изпълни една от своите оригинални балади като поздрав за своя дългогодишен приятел. Времето се оказа недостатъчно, но премиерата ще се помни дълго време от присъстващите на нея.

-България има една колоритна личност, призната в цяла Европа като обединител на християнския свят срещу османските нашественици, но не и у нас. Той е единственият човек от нашите земи, рисуван през средновековието от италианските майстори. Вие обаче като с машина на времето пренасяте читателя в тези времена с книгата си „Вселенският българин“. Толкова ли са много великите ни личности, че нашият народ забравя такъв неканонизиран светец като Йосиф II? 

-Аз съм приел нелеката задача да остветлявам не това, което се изкривява и манипулира, а това, което не се казва, за което се мълчи. Защото българинът като универсална личност се оказа, че разбира от геополитика, от микробиология и най-вече от история. За футбола и бокса не ми се коментира. Съществуват десетки книги със заглавие “Истинската история на България” и в нито една от тях не става и дума за Йосиф Втори Константинополски. Разговарял съм с хора, които имат по един чувал с дипломи и всички чуха името на този грандиозен великан от мен. Доколко са толкова много великите личности, че не му се обръща на него внимание, то да. Имаме такива, макар тази дума “велик” на мен не ми харесва, защото е преекспонирана отдавна. Не бих желал да сравнявам Йосиф с “велики” убийци като Александър, Наполеон, руският Петър I или ромейският Константин I. Но делото на Вселенския българин е неглижирано и потулено, може би, защото той нито е роден в България, нито е живял у нас. И колкото да се е гордеел, че е Шишман, остава космополитен гражданин на света, отдал целия си живот на вярата и борбата срещу ислямската напаст.

-Ликът му може да се види дори на портите на Свети Петър в Рим, но не и в родината ни. И това ли е заслуга на маститите партийни грешници, предали българските интереси заради своите амбиции, заради колониалните си господари или само заради утопия за свят без подтисници? 

-От самолет може да си проследи продажността на нашия “елит” и това много сериозно се отразява в идеята за опростачване на българския народ, за довеждането му до неграмотност и тотална неинформираност, точно където е нужно. Защото се учат напълно излишни неща, а важните се игнорират умишлено. И от десетилетия се копират само вредни и пошли неща от Запада, докато положителните примери се изкарват като неправилни и дори противопоказни. Учебниците се пишат под диктовка, на чужда пишеща машина, в угода на евроатлантическите ни господари. По-рано Москва ни казваше как и какво, а сега ЕС и Биг Брадър ни посочват пътя към пропастта. Управляващите не се интересуват от нищо друго, освен от собственото си благополучие и това е ясно на всеки средноинтелигентен българин. Неприятното в случая е това, че става дума за общ манталитет, а не за определена прослойка. И точно Историята го доказва, само че никой не желае да си взема поуки от нея.

-В предговора на книгата си пишете, че векът, в който надяват робските окови на българите, е на Ивановците. Отбелязвате, че „толкова Ивановци със синя кръв едва ли могат да се съберат в един век на Балканите - тези изстрадали Балкани, които тепърва навлизат в голямата многовековна мъка на робството. Но има още един Йоан, приел в последствие монашеското име Йосиф и когото историците са оставили в пълно забвение, игнориран и неглижиран може би абсолютно умишлено“. А защо някои от балканските владетели, които са били адаши, вместо да се обединят срещу завоевателите, са им помагали дори? 

-Фактите сочат, че всички балкански владетели са били обвързани в различни династически бракове и това ги обединява в един балканско-роднински конгломерат. Но това не им пречи да се мразят, нападат и избиват. В книгата тези неща са описани, но така, че читателят сам да си прави изводите. И това изкуствено величаене на някои от нашите владетели е чиста патриотарщина, нямаща нищо общо със знайните сведения за събитията в онази черна епоха. Балканските управители не само не са си помагали, а са си пречели по всички възможни начини. Да не говоря за ескалиралия сепаратизъм и раздробяването на държавите в малки владения. И няма начин да не спомена гражданските войни в Източната римска империя, които са един от водещите фактори, породили османската инванзия. Защото точно поради една от тези войни Кантакузин довежда айдънските селджуци от Азия в Европа. Впрочем, аз се базирам най-вече на неговата “История”, която преведох от английски, за да се ползвам от сведенията и подробните описания вътре в нея. Дори съм си позволил да вкарам цитати от тази книга в моята, без всякаква редакция на неговия текст.

-Ясно е, че във вените на най-великия българин през 15 век тече царска кръв. Майка му е била византийска принцеса, а историците спорят дали е бил брат на Иван Шишман или негов извънбрачен син. Какво открихте докато се ровехте из византийските хроники? 

-Когато прочетете целия ръкопис ще се уверите, че никъде не ползвам термин като Византия или “византийски”, защото за мен това е политическо, а не реално понятия, както и термините “траки” и “славяни”. Колкото до това чий син е Йосиф, то мненията са всякакви, повечето направо смешни.  Така наречените “специалисти” обичат да правят студии, публикации и дори дисертации от подобни казуси. Още ми е смешно как теолози и историци са изписали цистерни с мастило в спор дали Христос е влязъл в Йерусалим с магаре или магарица, или дали магарицата е била с магаренце. Същото е и с Йосиф Българина. Някои историци твърдят, че той е син на Михаил Шишман, което е направо трагично-смешно, защото този наш, също така игнориран цар е загинал при Велбържд през 1330-та година, а Йосиф е роден повече от 30 години след това. Колкото да е син на Иван Александър, тоест да е брат на Иван Шишман и Иван Срацимир, то нека се запитаме на колко години е бил българският цар през 1365-1366-та година, че да може да има деца. И макар Иван Шишман да е бил сравнително млад по това време, е много по-възможно той да е баща на Патриарха. Тогава децата са възмъжавали доста по-рано, тъй като животът е имал различно естество, за разлика от сега. Разбира се, това може да се приеме и за художествена измислица, защото книгата ми не е научен труд, но от чисто логична гледна точка, може би е най-реалната хипотеза. А, че самият Йосиф се е афиширал като Шишман, вече не е хипотеза, а реален исторически факт.

-Във времето, когато този българин става патриарх на Константинопол е било невъзможно дори да се помисли за обединение на православни и католици срещу ислямските нашественици. Защо не е обявен за светец? 

-Схизмата е може би най-вредното дело на християнството като цяло. Няма смисъл да прилагам примери, макар лично за мен тя да е основната причина за завоюването на Балканите от османците. Йосиф Втори влага цялата си енергия  и авторитет за да постигне уния между двете църкви и успява, с цената на своя живот. Но да закараш самия император във Флоренция, за да подпише Унията, си е чист героизъм и символ на грандиозна воля. За съжаление православните свещеници разтурват това споразумение почти веднага след неговото ратифициране. А патриархът не е обявен за светец, може би точно поради желанието си да обедини двете църкви. Аз от много години се дивя искрено на това как може едно и също учение да се представлява от над 200 църкви по целия свят. И всяка от тях да твърди, че е истинската. Мен отдавна ме обвиняват за богохулник, антихрист и атеист, което няма нищо общо с истината. Аз съм за Вярата и против религията, тъй като те нямат нищо общо. И заявявам, че Църквата, няма значение коя от двете, е направила много повече злини, отколкото добрини. Жалко е, че форматът не дава достатъчно пространство за да обясня подробно своето твърдение. Само ще цитирам ръководещият ромейската флота, дук Лука Нотарас, който заявява, че е по-добре под турска чалма, отколкото под папска тиара. И да задам въпрос: Защо в битките срещу османците никъде няма ромейски полкове? При Варна, на Софийското поле или при Черномен?! Няма и това си е. А иначе Кантакузин и Умур бег заедно превземат Адрианопол, за да може после Орхан Гази да го направи своя европейска столица. Продажността на владетелите не е от вчера и продължава с пълна сила до днес.

-Митрополитите на Йосиф II са скочили срещу него, но дни след неговата смърт все пак се постига споразумение и според Унията западният свят трябва да се намеси в защита на своите източни събратя. Това ли е в основата на походите на Владислав Варненчик, в които участва и Фружин Шишман, който е на корицата на книгата ви? 

-Унията, която подписва папа Евгени IV му дава основание да благослови кръстоносен поход срещу нашествието на селджуците. За съжаление западното рицарство не благоволява да се присъедини и походът се осъществява от Владислав Трети Ягело и Янош Хунияди Корвина. Към него се присъединява Владислав Фружин Асен Шишман /това е цялото му име/, както и трансилванският воевода Влад Втори Дракул. Варненската битка е последната трагична баталия в онези времена, с пагубен за българите финал. За нея е изписано много, така че няма смисъл да я коментирам, макар някои нюанси напълно умишлено се премълчават. Но този поход е максимално свързан с идеите на моят герой, вселенският патриарх Йосиф Българина. И огромната грешка на ислямските противници е тази, че те не са действали заедно, а поотделно, което е позволявало да бъдат разбивани също поотделно. Показателен е походът на Вълкашин и Углеша, както и двете навлизания на крал Сигизмунд на българска територия. Не коментирам постоянните въстания на двамата братовчеди Константин и Фружин, които не са получили нужната подкрепа от съседите си. И тук е моментът да заявя, че датата 1396-та година като край на Българското царство е тотално неправилна, защото до 1422-ра година Константин се е наричал “Цар на България” в различни документи и писма, както и фактът, че в битката при Анкара през 1402-ра година на страната на Баязид са се били не само албански и сръбски полкове, а и български такива. Няма как една покорена България да разполага със собствена армия.

-Един от най-известните съвременни български романисти акад. Владимир Зарев в своята рецензия определя „Вселенският българин“ като роман- размисъл, който „осветлява една сякаш забравена част от националната ни история, озвучава с познание и изпълва със смисъл тишината, възникнала около тези сложни, дълбоко драматични, трайно трагични събития, които променят и определят съдбата на българския народ, но и на целия Балкански полуостров“. Какви бяха първите му думи, когато видя ръкописа? 

-Ако знаех, че точно академик Зарев е мечтал да напише книга за Йосиф Българина, то аз нямаше да напиша моята, но го разбрах чак, когато се разговорихме за вече написаната от мен. И се радвам, че не съм толкова подробен в своята, както и това, че макар акцентът да е върху Йосиф, то той е повече в заглавието, тъй като в книгата има много герои освен Патриарха. Дори мога да си позволя тук едно пожелание към Владимир Зарев – да напише по-описателна, подробна и обоснована книга по темата, защото аз определено нямам нито неговата ерудиция, нито великолепното му перо. Не бих казал, че акад. Зарев подскочи от възхищение по моя ръкопис, още повече аз лично го посъветвах да не изпада в дитирамби и възхвалявания по мой адрес и по книгата. Той изказа това, което ерудит като него би написал също. Просто отбеляза моята дързост да пиша по теми, които сякаш са негласно табу за нашите писатели и историци. Но, ако ме познаваше по-подробно, не би го приел като странност, а просто като част от характера, защото аз принципно си пиша провокативно, даже агресивно. И тази книга е един вид шамар към продажните ни псевдоисторици, които манипулират нашата история за пари и някаква измислена слава. Защото това, че някой го допускат във всички възможни медии да говори фантастики от рода, че Ботев ходил в Хонолулу или, че Левски е строил хостел на Ниагарския водопад, не означава положително отношение към историята или просветителска презумпция, а мегаломанска егоцентричност и желание за лесни пари. И ще сложа тук още един шамар към всички дипломирани продажници, които под диктовка игнорират думата “Робство” спрямо нас българите: Неуважаеми национални предатели, робството на територията на Отоманската империя е премахнато със султански ферман през 1871-ва година. За да се премахне, означава, че го е имало, нали така? Или не е така? Аз, разбира се нямам никаква идея да се гордея с това, че е имало робство, но просто не бива да се променят така грозно и нагло реалните исторически факти. Но ние трябва да се съобразяваме с нелигитимната и противоконституционна партия в българския парламент и да не сърдим съседите от Изток, които дори арменския геноцид не искат да признаят.

-Навярно в славната ни история има и други велики българи като Патриарха, който създава единен европейски фронт срещу османската заплаха през 15-ти век. Имената им може да стреснат някого, да го събудят от хипнотичната дрямка, да го извадят от глобалната матрица, в която България е мръсна дума. Нуждаем ли се от нов Паисий и вие виждате ли се в тази роля? 

-Аз не живея с презумпцията да пиша учебници по история. Паисий е величина в нашата историография, макар и той да си е позволявал волности и да е ползвал най-вече чужда информация, но неговата “История Славно-болгарска” е от огромно значение за нашата култура и запазването на българския дух, точно в най-мътните и тежки времена. И Фружин напълно умишлено е на корицата на книгата ми, защото ако има някой от Шишмановците, отдал целия си живот за свободата на България, то това е той. Другият на корицата до Патриарха е Момчил Родопски, който се явява доста противоречива личност, но въпреки всичко е получил заслужено своето място, защото е първият, който се опълчва срещу завоевателите. Скандално ще отбележа, че Иван Александър предлага помощ не на него, а на враговете му, а единият фланг на Кантакузин в битката при Буроград се командва от човек с името Иван Асен, което говори доста директно за отношенията между християнските владетели на Балканите. Също така е интересна тезата по въпроса чии граници е пазил Момчил и какво е защищавал изобщо, защото в никакъв случай не става дума за границите на тогавашната България. Във всеки случай тримата на корицата са може би единствените положителни личности в моята книга, в която иначе се фиксират почти всички владетели и военачалници на онова време. 

-Йосиф ІІ е починал на 10 юни 1439 г. във Флоренция на около 80-годишна възраст и е погребан е в църквата “Санта Мария Новела”, а според вашия колега Христо Буковски вероятно е бил удушен при едно от спречкванията между католици и православни преди подписването на Унията. Възможно ли е наистина толкова нелепо да е завършил земния му път? 

-Това са поредните фантастики на измислени историци, а Буковски просто ги повтаря. Йосиф е бил много болен. Според мен дори е бил по-млад, но самият му живот и тоталната отдаденост на делото няма как да не се отразят върху неговото здраве. Аз впрочем бях във Флоренция и видях неговия саркофаг, но някак си респектът бе толкова голям, че не се снимах с него. А и това не е толкова важно. Христо Буковски /моите уважения/ също не е историк, а писател, който може да си позволи свои виждания, за да се получи някакъв драматизъм, както аз го правя по отношения на Оливера Деспина, която според мен и някои историци, е била изнасилена от Тамерлан след битката при Анкара пред двете армии и Баязид, който вече е бил в клетка. Това са нормални похвати, целящи повече емоционалност и хиперболизиране на някои случки, с цел засилване на ефекта и демонизиране на онази пословична жестокост при азиатците.

-Вие описвате един велик българин в епохата на чумата и предателствата. Няма ги вече Ивановците със синята кръв, но след пандемията от COVID-19, отново сме разделени, а пред портите на Европа дрънкат оръжия не друговерци, а събратята, с които имаме общо минало. Може ли примерът с „Вселенският българин“ или уроците от историята да ни спасят от ново робство? 

-Българинът е разделен не само заради Ковида, но винаги се е надявал на един хипотетичан “Иван”, който да му реши проблемите. Нашият народ е разделен на 130 вероизповедания, на няколко етнически групи, на русофили и русофоби, на над 100 партии, на чалгари и рокаджии, ако щете - на левскари и цесекари. Старата максима “Разделяй и владей!” важи с пълна мощ и неграмотният, опростачен човечец слуша какво му казва телевизора, за да реве “Осанна” или “Разпни го”. Лично аз съм тотално обезверен и не виждам светлина в тунела, а може би виждам, но не искам да си го призная. Това противоречи на моите книги, в които все пак има някаква надежда. Тази не прави изключение и завършва точно с оптимизма на Владислав Фружин, който вярва във възкръсването на нещастната си Родина. Колкото до уроците на Историята, то сега никой не се съобразява с нея и не взема поуки, а трябва, защото точно това несъобразяване е довело държавите до състоянието, в което са сега.