Тръмп предаде собствената си революция. Америка вече му изпраща сметката

Между обещанията за America First, войната с Иран и политическите разделения във Вашингтон – Доналд Тръмп е изправен пред въпроса дали не се е отдалечил от собствената си политическа революция

Ключови думи: Доналд Тръмп, САЩ, Америка, America First, американски избори 2026, Републиканска партия, Демократическа партия, Конгрес на САЩ, Джей Ди Ванс, война с Иран

Гласуваха за America First, получиха политиката на Джордж Буш

Първото беше ограничаването на нелегалната миграция и провеждането на мащабни депортации. Второто - край на американското участие в безкрайни военни конфликти. Третото - овладяване на инфлацията, намаляване на разходите за живот и възстановяване на икономическата сигурност на американските семейства.

Това не бяха второстепенни предизборни обещания. Именно те бяха в основата на политическата мобилизация, която върна Тръмп в Белия дом. Избирателите не гласуваха за поредния традиционен републикански президент, който ще говори за консервативни ценности у дома, но ще продължи да харчи американски ресурси за военни авантюри зад граница. Те гласуваха за политическа промяна, но резултатът се оказа разочароващ.

По отношение на миграцията администрацията започна с обещания за решителни действия, но очакваната мащабна кампания за депортации не се реализира в мащаба и с темпото, които избирателите очакваха. Вместо усещане за възстановен контрол върху границите, постепенно се натрупа впечатление за отстъпление и колебание.

Още по-сериозно е противоречието във външната политика. Тръмп обеща Америка да престане да бъде световният полицай и да постави собствените си интереси на първо място. Вместо това страната се оказа въвлечена в мащабен конфликт с Иран, който постави под натиск американската икономика, повиши цените на горивата и отвори нов фронт на международно напрежение. Това е особено болезнено за избирателите, които подкрепиха Тръмп именно защото не искаха повторение на политиката от времето на Джордж Буш и Дик Чейни.

По отношение на икономиката също не се появи очакваното облекчение. Когато цените на горивата и основните стоки продължават да притискат домакинствата, обясненията за геополитически обстоятелства трудно могат да компенсират липсата на осезаем резултат. Така се получи парадоксът, че американците гласуваха за политика, която обещава национален суверенитет, контрол върху миграцията, икономически протекционизъм и отказ от ненужни войни, а получиха нещо, което твърде много напомня на стария републикански естаблишмънт.

В рамките на Републиканската партия отдавна се води сериозен идеологически конфликт. От едната страна е традиционното неоконсервативно крило, което подкрепя активна американска намеса в международните конфликти. От другата е новото поколение националисти, за които външната политика трябва да бъде подчинена на принципа America First. Каквато политика обеща и Тръмп.

Особено остър е спорът за отношенията с Израел, ролята на AIPAC (Американско-израелски комитет по обществени въпроси и влиятелна организация за лобиране в САЩ) и влиянието на различни външнополитически лобита във Вашингтон. Този дебат не е спор дали Израел има право на сигурност и дали САЩ трябва да поддържат стратегическите си съюзи. Въпросът е доколко американската външна политика се определя от интересите на американските граждани, и доколко от приоритети, които могат да въвлекат страната в конфликти, чиито икономически последствия в крайна сметка плащат самите американци.

Тръмп имаше възможност да наложи нов модел. Вместо това реши да се опре на части от старото статукво. Войната с Иран се превърна в символ на това противоречие и даде на демократите удобна възможност да атакуват президента за икономическите последствия от конфликта. Избирателите, които искат Америка да се занимава със собствените си проблеми, трудно могат да бъдат убедени, че поредната военна операция в Близкия изток е част от програмата America First.

Когато идентичността започне да измества националната лоялност

Сериозно внимание заслужава политическото представителство, което демократите постигнаха с тези избори. Именно тук ясно се виждат не просто някои техни дефицити, а крайно свободното заиграване с доста спорни лица.

В Мичиган Абдул Ел-Сайед спечели сенаторско място и ще стане първият мюсюлманин в Сената на САЩ. Непосредствено след победата си той направи изказване, което предизвика дискусии за политическата идентичност и националната принадлежност. На форум на арабско-американски лидери той заяви: „Знам, че сме тук във Вашингтон, който, разбира се, е столицата на Съединените американски щати, но Мичиган е столицата на арабска Америка.“

Това изказване поставя един много сериозен въпрос: каква е границата между представителството на етническа или религиозна общност и представителството на цялата американска нация? И той се чувства първо мюсюлманин, едва после американец ли?  Това е особено важно, когато става дума за хора, получаващи достъп до най-високите институции в САЩ.

Още повече, че Ел-Сайед е практикуващ мюсюлманин с египетски произход и силно ляво-прогресивни виждания и яростен защитник на правата на палестинците. Неговите критици често приравняват тази му позиция с идеологията на ислямистки групировки като „Мюсюлмански братя“. Още повече, че има и връзка по линия на майка му, като полусестрата на Абдул - Еман Абделхади, заяви през 2012 г., че майка им е участвала в Египет в началото на 70-те години, в дейността на забранената в редица страни радикална организация, и че цялото им семейство отдавна има връзки с тях. Нали правите разлика между твърдения в противникови медии, и такива, изказани от член на семейството на Ел Сайед.

Е, той се оправда, че не е израснал с майка си, тъй като родителите му се развеждат, когато е бил малък, но това не беше единствения случай, когато се появиха подобни тревожни индикации. По време на кампанията му за губернатор на Мичиган през 2018 г. негови опоненти (като сенатор Патрик Колбек) разкриха, че тъстът му е бил свързан с мюсюлмански благотворителни организации в САЩ, намеквайки, че самият Ел-Сайед има тайни намерения да наложи шериата. Това вероятно може да бъде отхвърлено като конспиративна теория, но поведението му е ярък пример, че има сериозни маркери.

А как да определим поведението, когато по време на победната си реч, най-арогантно и нагло се с вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс. Обръщайки се с „хабиби“ (скъпи мой) към Ванс новоизбраният сенатор посочи, че има „възхитителна ирония“ във факта, че по конституция именно вицепрезидентът (в ролята си на председател на Сената) ще бъде длъжен да го закълне в длъжност през януари. Да, Ванс е републиканец, но тук говорим за липсата на уважение към институцията, към американците, към САЩ...

Друг пример е Илхан Омар – конгресменка от Минесота, родена в Сомалия, чиито изказвания многократно са предизвиквали сериозни спорове. През 2019 г. тя написа по повод американската подкрепа за Израел: „Всичко е за Бенджамините, бейби“ – коментар, който беше разкритикуван като антисемитски и налагащ стереотипи за финансовото влияние на евреите. Наложи се да се извини, но какво от това...

През 2021 г. Омар предизвика нов скандал, след като постави действията на САЩ и Израел в един контекст с тези на Хамас и талибаните. Особено болезнено за американското общество остана и нейното описание на атентатите от 11 септември 2001 г. с думите „някои хора направиха нещо“ (some people did something). Това изказване не е просто грешка или непремерена реч, а откровена подигравка и омаловажаване на трагедията, отнела живота на хиляди американци.

Да не забравяме и кой е бил баща и - полковник в сомалийската национална армия, по време на управлението на комуниста генерал Мохамед Сиад Баре, избил хиляди несъгласни с режима му. След 1991 г. и падането на режима семейството на Омар напуска Сомалия и по-късно се установява в САЩ.

Не е проблем американски гражданин да бъде мюсюлманин, арабин или да има сомалийски произход. Американската демокрация гарантира равни права и политическо участие, независимо от произхода и вероизповеданието. Проблемът е, че тези общности са силно затворени и винаги поставят религиозната идентичност над общия национален интерес. Да не говорим за изказванията им, които много повече прилягат на някой радикалист, повел въоръжена борба, а не на американски конгресмени. Те, в този момент, и на позициите, които заемат, са скандални!

От 3 януари 2027 г. демократите ще разполагат с инструментите да превърнат изборната си победа в постоянен натиск върху президента. Те ще контролират парламентарните комисии, ще определят приоритетите на законодателната работа, ще провеждат изслушвания и дори да разследват действията на администрацията. Очакванията са проверките да засегнат не само политически фигури, но и влиятелни бизнесмени и технологични компании, включително Илон Мъск, Apple и Google. Това може да отвори нови фронтове на противопоставяне между Вашингтон, големия бизнес и технологичния сектор. Разбира се, Тръмп,  типично негов стил, даде ясен сигнал, че няма да приема безусловно законодателните инициативи на демократите и е готов да използва президентското вето.

Разбира се, американската демокрация е жива и изборите са най-доброто доказателство за това. Избирателите наказаха управляващите и дадоха на опозицията възможност да поеме контрола над Конгреса. Сега резултатите бяха повече от категорични, даже неочаквани, но не са нещо ново и нещо невиждано.

Затова би било сериозна грешка този резултат да бъде интерпретиран като обществен мандат за радикално леви политики. Демократите постигнаха победата си благодарение на широка коалиция от кандидати, част от които имат съществени различия с традиционната идеология на партията. Тепърва предстои да видим дали това обединение ще издържи, когато трябва да се вземат конкретни решения за данъците, миграцията, икономиката, сигурността и външната политика.

Самият факт, че американците са наказали Тръмп, не означава, че искат отворени граници, по-високи разходи, повече държавна намеса или отказ от традиционните американски ценности. Загубата на Конгреса не означава, че Републиканската партия е загубила битката за Америка, а само че трябва спешно да преосмисли политическата си стратегия. До следващите президентски избори през 2028 г. има две години - това е достатъчно време администрацията да промени курса си и да започне да изпълнява обещанията, които доведоха Тръмп на власт.

America First – това, все още, очакват американците.