„Болни са за работа, но карат лъскави коли!“ Град във Великобритания се превърна в столица на социалните помощи

В някогашния индустриален център Ебу Вейл всеки пети жител получава помощ заради увреждане

Ключови думи: Великобритания, Ебу Вейл, социални помощи, PIP, Уелс, безработица

Млади хора, които твърдят, че са твърде болни, за да работят, но през уикенда обикалят с лъскави автомобили. Търговци, които се оплакват, че плащат все повече данъци, докато част от съседите им живеят от социални помощи. И възрастни жители, прекарали десетилетия в мините и заводите, които не разпознават града, в който са израснали. Така изглежда напрежението в Ебу Вейл, малък град в Южен Уелс, който британският таблоид The Sun посети заради необичайно високия брой получатели на помощи за хора с увреждания.

Репортажът разкрива дълбоко разделение между онези, които смятат, че социалната система насърчава бездействието, и хората, за които държавната подкрепа е единственият начин да оцелеят. Ебу Вейл се намира сред зелените хълмове на Блаенау Гуент, район с богато индустриално минало, който днес привлича туристи с природата и историята си. Според цитираните от британското издание данни над половин милион посетители годишно носят около 43 милиона паунда на местната икономика. Но красивите гледки прикриват друга действителност. Някога градът е разчитал на стоманодобивната промишленост и мините, а след затварянето на големите предприятия хиляди семейства се сблъскват с ограничени възможности за работа. Днес Блаенау Гуент се откроява и с един от най-високите дялове на хора, получаващи британската помощ Personal Independence Payment (PIP), предназначена за покриване на допълнителните разходи, свързани с увреждания и продължителни здравословни състояния.

Цифрите са впечатляващи. На всеки 1000 жители в района се падат 211 получатели на PIP при средно 97 за Великобритания, сочат данните, цитирани от The Sun. Около един на всеки 30 местни жители получава тази подкрепа заради тревожност или депресия, а 34,4% от получателите посочват психични или психиатрични заболявания като основен здравословен проблем. Според нови правителствени данни, представени в репортажа, приблизително 35% от новите кандидати за тази категория социална подкрепа са под 35-годишна възраст и заявяват психични затруднения. Точно тези числа предизвикват гневни реакции сред част от работещите в града, които се питат защо толкова млади хора разчитат на държавни средства.

Собственици на магазини, с които журналистите разговаряли, отказали да застанат с имената си пред камерата. Причината била съвсем практична: хората, които критикуват, са и техни клиенти. Един от търговците признава, че изпитва съчувствие към всеки с действителни здравословни проблеми, но подозира, че някои жители се възползват от системата. Самият той страда от тревожност и депресия, но продължава да работи всеки ден. Според него част от младите хора са изгубили желанието да полагат усилия, след като държавата им осигурява средства. Най-много го възмущават онези, които според наблюденията му през почивните дни се забавляват и шофират скъпи автомобили, а през седмицата твърдят, че здравето не им позволява да работят.

Търговецът разказва и случай с жена, която посещавала магазина му с инвалидна количка и твърдяла, че има сериозни затруднения с придвижването. След като молбата ѝ за социална помощ била отхвърлена, той я видял да върви по улицата с високи токчета. За него това било доказателство, че системата се опитват да използват и хора без действителна необходимост. Разказът обаче е лично свидетелство, а не установен случай на измама. Здравословните състояния невинаги се проявяват постоянно и наблюдението на отделен човек не е достатъчно, за да се определи дали той има право на помощ.

Подобно недоволство изразява и друг местен бизнесмен, който се оплаква от растящите разходи за поддържане на магазина си. По думите му клиентите не липсват, но цените на стоките и оперативните разходи вече правят бизнеса все по-труден. Той смята, че данъкоплатците поемат прекалено голяма тежест заради злоупотреби със социалните плащания. Възрастна клиентка, пожелала да остане анонимна, също не крие раздразнението си. Жената е на около 70 години и разказва, че е започнала работа още на 15, след което е продължила да се труди чак до пенсионирането си. Тя трудно приема, че някои млади хора получават държавна подкрепа, докато самата тя се тревожи за данъците и доходите си.

Но най-ясно промяната в Ебу Вейл се вижда през очите на хората, които помнят времето, когато градът е бил индустриален център. 78-годишният Робърт Удуърд е работил в стоманодобивната промишленост, преди да стане дърводелец. Той разказва, че затварянето на местния стоманодобивен завод през 2002 г. е променило живота на общността. Хората от неговото поколение са свикнали да работят десетилетия наред, докато днес според него все повече жители разчитат на социалната система. Удуърд смята, че част от кандидатите действително се нуждаят от помощ, но се съмнява, че това важи за всички. В същото време самият той признава, че след изчезването на големите работодатели младите са израснали в далеч по-трудна икономическа среда.

42-годишният Дарън Демпси се преместил в Ебу Вейл от Лондон след тежки семейни преживявания и решил да започне живота си отначало. В момента учи за социален болногледач и скоро сам ще работи с хора, които разчитат на подобна подкрепа. Той също се съмнява, че всички млади кандидати за помощи имат основателни причини, но вижда и другата страна на проблема. Затварянето на мините и заводите е оставило поколения без достатъчно възможности, а бедността и семейните затруднения се натрупват още от детството. Дарън обръща внимание и на тежкото здравословно наследство на индустрията. В града има жени, останали сами, след като съпрузите им са починали от заболявания, свързани с годините работа в промишлеността.

Сред хората, с които The Sun разговаря, е и 28-годишната Джесика Джордж. Нейната история показва защо диагнозите тревожност и депресия не бива автоматично да се приемат за оправдание за нежелание за работа. Младата жена разказва, че е преживяла насилствена връзка, оставила тежки последици върху психичното ѝ здраве. Преди това е работила като болногледач, но впоследствие състоянието ѝ се влошило толкова, че започнала рядко да напуска дома си. Дори излизането навън се превърнало в изпитание, а без подкрепата на братовчедка си трудно се справяла с ежедневните задачи. Джесика получава PIP и казва, че без тази помощ няма да успее да плаща наема и храната си. Тя иска отново да работи, но към момента не се чувства достатъчно добре.

Подобни затруднения описва и 23-годишният Морган, който дори след 32 кандидатури за работа не успял да намери работодател. Младежът няма постоянен дом и временно преспива при други хора, а напрежението от липсата на работа и семейните проблеми се отразява върху психичното му здраве. Има и физическо заболяване, което му причинява затруднения при продължително ходене. Според него животът в Ебу Вейл не предлага достатъчно перспективи за младите. Затворените магазини и липсата на работни места се съчетават с проблеми с противообществените прояви. Цитираните в репортажа статистически данни сочат около 150 регистрирани престъпления на 1000 жители и над 545 случая на антисоциално поведение през предходната година.

На този фон британската система за социално подпомагане се превръща в национален политически въпрос. Според данните на Министерството на труда и пенсиите, цитирани от The Sun, разходите за PIP през финансовата 2025–2026 г. достигат 28,5 милиарда паунда, а прогнозите предвиждат увеличение до около 45 милиарда паунда през 2030 г. Правителството обсъжда промени в условията за подпомагане и по-строги проверки, но подобни предложения срещат съпротива от организации, защитаващи правата на хората с увреждания. Важно уточнение е, че PIP не е обикновено обезщетение за безработица. Правото на тази помощ зависи от отражението на здравословното състояние върху ежедневието и придвижването, а получателите не са задължително безработни.