Бяхме честни момчета, но старите комунистически кадри бързо овладяха демокрацията

Тук той беше най-популярната личност сред интелектуалците от края на миналия век, днес е на 72 години, отгледал и образовал сам трите си деца, обиколил 17 пъти земното кълбо, непознат и неясен за поколението Z

Ключови думи: Стойчо Кьосев, демокрация в Бургас, 19 ноември 1989, СДС Бургас, Бургаски свободен университет

 Кои бяха хората, които първи посмяха да излязат на улицата след падането на Тодор Живков? Защо част от надеждите на демократичната опозиция останаха химера и каква беше ролята на старите комунистически кадри в новите политически структури?

На тези въпроси отговаря пред Флагман.бг философът и общественик Стойчо Кьосев, едно от знаковите лица на демократичните промени в морския град.

Днес 72-годишният Кьосев се връща към събитията от ноември 1989 година, към създаването на Клуба за демократични промени „19 ноември“, към първите митинги и към своето участие в изграждането на местните структури на бленуваната нова власт..

Разговорът е и лична равносметка за прехода. Кьосев не спестява разочарованието си от начина, по който според него старите властови структури са се приспособили към новите политически условия. В същото време признава, че развитието на Бургас като университетски и културен център е сред големите положителни промени през последните десетилетия. Чуйте целия разговор с издателя Катя Касабова, с която са съвременници и съратници в събитията от края на миналия век.

Представяме основните моменти от разговора във формат въпрос и отговор. Отговорите са редактирани по смисъл заради неточности в автоматичната стенограма, като са запазени тезите и личните спомени на събеседника.

– Г-н Кьосев, как посрещнахте новината за свалянето на Тодор Живков на 10 ноември?

– Бяхме по домовете си. Спомням си вечерната информационна емисия, когато съобщиха за оттеглянето на Тодор Живков. Не можехме да повярваме какво се случва. Само няколко дни по-късно вече започнаха първите прояви по улиците. Всичко беше ново за нас. Нямаше изградени организации, нямаше структури. Имаше хора, които искаха да се промени нещо. Предния ден, на 18 ноември  срещнахме с журналиста Георги Сиромахов от в.„Черноморски фронт“. Беше се заговорило, че студентите подготвят някаква проява. Разбрахме се да се видим в едно кафене и да се присъединим, ако има протест. Чакахме, но никой не се появи.

Тръгнах си по „Богориди“. По пътя разбрах, че има група хора, които вече са излезли на улицата. Бяха около дванадесет души. Някои от тях познавах, други не. Един носеше саморъчно направен плакат срещу Тодор Живков. Днес подобна гледка не би учудила никого, но тогава хората още се страхуваха от властта.

Попитах дали можем да се присъединим. Така започна всичко. Тръгнахме по „Богориди“, стигнахме до Морската градина и се върнахме обратно. Постепенно към нас започнаха да се присъединяват и други хора.

– Как реагираха бургазлии, когато видяха протестиращи срещу комунистическата власт по централната улица, режимът си беше същият?

– Повечето ни гледаха с недоверие. Някои сигурно си мислеха, че сме луди. Не бива да забравяме, че това беше само девет дни след 10 ноември. Старите структури още си бяха на местата и никой не знаеше какво ще последва.

Имаше и хора, които проявиха голяма смелост. Спомням си медицинската сестра Мария Петрова. Тя имаше невероятен заряд и непрекъснато настояваше да продължим. Такива хора даваха кураж на останалите.

–  Имаше ли реален страх от арести?

– Разбира се. Пред ресторант „Черно море“, днешната Първа инвестиционна банка, спря милиционерска кола. Един служител слезе и започна да ни разпитва. Интересуваше се дали имаме разрешение за шествието. Имаше и човек с камера, който ни засне един по един.

Сега разказвам това като спомен, но тогава изобщо не беше безобидно. Никой не знаеше какво ще стане с хората, които открито протестират срещу властта.

В крайна сметка не последва арест. Продължихме и решихме, че трябва да организираме истински митинг.

– Как се стигна до първия голям митинг? Впрочем бяха два митинга, един след друг, в две поредни вечери.

– Отидохме до Общината, за да поискаме разрешение. Спомням си как написахме искането набързо върху лист хартия. Нямахме организация и ресурси. Всичко се правеше в движение.

Тогава според моите спомени властта се опита да изпревари инициативата ни и да организира собствен митинг. Това беше удобен начин старите управляващи да покажат, че и те стоят зад промените. Именно тогава започнах да виждам колко трудно ще бъде разграничаването на истинската опозиция от хората, които се приспособяваха към новата обстановка.

– Години по-късно смятате ли, че си заслужаваше да се включите в борбата за демокрация?

– Това е въпрос, който съм си задавал многократно. Още тогава трябваше да си давам сметка, че комунистическите структури разполагат с огромни предимства. Те имаха хора, пари, организация, опит и влияние. А ние бяхме няколко момчета, които вярваха, че могат да променят системата.

В онези първи дни имаше много искреност. Хората излизаха открито и казваха какво мислят. Тази честност беше една от най-силните ни страни, но тя се оказа и слабост пред хора, които отлично знаеха как се прави политика.

– Твърдите, че бивши комунистически кадри са проникнали в демократичните организации. На какво основавате тази оценка?

– Много бързо започнахме да виждаме хора, свързани със старата система, които заемаха позиции в новите структури. Спомням си как на едно заседание на Координационния съвет на СДС решихме да преброим колко от присъстващите все още притежават партийни книжки. По моите спомени те се оказаха повече от половината.

За нас това беше тежко разочарование. Бяхме се включили в движението с надеждата за истинска промяна, а изведнъж виждахме хора от предишната власт на ръководни позиции.

Тогава започнах да си задавам въпроса дали самите ние не сме се превърнали в участници в една игра, чиито правила други определят.

– Защо въпреки това продължихте да се занимавате с обществена дейност?

– Най-силният ми мотив не беше някаква сложна политическа или икономическа теория. Беше моралното възмущение. Не можех да приема поведението на хора, които претендираха, че са най-големите идеалисти, а в същото време се възползваха от привилегиите на властта.

Имаше и нещо друго, което ме вълнуваше особено силно. Това беше отношението към Бургас. Градът беше възприеман предимно като индустриален център, като място, което трябва да произвежда кадри за определени отрасли.

За мен Бургас винаги е бил много повече. Той има своя култура, има поезия, интелектуален живот и особена атмосфера. Не приемах идеята бъдещето му да се изчерпва с промишлеността.

– Вашето име се свързва със създаването на Бургаския свободен университет. Какво означаваше тази битка за града?

– Тогава в Бургас имаше само едно висше училище. Идеята за свободен университет беше част от стремежа да променим начина, по който се мисли за развитието на града.

Искахме Бургас да бъде университетски център, който привлича млади хора, преподаватели и нови идеи. Това означаваше градът да не зависи единствено от традиционната си индустриална роля.

Имаше сериозна обществена мобилизация, включително сред студенти, преподаватели и родители. Битката за осигуряването на сграда на университета беше важен момент. Бившият Партиен дом се превърна в символ на промяната.

Значение имаше и решението сградата на бившата партийна школа в Морската градина да бъде предоставена за нуждите на здравеопазването. Това бяха конкретни резултати, които оставаха след обществените усилия.

– Харесва ли Ви Бургас днес?

– Разбира се. Радвам се на това, което се случва с града. Днес тук има много повече възможности за висше образование. Има университети, има филиали на авторитетни столични вузове, специалности, които преди години не бихме могли да си представим.

Особено се радвам на развитието на медицинското образование. Подготвят се лекари, медицински специалисти и кадри за здравеопазването. Това променя града.

Харесва ми и разширяването на образованието в областта на изкуствата. Бургас има нужда от кино, музика, театър и хуманитарни науки. Тъкмо те допринасят за неговия облик.

Не твърдя, че всичко е станало благодарение на една организация или на един човек. През годините много хора и институции са работили за това развитие. Но вярвам, че началото на тази промяна беше поставено с гражданските инициативи от края на 1989 година.

– Вие сте философ и създател на клуб „Сократ“. С какво се занимавате днес?

– Продължавам да водя философски разговори в подобен формат  и да се срещам с хора, които се интересуват от тези въпроси. Сред тях има и мои бивши ученици.

Сега работим и по идея, предложена от младия философ Дани Котев. Интересува ни как българският език разкрива определени философски понятия.

Например думите „състрадание“ и „съчувствие“ имат собствен смисъл, който не се покрива напълно с близките понятия в други езици. Българският език дава интересни възможности да разсъждаваме за отношенията между хората.

Не приемам схващането, че философията трябва да бъде непременно неразбираема. Напротив, една от задачите ѝ е да внася яснота.

– В началото на разговора поставихте и въпроса за историческата оценка на цар Борис III. Защо смятате тази тема за важна?

– Според мен приносът на цар Борис III за съхраняването на човешки животи по време на Втората световна война не е получил признанието, което заслужава. Особено важен е въпросът за спасението на евреите от старите предели на България.

Не бива да забравяме и хората, които са се противопоставили на депортациите. Сред тях има представители на църквата, общественици, политици и граждани, поели сериозен риск.

Моето лично мнение е, че Българската православна църква трябва да постави въпроса за канонизирането на цар Борис III. Разбирам, че това е тема, по която съществуват различни оценки, но смятам, че заслужава обществен разговор.

– Какво бихте искали младите бургазлии да знаят за времето, когато започнаха демократичните промени?

– Най-вече да знаят, че всичко започна с обикновени хора. Нямахме сигурност, че ще успеем. Нямахме и гаранции, че няма да понесем последствия за действията си.

Имаше страх, но имаше и желание за промяна. Това, което се случи на 19 ноември, започна с малка група хора по улица „Богориди“.

Когато си спомням онези дни, продължавам да мисля за искреността на участниците и за надеждите, с които тръгнахме. Много от очакванията ни не се сбъднаха, но вярвам, че усилията за развитието на Бургас имаха смисъл.

Целия разговор със Стойчо Кьосев вижте във видеото на Флагман.бг.

Още за обществената дейност на философа и завръщането му в Бургас прочетете в публикацията на Флагман.бг от 2022 година.