Професор съм в Софийския университет, а нямам право да преподавам в училище – абсурдно е

Автор: Лъчезар Лисицов, снимка: "Фейсбук"


Даниел Вълчев е роден през 1962 г. в Бургас. Юрист, адвокат, политик. Народен представител в 39-ото Народно събрание. Министър на образованието и науката (2005 – 2009 г.) в мандата на 40-ото Народно събрание. По това време бяха извършени някои от най-сериозните реформи в системата за последните десетилетия. Потърсихме г-н Вълчев за анализ на образованието почти 10 години по-късно, а поводът, разбира се, бе първият учебен ден.

- Г-н Вълчев, изминаха 10 години, откакто бяхте министър. Днес българското средно образование по-добро ли е или по-лошо оттогава?
- Оценките за българското образование, откакто аз бях ученик, винаги са били доста разнообразни. Има хора, които считат, че то е твърде лошо, а има хора пък, които изпитват някаква носталгия по онова време на соцобразованието и считат, че просто трябва да се възстановят моделите, които съществуваха тогава. Според мен българското образование нито е толкова лошо, колкото понякога си го представяме, нито е толкова добро, колкото заслужават децата. Така че в този смисъл то е горе-долу както си е в България всичко. Мен едно време като бях министър, често са ме питали – България е по еди-коя си световна система за оценяване на еди-кое си място и защо не сме като Швеция, Сингапур, Финландия и т.н. На което аз винаги съм отговарял – че ние по какво сме като Швеция, Финландия и Сингапур? По доходи ли, по здравеопазване ли, по пътна инфраструктура ли, по продължителност на живота? По какво точно сме като тях? Та трябва да си даваме сметка, че големите публични системи, каквато е образованието, при всички случаи в някаква степен са отражение на обществото такова, каквото е то. Така че ние се развиване безспорно, за съжаление не с темповете, които искаме, и за съжаление – не постоянно постъпателно; има и нагоре, има и надолу. Не е удобно да правя оценка на моя си екип, когато аз бях министър на образованието и науката, но мога да кажа, че ние се опитахме да направим някои значителни неща и, слава Богу, част от тях успяха. Ние въведохме външното оценяване, най-силен и популярен израз на което са матурите. Въведохме самостоятелните бюджети на училищата. Вкарахме обратно в масовите училища децата със специални образователни потребности, т.е. с различна степен на инвалидизация, каквато е световната и в частност европейската практика. Мисля, че не лоши неща направихме в областта на възстановяване на училищните униформи, ритуалите в училище и т.н.

- Какво е належащо да се направи оттук насетне според Вас?
- След като се стегна системата (а системата на училищното образование наистина доста се дисциплинира от гледна точка на бюджетни разходи) и след като знаеш, че като пуснеш 1 лев, той отива може би не 100 процента, но горе-долу където трябва (въобще не е такъв въпросът със здравеопазването), би трябвало да се увеличава и обемът на финансирането. Защото колкото и да се говори, че образованието е  приоритет, има един прост критерий дали това е така – например, ако във вашето семейство от 1000 лева харчите 500 за фитнес и 100 за храна, очевидно е, че фитнесът е по-важен от храната. От времето на Тодор Живков образование и здравеопазване винаги са вървяли с едно и също финансиране с малки разлики през годините. Когато аз бях министър, за здравеопазване и за образование имаше горе-долу един и същи бюджет – малко над 2 милиарда. От 2010 г. насетне здравеопазването драматично изпревари образованието като разходи. И в момента бюджетът за здравеопазване е почти 4 милиарда, докато за образование едвам стига 3. Т.е. вече има сериозно изпреварване с една четвърт. Това показва от моята гледна точка, че образованието в никакъв случай не може да се каже, че е приоритет на българските правителства напоследък. За съжаление това е така.

- Въпреки че има едно рязко вдигане на заплатите по време на това правителство?
- Това също не е вярно, защото докато аз бях министър, имаше 30% вдигане на заплатите. Ако изчислите по време на това правителство, то е само на година и половина, максимум да има десетина процента.

- Планът обаче мисля, че е за двойно увеличение до края на мандата.
- Ако това е така, аз бих ги поздравил наистина, но засега това е планът. А както казваше покойният Николай Хайтов в разказа си „Мъжки времена“ - едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш. Дано да стане!

- Правителството често се хвали, че са започнали да приобщават децата, които не ходят на училище. Налице ли е наистина такъв успех, имате ли наблюдение?
- Нямам данни, за да мога да кажа. Ще кажа обаче, че това е доста голям проблем. Една от причините ние да имаме различно мнение за образованието е, че всъщност българското образование не е една система, а това са две паралелно съществуващи системи. Между другото, в България през последните десетилетия съществуват почти навсякъде две паралелни системи. Същото е и в здравеопазването. Един човек, който има съответно обществено положение и добри доходи, има принципно различен достъп до здравеопазване в сравнение с един пенсионер, който няма никакви доходи. Някак си ние свикнахме с тези две паралелни системи. И в образованието също е така. Ако ние замерим резултатите на децата от езиковите гимназии, част от частните училища, Американския колеж, вие ще видите, че те са напълно съизмерими с най-добрите образователни системи. Ако отидете обаче 200 метра настрани или в ромската махала, ще видите, че резултатите са коренно различни. Т.е. ние свикнахме, че има две системи и това е единият проблем. А другият е тъкмо този, който вие казвате – че всъщност част от децата не са обхванати от образователната система, със сигурност не и след една определена възраст. Не мога да кажа какви са числата, нямам достъп до тях през последните години. Сложността тук идва от това, особено в ромските общности, че образованието само по себе си не е много голяма ценност. По една или друга причина така се е сложило и там трябват специфични усилия, за да могат тези деца да бъдат прибрани в училище. По мое време един от големите проблеми беше, че голяма част от тези деца формално се водят, че ходят на училище, за да може училището да си получава субсидията и да има брой ученици. Ако трябва да употребя шеговито един израз от Наказателния кодекс, това е малко като една организирана престъпна дейност, защото и едната, и другата страна лъжат в статистиката, за да може единият да получава субсидията, а другият да си има образованието, без да полага усилия. Дали сега това е преодоляно, не мога да кажа, но дано поне да има такава тенденция, защото това наистина е голям проблем. Защото ако една общност няма образование и умения, какво може да се очаква след това? Как да го приобщиш към пазар на труда и в културни общности и т.н.? Това е наистина много важен проблем и дано наистина да има напредък.

- По отношение на нивото на учителите има ли някаква значителна промяна през последните десетилетия?
- Отново е трудно да се обобщи. Пак ще дам пример със здравеопазването и лекарите. Има прекрасни лекари, които са на световно ниво, има и такива, които случайно са попаднали в професията и да не дава Господ да попаднеш при тях. Същото е и с учителите. В България има над 80 000 учители. Между тях има прекрасни и като хора, и като професионалисти. Но има хора, които случайно са попаднали в професията. Това е във всяка професия. Така е и при вас журналистите - не всички са еднакви.

- Говорим за масовото ниво.
- За мен лично тук пак има една носталгия по соцвремето когато аз съм бил ученик, защото тогава в обществото имаше един патриархален модел и някак си учителят заместваше бащата и майката с авторитета си в класната стая. В момента самото семейство е в доста сериозна криза. Знаете, че една огромна част от децата са в семейства с разделени родители. И при това положение учителят няма как да компенсира и няма откъде да черпи условен авторитет. Големият проблем е (нещо което сме се опитвали още по мое време да направим, за съжаление синдикатите тогава имаха много силна възпираща роля, за да не се случи това), че учителската професия трябва да се отвори. Ще ви дам един пример, който на мен ми изглежда абсурден. Аз съм на 50 и кусур години. Доктор съм по право, професор съм в Софийския университет, даже и ръководител на катедра, преподавам на 19 или 20-годишните деца, когато дойдат в университета, но не мога една година по-рано да им преподавам в училище, защото нямам педагогическа правоспособност. Как ви се вижда това?

- Странно.
- На мен ми е доста странно. И аз повдигам един въпрос – защо системата все пак да не бъде отворена за един човек, който е завършил физика или математика, но няма учителска правоспособност. О'кей – той може би трябва да научи някакви неща, така е, безспорно. Но той спокойно може да го прави, докато работи, а не тепърва да отиде да учи 200 часа Макаренко, та да се яви на изпита, та да го пуснем при децата. Това ми се вижда много странно. И всъщност всичките вопли, че няма млади учители и т.н., те биха били уместни само при положение че ние сме отворили професията. Например, какво пречи хора, завършили университета, макар и без педагогическа правоспособност, да ги пуснем при децата като младши учители и да им кажем – ето, ти ставаш за две години младши учител; ако ти хареса, през тези две години бъди така добър задочно да положиш и три изпита. А не, както сега разбирам, че е идеята – една година те да били обучавани, пък можело и да е възрастен човек. Че кой е тоя човек на 45 години, който една година няма да работи, за да може да се квалифицира за учител? Според мен тази система няма да работи. Нека да отворим, нека да отворим! Това е най-важното нещо, според мен, което може да се направи. И между другото, много лесно може да се направи.

- Както се казва - бяхте министър, трябваше да го направите.
- Ами аз опитах да го направя, но реакцията на синдикатите тогава беше страховита. „Как така хора без квалификация ще влязат в класните стаи?“ Добре, има логика в това. Но как моите асистенти (наскоро имах конкурс), които нямат квалификация, влизат при студентите? Нещо да са им направили?