Детето с увреждания е като писмо, което всеки ден трябва да четем заедно

Автор: Радостина ГЕОРГИЕВА снимка Авторът


Френският проф. Филип Кусти е клиничен психолог, психопатолог, психоаналитик с много богата практика. Той е от Бордо и от много години работи с деца и младежи с тежки психични страдания в различни видове центрове и социални услуги във Франция. Отделно има практика, в която приема на консултации деца и техните семейства.  

Проф. Кусти бе в Бургас за конференция, в която той сподели опита си с колегите от България, обсъди с тях конкретни клинични случаи от практиката им, за да се стигне до съвети или насоки как да се подобри грижата за това дете или младеж. Той ще отиде и на място в четирите центъра за настаняване от семеен тип в Бургаския регион. Във Франция проф. Филип Кусти извършва същата дейност като българските специалисти, но у нас тази система все още е слабо развита и тепърва има нужда от създаване на модели и развитие на този тип дейност за децата и младежите с тежки психически и физически увреждания . Тъй като центровете за настаняване от семеен тип у нас вече от 1 година има специалисти, които са натрупали опит, те също споделят с него своите проблеми и впечатления от практиката. 


- Проф. Кусти, как си представяте, че трябва да се развива моделът на грижа в България и какво от Вашия опит  бихте предложили да бъде прилагано у нас?

- Труден въпрос. Трудно е, защото децата, които живеят в центровете за настаняване от семеен тип при Вас, имат множество проблеми и много сложни от гледна точка на психолога трудности в развитието. Много често това са деца, които досега не са имали нито един човек, който да се грижи за тях, както това трябва да бъде. Това са деца, които нямат съзнание, че те също представляват ценност за обществото, в което живеят. Те имат големи трудности в разбирането, защото не са имали до себе си значими възрастни, които да им превеждат света, който те разбират толкова трудно.

Понякога за самите нас, които работим с такива деца, е изключително трудно, дори непоносимо ние също да разберем какво очакват те от нас.  Те изискват едно специфично присъствие и това присъствие трябва да е на човек, който се грижи за тях така, както би се грижил за собственото си дете. Те трябва да добият чувство, че значат нещо за другите, защото и най-дребното нещо дори в тяхното разбиране за живота е трудно постижимо и затова се работи много. Много е добре това, че са създадени такива малки общности като центровете за настаняване от семеен тип в България. Това са наистина едни семейни общности, в които хората са отдадени на своята работа. Това е моето впечатление от работата с българските колеги. Те трябва да имат възможност да се развиват професионално, но за това са необходими средства. Защото хората, които се грижат за тези деца, не се грижат само за техните най-естествени нужди, за техните тела, те трябва да разширяват познанието си, защото те се грижат за децата и младежите в тяхната цялост – с тяхното психично развитие и с това, което те представляват като личност. Необходимо е все повече да се предлагат различни дейности, чрез които тези деца да се включват в общността, в която са. Те трябва да могат да общуват с хора отвън, които влизат в семейните къщи. Това е една изключително тежка и изморителна работа, защото хората, които всеки ден са с децата вътре в къщата, трябва да не спират да правят нов прочит на това, което се случва, и какво да направят за тях.

- Решен ли е въпросът с финансирането и как стоят нещата с деинституционализацията във Франция?

- Там системата е винаги обвързана с медицинското обслужване, като на регионален принцип имаме създадени много медико-социални услуги, каквито в България на този етап не съществуват. Понякога децата се пращат в тясно специализирани медицински заведения, друг път в други структури от медико-социален тип. Пращат се в институции, но на френски институция не значи дом, а социална услуга, която работи по модела, който ние сега създаваме в България. Вече имаме много такива малки структури, подобни на Вашите центрове, които вече са открити и работят. Има една много важна мрежа от такъв тип услуги, но е много важно, че има и система, която подпомага и семействата. Също така много се набляга на специализираното обучение. Има много дневни центрове.

- Какви са Вашите впечатления от случаите, с които колегите Ви запознаха в България?

- Впечатлен съм от това, че хората, които работят с децата и представиха случаите, са ги наблюдавали много внимателно и са обобщили  всичко с подробности. Става въпрос за клинични случаи. Това е много важна инвестиция и истинско желание да се помогне на децата. Ситуацията е много сложна, но те представят случаите с много фактология и елементи, които обогатяват това, което аз мога да науча. Като че ли децата, за които говорим, са тук сред нас. Толкова навътре навлязохме в детайли за това. От усещането, че всичко е изключително трудно и много затормозяващо, давайки си кураж един на друг, вече сме в една обстановка, където всичко е много живо и обнадеждаващо. Смятам, че това е една ситуация, в която тук могат да се намерят отговорите. Те вече се намират, но трябва да бъдат развивани. А дали нашата работа тук ще има ефект за конкретните деца, за които говорихме, ще стане ясно след няколко седмици, когато колегите ще опитат да работят по начина, който тук коментирахме заедно.

- Какви са Вашите съвети към колегите, какво  бихте им препоръчали в работата?

- Винаги да присъстваш до детето, но не по затормозяващ начин, не да го потискаш, а да му позволяваш някои неща. Нашето присъствие не трябва да притиска децата. Трябва да приемаме всичко, което те правят, независимо какво е то, не като обида лично за нас, а като нещо, което те адресират към нас. С това, което правят, децата се обръщат към нас, защото не могат да го направят по обикновения начин. Това е като едно писмо, което всеки ден ние отваряме и трябва да го прочетем заедно с детето, за да намерим неговото решение на въпроса, а не нашето.