Тони Димитрова: Всичко си е заслужавало – и стръмните пътища, и камъните, които са ме препъвали

В последната година изгубих едни от най-близките си приятели, отне ми ги съдбата, разказва любимката на поколения бургазлии

Ключови думи: тони димитрова, натфиз, бургас и морето, певица, писмо, коронавирус

Родена е на 10 януари 1963 г. в Бургас Истинското й име е Антоанета Димитрова Петкова. Завършва гимназия в Бургас и след това започва да работи като машинописка в общинската администрация на града. През 1995 година по време на конкурс талантът й е забелязан от Стефан Диомов и през януари 1996 година е назначена за солистка на оркестъра „Горещ пясък“.

През лятото на 1996 година участва в конкурса „Бургас и морето“, където й е присъдена 3-та награда за песента „Ах, морето“. Тя влиза в първия й самостоятелен албум „Ах, морето“ (1997). Има 9 студийни албума, като последният е „Добър вечер, добър ден“ от 2011 г.

- Г-жо Димитрова, след дълга пауза тази година отново се завърнахте на сцената, издадохте няколко нови песни, отбелязахте 100-тния си концерт и имахте много поводи за празник. В какво настроение ви заварвам?

- Не беше завръщане след дълго време, а просто беше принудително спиране заради пандемията. 20 години не съм спирала да пея, но действително такова нищоправене никога не ми се е случвало. За щастие от май, когато започнахме концертите, до миналия месец бях свръхзаета – имах над 50 концерта и участия. За жалост този месец сме пак сме в изходно положение. Но беше прекрасно лятото да правя това, което искам и в което мога да бъда силна – да пея. Концертите бяха нещо, от което хората имаха нужда и беше красиво изживяване след една година от тъжни месеци. Една година, която имах чувството, че няма край. Сега ще видим дали това ще продължи. Искрено се надявам да няма такава пауза отново – не толкова заради концертите, ами заради самия живот…

- Наскоро зарадвахте феновете си с песента „Любов в сегашно време“, която спечели 3 награди на фестивала Sofia Song, включително тази на публиката. Как се роди тя?

- Започна да се ражда миналата година есента – беше готова музиката и с изненада установих, че текстът е на човек, когото бях открила във Фейсбук. И някак си беше съвпадение, че композиторът Светослав Лобошки е намерил произведение, без аз да знам – стихотворение на същия този Красимир Трифонов. Обажда ми се и ми казва, че има текст, а аз му отговарям „ама, аз искам тука едно стихотворение на един Краси Трифонов“ и той ми казва „чакай, чакай да видя на кого е текстът“. И погледна и кого да види – просто беше една неслучайна случайност. Точно тогава се случиха много тежки неща в моя живот и си казах, че въобще не ми е до това и няма да я записвам. Но пролетта записът най-накрая стана факт и осъзнах, че това е песен, от която аз съм имала нужда дълго време. От обратната връзка на хората разбирах, че са имали нужда точно от това послание – да се живее днес и сега.

- Какво ви вдъхва любов и радост в сегашното пандемично време?

Дъщеря ми е моята радост. Справя се все по-добре – учи и даже сега се хвана на работа. Оказа се много работливо дете – аз никога не съм я лигавила и давала всичко наготово. Това много ме радва. Вдъхновяват ме хубавите моменти, които имам с всички мои близки хора. Но дори и в моментите, в които съм сама с кучето вкъщи, пак виждам любовта. Любовта не е нужно да бъде многословна – тя се усеща.

- Преди месец Игор Марковски събра вас и Стефан Илчев за песента „Близкият“, в която става дума за приятелството и се задава въпросът какво е щастието. Щастието има ли определение?

- То е написано в последния ред – думите „до теб съм аз“ – това е щастието, цялата поанта на историята. Както и да го наречем, с колкото и много изречения да описваме това, от което човек има нужда – всичко откриваме в тези три прости думи. До теб съм аз.

- Представихте песента в родния си град Бургас. Липсваше ли ви срещата с публиката след нулевата 2020-а?

- На всички ни липсваше – певци, актьори, на всички хора на изкуството. Ние имаме нужда от публиката и публиката има нужда от нас. И когато тази среща е факт, щастието е пълно за един изпълнител. И бях много щастлива да представя песента в Бургас, защото тя е почти изцяло свързана в този град. Като изключим Светльо, който е автор на музиката и е от Петрич, и Игор Марковски, който е продуцент, всъщност и Стефан, и аз, и прекрасният Асен Йорданов сме бургазлии. И естествено, че в Бургас трябваше да бъде, защото и клипът е сниман там, и общината ни помогна, и пощата. Както се казва – вкъщи и стените помагат! Аз съм обиколила 55-60 държави и най-хубавият град за мен е моят град. Не всичко му е хубаво, разбира се, навсякъде има и такива неща. Понякога ми е тъжно да гледам порутени неподдържани къщи, боклуци. Но това си е от нас, не е от града – ние правим града. И въпреки това си ми е най-скъпият град. Когато пътувам, понякога ми се случва да ме няма с месеци и когато се връщам и видя светлините на Бургас отдалеч от самолета, и ми става едно мило. То не се описва с думи. Когато мечето се връща в хралупката – горе-долу това е усещането.

- Неслучайно го избрахте и за да отбележите 100-тния си концерт със спектакъла “Моите неизпратени писма”…

- Първият ми концерт навремето беше в Бургас и оставаше и 100-тният да не е там. Има една магична връзка между мен и този град, която не мога да опиша с думи. Има неща, които не се нуждаят от словесно описание, те се чувстват със сърцето. И това беше един наистина много емоционален концерт – толкова емоционален, че от вълнение 3 дни мълчах. Срина ми се гласът и всичко, но беше изключително погалване. Просто публиката беше уникална. И накрая си казах „айде стига вече“, защото концертът трябваше да е 2 часа, но продължи почти 3 с бисове и всичко. Беше толкова готино. И те ме засипаха с кошници, цветя… ама в тези кошници да не си мислите, че имаше само цветя – бутилки, сирена, луканки. И аз викам „Ама вие какво правите бе, хора – ненаяла се и ненапила се ще ме изкарате“. Беше страшна емоция! Публиката я чувствам като приятел. Имаше страшно много близки хора, но повечето не ги познавам и въпреки това, независимо в коя държава излизам, ги чувствам близки.

- Каква равносметка успяхте да си направите за изминалия си път?

- Винаги стигам до извода, че всичко си е заслужавало – и стръмните пътища, и камъните, които са ме препъвали, и понякога лошите думи, понякога сривовете и неуспехите. Не може да си белязан само от върхове, има и спадове и аз също имам такива. Но всичко си е заслужавало. В тази професия срещнах и продължавам да срещам толкова много обич и подкрепа, че за какво да бъда неблагодарна и да обвинявам съдбата. Тя само ми е дала. Е, разбира се, по друг начин построи живота ми – хорските празници са мои делници обикновено. И това ми е удоволствие, защото аз обичам това, което правя. А докато го обичам, равносметката ще е тази – заслужаваше си.

- Помага ли изпращането на писма?

- Да. Всъщност аз разкривам себе си. Даже в началото, където имам няколко встъпителни изречения, винаги им казвах „Добре дошли в душата ми за 2 часа“. Публиката влиза в живота ми. За жалост обаче – те са 7 писма – седмото спрях да го чета, защото то се оказа, че вече не е вярно. То беше за приятелите в живота и аз много вярвам в това. Но така се случи, че в последната година изгубих едни от най-близките си приятели. Отне ми ги съдбата. И то беше едно такова възторжено, искрено писмо – толкова бях щастлива, че те са около мен. Но сега, когато си отидоха едни от най-скъпите ми хора, просто то вече не е вярно. А пък не мога да наредя думи, които не чувствам. Аз пиша тогава, когато чувствам. Няма как да седна да наредя клише след клише, защото трябва просто нещо да кажа. Не. И затова обяснявам на хората, че това писмо го скъсах, за да не го чета повече – пликът е празен, докато някой ден не ми дойдат верните думи.

- Какво ви помогна отново да погледнете света с усмивка?

- Аз много дълго време бях потънала. И сега понякога, но за кратко. Има дупки и липси, които са като цели ями и няма кой да ги запълни. От доста време повтарям – това клише, че няма незаменими хора, категорично го отхвърлям. Има незаменими хора. И аз имам няколко такива – като започнем от брат ми и няколкото ми близки приятели, които си отидоха. Но пак близките ми хора ме изкараха от дупката – те не ме оставяха сама. Моите верни приятели, които са до мен до ден днешен. Е, понякога не искам да се срещам с тях и предпочитам да не ги натоварвам – да остана малко самичка и да си помълча. Но като цяло никой не ме остави сама. Телефонът ми нонстоп звънеше и продължава да звъни.

- Споменахте дъщеря си – тя беше приета в НАТФИЗ. Как се справя тя в пътя си на актриса?

- Ами тя всъщност напусна НАТФИЗ с много разочарование и с извода, че това не е нейното място и аз приех избора й. В момента учи криминалистика, втора година е и това й е страстта. Даже онзи ден ми се обади след изпит, който е взела с отличен, и ми каза „Мамо, това е моето“. Това е времето да търси себе си – тя е само на 21. Тук искам да вметна, че аз съм човек, който безкрайно много уважава родния си език и забелязвам нещо, което ме огорчава – поколението на моята дъщеря е свръхнеграмотно. Другото е материалността им – робуването на марки и устни. Или младежи, които си пият, пушат и се забавляват в градинката зад блока и на другия ден боклуците им си стоят след тях неизхвърлени. Ето тези неща много ме съсипват и за щастие съм успяла да предпазя дъщеря си от тях. Но нека не бъда критик на младите, защото има и прекрасни, чувствителни и чисти деца и искрено смятам, че те са повече. Важно е и ние, родителите, да сме си свършили работата.

- Имате поглед върху развитието на по-новото поколение музиканти. Какви са вашите наблюдения?

- Чудовищни певци имаме. Вече 8 или 9 години съм жури на конкурса в Русе „Северно сияние“ и тази година просто, както се казва на жаргон, ни счупиха главите. Не можем да определим на кого да дадем голямата награда. Направо бяха толкова страхотни всички, че беше много тежко решение. Имаме изключително гласовити деца. За жалост обаче те имат един основен проблем. На конкурса винаги представят една българска и една чужда песен. Те всички са Бионсе и Риана и като започнат да пеят на български, една голяма част от тях стават пълна катастрофа. Просто правят прозодии – не знаят за какво пеят и нямат отношение към българския език. Излизат там и ти съобщават песента. А е много важно песента да я преживееш, а не да я съобщиш. И това забелязвам и в тези формати, които все по-малко уважавам, как бълват певци и певици с изключителни гласове, но като се стигне в някакъв момент до издаването на тяхна авторска песен, те просто спират да имат общо с децата, които са ни възхищавали… Имат проблем с българските песни – или са крадени отнякъде, или прекалено наподобяват нещо познато, а текстовете са потресаващи. И нищо не се случва с тези деца. Повечето набират инерция и след това изчезват. Двама-трима ги взимат силни продуценти и ги налагат и това е. Но времето ще покаже дали тези песни ще оставят следа.

- Наскоро от едно социологическо проучване стана ясно, че българите слушат най-много естрада и като цяло по-стари хитове и класики. Според вас на какво се дължи това?

- В старите песни има послание, красива музика и красив текст. А в новите има наредени думи, музика, която не те хваща, и няма послание. Не оставя следа. Може би аз разсъждавам демоде, но например обожавам Ед Шийрън, който е млад човек, но песните са му изпълнени с душа. И хората намират смисъл в тях, а не просташки думи.

Източник: Монитор