Трудният път е да тръгнеш с 2 куфара навън. Ако те урежда „у дома” – не се оплаквай!

Автор: gogothebee.wordpress.com

Един месец откакто напуснах България. Един месец, откакто живея и работя в Берлин. Ще се опитам да споделя подробно всичко, което мина през главата ми, как се чувствам, как живея и ще си позволя да дам малко храна за размисъл на всички, които се интересуват какво да правят с живота си, бъдещето си и се колебаят дали да не последват моя пример. Изключително дълъг пост, не за всеки, но потенциално доста полезен. Започващ лично, завършващ за всички.

Тук е моментът да кажа, че досега не съм живял никога извън родината. Бях за няколко месеца на бригада в САЩ преди 8 години, но не се брои. Излизал съм на екскурзии в Европа, но толкова. Опитвам се да кажа, че опитът ми да живея сам и то особено в чужбина е почти никакъв. За човек, свикнал да се справя напълно самостоятелно в рамките на България, преходът би бил доста по-гладък.

Първите дни бяха трудни. Бях непрекъснато депресиран и стресиран, несъзнателно сравнявах всичко с нашата действителност, съдих и осъждах всичко и всички в главата си, мерих, надценявах и подценявах хора и ситуации. Проблеми с транспорта, ориентацията, институциите, езика, работните времена, времето, пазаруването, храната, битовите задължения, адресната регистрация, банките, здравните осигуровки, местния телефон, какво ли не. Изведнъж ми се струпа адски много. След това работа, нови (страхотни) колеги, за пръв път работа с Macintosh по цял ден, планиране на ходене по институции, сричане на немски по телефона (който пък ми спряха по едно време). Накратко нагаждах се към новата действителност.

След това малко по малко започнаха да се успокояват нещата. Изградих си някакво ежедневие, много от задачите, които искаха много внимание малко по малко се автоматизираха, т.е. не трябваше да мисля съзнателно за адски много неща по много пъти на ден. Така и стресът постепенно намаля. Депресивните състояния и на моменти чувството на безисходица и силно желание да се върна обратно отстъпиха на самоувереност, усещане как всъщност се оправям отлично и напълно сам и отговарям за собствената си съдба. Отпуснах се, започнах да виждам многото позитиви от новата си среда и се зароди любопитство какви нови предизвикателства предстоят. Може би като най-важно отчитам твърдата убеденост, че правя възможно най-правилния ход в живота си от години (десетилетие?) насам. Сбъдвам мечтата си! Както и многократните си закани, че преставам да влагам нерви, усилия и тревоги в една загубена кауза откакто се помня. Всеки разбира какво имам предвид.

Към момента съм напълно спокоен, уравновесен и уверен. Търся активно квартира, в която да остана за повече време и полагам усилия да схващам всичко в работата, да напредвам бързо и да се уча. Спя достатъчно, засега спортувам рядко, но това ще се промени до няколко седмици, храня се добре и всъщност се чувствам прекрасно!

Толкова за тук и мен, сега поглед навътре към България. 

Често чета във Facebook постове на приятели, статии онлайн и говоря и си пиша с кого ли не какво се случва в България. Не знам дали имам право да го кажа, но съм длъжен: като погледна отстрани, мисля че започвам да придобивам по-обективна оценка, отколкото като бях “част” от всичко, случващо се в родината. Още е много рано за заключения, но ще споделя поне моята действителност и наблюдения.

Положението е зле. Много зле. Не знам дали някога в съзнателния ми живот е било толкова зле. Осъзнавам, че е нормално след като съм заминал (според няколко човека избягал) да се опитвам да защитя и оправдая решението и позицията си като казвам “вижте ме, аз отидох в чужбина, а вие се огледайте в какво останахте” и най-вероятно съм предубеден. Най-вероятно сега и за известно време напред ще виждам едностранчиво нещата в стил “в Германия е страхотно, България затъва” и това е най-нормалното нещо на света. Въпреки всичко това, ще се опитам да съм обективен.

Макар главната движеща сила да дойда в Германия да не е била омразата към родината, а желанието да разширя кръгозора си, да се развивам и да трупам нови знания и умения, както и да видя свят, не мога да скрия откровената си омраза към много елементи от българската действителност. Да, дойдох тук, за да стана по-добър, да допринеса за и в среда, която всъщност го заслужава, но и да се опитам да започна от начало. На чисто. Без всичките проблеми “у дома”. Защо в кавички? Сега ще споделя нещо странно. България за много години напред ще си остане мой дом, но често, когато съм стъпвал на чужда земя, съм усещал едно странно чувство. Че някак стъпвам на място, където принадлежа. Където съм роден да бъда, но вятърът е духнал и съм се озовал другаде. Място, където хората се отнасят човешки с мен, зачитат ме, уважават ме, спират на пешеходната пътека, за да премина и оценяват това, което правя и което съм. Място, където мога да градя без някой след мен да руши и където всъщност се чувствам бял човек. Връщайки се в България след някоя екскурзия, обикновено чувствам други хубави неща като усещането, че стъпвам на родна земя, в родината. Уви, най-често последвано непосредствено от “българското” на всяка крачка. Няма да рисувам с думи, всеки знае за какво говоря. Не искам да съм част от това, не искам да живея в яма. Искам нормален живот!

Да се върнем към България. Какво чух и прочетох за последния месец: протестите станаха по-мащабни; “ранобудните студенти” продължиха с окупацията; положението с бежанците се влоши и особено районът около Пиротска стана много неприятен за живеене; криминалността нарастна; сформираха се групички от здрави българчета, които “пазят гражданите” и ти проверяват личната карта, където ако пише нещо “грешно” – бой; БСП си организираха контра протест и докараха с влакова композиция кой ли не и то точно в ден, в който футболните фенове също бяха по улиците; ГЕРБ и те си организираха протест, но в Пловдив; изникнаха снимки, сравняващи протеста на БСП, този на ГЕРБ и “безпартийния” няколко месеца по-рано по Цариградско (на който бях и беше жестоко). Мога да продължа, но просто мисля, че няма смисъл.

Разбира се, не съм наивен и подозирам, че зад всичко изброено има както много платени фигури, така и много хора, които искрено вярват в някоя кауза. Обикновено приятелите ми са силно поляризирани – някои мислят, че всичко е платено, а други, че хората показват какво им идва от вътре. Оказава се, че изобщо нещата не са толкова черни и бели. Например преди няколко дни аз бях твърдо убеден, че всеки нормално мислещ млад човек с образование, солидна професия и ум в главата не е възможно да подкрепя сегашното правителство, което се радва на “гръб” от по-застаряващи българи, вярващи в един разпаднал се идеал, цигани с кебапчета, малцинства и т.н.

Оказа се, че греша. След сондиране на мнения сред близки приятели, както и доста четене насам-натам, се оказа, че всъщност има млади, умни, образовани и кадърни хора, които… подрепят правителството, премиера и водената политика. Изумяващ факт. Не се шегувам, не говоря празни приказки. Окей, значи, по-сложно било. Все пак БСП/ДПС взеха близо 50% от гласовете, може би всъщност зад тях стоят не само малцинства, баби и дядовци, а някакви хора в работна възраст, както и млади българи. Може би действителността е по-шарена от това, което си мисля. Може би наистина няколкото хиляди, излизащи на протест по улиците са нищо, в сравнение с тези по домовете си, особено в по-малките градове. Не знам, на никъде не бия. Просто размишлявам.

Това, над което най-много размишлявам, е докъде е възможно всичко да са манипулации. Не съм изобщо фен на конспиративни теории тип “това го прави КГБ, ЦРУ, руснаците, американците” и т.н. Иска ми се да вярвам, че всичко идва от вътре, от хората. Но не мога да бъда сигурен, никога. Имам приятели, които имат сериозни доводи и са твърдо убедени, че зад всичко стои диригент, както и такива, които са честни души и през вечер са на протеста, викат, скандират и искат промяна.

Доскоро мислех, че всичко е лесно и праволинейно – всички млади искат правителството да си ходи (след което какво?), то пък се дърпа, защото няколко хиляди на улицата не са всички българи, тревата е зелена, а небето е синьо. Е да, но се оказа, че сивото има много нюанси и никога няма общовалидна истина. В момента изобщо нямам идея кое как е, но най-хубавото е, че малко по малко започва да не ме засяга. Звучи отвратително, но няма нищо по-вярно от “далече от очите, далече от сърцето”.

Ще цитирам един приятел, без никой да се засяга, да припознава някой друг или да се сърди. Предавам напълно неутрално: “Дори да падне правителството, простият народ ще го върне”. Дали народът е прост или не, оставям на негово величество читателят да прецени. Едно обаче е сигурно – България е в невиждана политическа, икономическа, социална и изобщо всякаква криза. За мен от тук нататък за нея има една единствена възможна посока и тя е твърдо надолу. Не може да си затваряме очите и не бива. Винаги съм се опитвал да бъда буден и да мисля. Надявам се, че никой разумен човек няма да каже на черното бяло, отстоявайки позицията, че за последните няколко месеца България стои на едно ниво. Забележете – на едно ниво. Не, тя очевидно върви в единствената очевидна посока – надолу. За обратната (нагоре) изобщо, ама изобщо не става дори въпрос.

От чужбина всичко това е още по-очевидно. Толкова очевидно, колкото не мога да ви опиша. Някак като си “в казана”, като си част от всичко, се улисваш и не го усещаш. Мога да ви кажа много искрено и безпристрастно – държавата загива. Не знам колкото време ще отнеме докато го усети всеки, който чете тези редове, но рано или късно ще се случи. Сега няма да пиша сълзливи приказки как “вярвам, че всичко някой ден ще се оправи”, защото… просто не го вярвам. Нека бъдем прагматични. Посоката към кризата, в която се е засилила България, не се обръща за година-две. Обръща се за десетилетие. Ако изобщо се обърне, в което отдавна силно се съмнявам. Отрицателен прираст на българите, непрекъсната емиграция, изтичане на мозъци, все по-западащо образование, безработица, нарастване на ромското присъствие, масовата емиграция на образовани млади българи още след гимназия, както и липса на смислена работа по специалността за огромна част от младото поколение. Колко хора познавам с ум, разум, много умения и различни дарби, интереси и влечения… работещи в call center. Моля, никого не искам да обидя. Разбирам всеки много добре и знам, че сиренето е с пари. Дори ти, читателю, да си добре сега, това не ти дава гаранция какво ще стане след 10 години, както и няма да дава хляб на приятелите ти, които са нямали твоя късмет. Разбира се, гаранция навън също няма. Просто има по-добри предпоставки.

Днес попаднах на статия, че само за първите 6 месеца на тази година 29375 българи са емигрирали само в Германия! Това е големината на град Свищов! За 6 месеца! И говорим само за Германия!!! Освен това знаете ли какво? Бас държа, че не са емигрирали точно най-глупавите, смотаните и некадърните бачкатори, които пият бира, ядат кебапчета и се почесват. Имам усещането, че те са останали. Моля никой да не се засяга и да не приема нищо лично. Всеки има право на избор в крайна сметка, всеки решава.

Преди няколко дни един приятел ме обвини, че съм избягал. Каза, че съм поел лесния път. Това се случи след поредния призив да се окупира СУ и да се протестира и мой коментар, че каузата е отдавна загубена. Обвини ме, че съм се предал, страхливец съм и съм избягал вместо да седя и да се бия.

Много се замислих. Седнах и се замислих. Не го напсувах, не му го “върнах”. Замислих се дали е прав. Дори много му благодаря, понякога точно такива думи те карат да разсъждаваш. Дали избягах, дали се отказах? Дали съм страхливец?

И знаете ли какво установих?

Установих, че трудният път е да тръгнеш навън. Установих, че да оставиш добра работа, супер много приятели, страхотни колеги, започната кариера под някаква форма, родители, семейство, дом, познати улици и хора и да отидеш на майната си с 2 куфара, малко пари в празна стая с матрак и надеждата за нещо по-добро, е по-трудно.

Щях да остана, да подскачам пред парламента за нещо, което дори не съм сигурен, че някой друг не ме манипулира да правя без да осъзнавам, както и липсата на идея за какво *точно* се боря при цялата политическа класа и тотална криза във всяко едно отношение. След това щяхме да пием някъде бира с приятели, да излизаме, да се забавляваме, да си ходим на познатата работа, с познатите хора и всичко да си тече по старо му. Това за мен е страх в случая – да не направиш нищо за себе си, за собствения си живот. Ако искаш промяна, разбира се. Ако те урежда всичко в момента, проблем реално няма. Но тогава не се оплаквай!