Българската русофилия започна миграция към Китай

Проф. Иво Христов отново съзира надежда, този път в лицето на Поднебесната.

Ключови думи: Проф. Иво Христов, русофилия, Китай, Тайван, Русия, Кремъл

Русия затъна, напълно се изложи с окупацията на Украйна, в момента войната вече се прехвърли успешно на нейна територия. Тази ситуация от известно време силно разколебава българската русофилия. Сред видни части от нея вече се наблюдава миграционен процес към следващата империя, на която да се възхищават. Китай, изглежда, предлага по-перспективен хоризонт. 

Проф. Иво Христов е сред най-забележимите примери. От около месец той коренно промени тезите в своите публични изяви. Ученият години наред пречупваше всеизвестната руска пропаганда през характерните си ерудиция и менторско високомерие към функционално неграмотното простолюдие. Сега обикаля студията, за да реди перспективите на китайската гледна точка към света. Русия, както се оказва, не се е справила със своята роля да завзема плячки бързо и качествено. Ученият дори ѝ вещае разпад. Но винаги има следващ голям играч, на който да се заложи. 

Професорът описва Китай с почти бащинска нежност: древна цивилизация, която обаче е „като дете“ – всичко ѝ предстои. Юношеска енергия, исторически оптимизъм, гигантски инфраструктурни проекти... Същата риторика, която преди години чувахме за „възраждащата се Русия при гениалния Путин“, сега е пренесена малко по на изток при още по-мъдрия другар Си. Отново със същия захлас и лека усмивка, в която е вплетена цялата професорска наслада на света. 

Особено показателна е Христовата логика защо на Китай му предстои да напада този и онзи и да поубива народ по пътя си: Поднебесната „трябва да извършва експанзии, иначе ще бъде унищожена“. Икономическият растеж изисква пространство, влияние, нови коридори. Ако Китай не получи всичко това, там ще има имплозия, ще се появят „сто воюващи царства“, социален хаос. Иска ли светът подобна зона на несигурност? Естествено, че не. 

Това не е просто анализ – това е почти морално оправдание. Ако добавим и размислите на уважаемия учен за Русия от миналото, можем да обобщим тезата му така: империите не нападат съседните си страни от лошотия, правят го от добри помисли, за да оцелеят и да не създават излишни хаотични проблеми на света. На проф. Христов дори не му се налага да подготвя нова лекция. Сменя името на „защитника на традиционните ценности“ с актуалния Дзинпин и това на жертвата му – с Тайван. Останалото е неизменно: „трябва да се защити“, „няма друг избор“, „Западът я задушава“, „принудиха го да започне специалната военна операция“. Различно е, че новият обект на обожание е значително по-дисциплиниран, но и по-богат, което значи – по-платежоспособен. 

Академичният авторитет не крие възхищението си от следващата империя и нейната стратегия, при това леко подритва предишната: „Русия е изправена пред разпад“, „Китай използва Русия като „нукер“ (елитен воин в служба на хана – б.а.), „Русия води войната на Китай на далечните западни постове“, „Москва воюва, Пекин печели време и позиции“. На населението се предлага класическа имперска логика: по-силният използва по-слабия за своите цели. Ако дръпнем 80 години назад, предходците на именития социолог са редели абсолютно същите тези и за нацистка Германия. 

Тук иронията става почти неустоима. Същият човек, който ни уверяваше, че Русия е самостоятелен цивилизационен полюс и никога няма да бъде чийто и да е васал, сега спокойно приема ролята ѝ на угасваща звезда, почти свличаща се към черна дупка, спомагателен инструмент в по-голямата китайска игра. Геополитическата йерархия се оказва много по-гъвкава от очакваното.

Проф. Христов е сърдиит и мрачен, когато описва Русия. Тя вече не му вдъхва доверие. От нея очаква дори да се разпадне. Усмивката на наслаждението се връща на лицето му, колчем премине към Китай.

Особено пикантно академичният съдник на народопсихологията подготвя публиката за евентуалната агресия в Тайван, Виетнам или където и да е наоколо. Той не го прави директно, защото няма как такава красива, лачена империя, която всички следва много да харесват, просто да нахлува, да разрушава градове и села и да избива мирни жители. Милите и любезни империи никога не започват просто войни. Те извършват „неизбежен поход“, „специална операция“, „възстановяване на историческата справедливост“. 

„Китай няма избор, обяснява социологът, трябва да се разширява“. Който се опитва да го „задуши“ в морето (САЩ и западните съюзниците), просто ускорява сухопътната му експанзия. Класическо прехвърляне на отговорността: те не искат война, обстоятелствата ги принуждават. 

Единственото, което остава непроменено в новата стара лекция е Западът. Той е все така „недалновиден“, „хедонистичен“, „лишен от воля да воюва истински“. „Западът няма дупе да води война“. Китай и Индия, напротив – те са „деца“, на които всичко им предстои. Древни цивилизации с юношески апетит. Красива метафора. Само дето тези „деца“ имат ядрено оръжие и милиардна армия от работници. А едното детенце си има и тираничен държавен апарат, който е забранил всичко, което може да се забрани, включително половината интернет: социални мрежи, цяла плеяда сайтове и портали, дори повечето български медии не са достъпни в Китай. Но пък от думите Христови разбираме, че човекът има още един коз в джоба. Издъни ли се и Китай, следва Индия,  

Русофилията винаги е била по-скоро култ към силата, отколкото към конкретна култура или ценности. Когато едната империя се оказва тромава и неспособна да задоволи глада на нейните апологети за кръв и зрелища, погледът естествено се насочва към друга. Това не е предателство към идеите. Просто клуб по интереси, в който представители на малки комплексирани народи си мечтаят за големи работи. 

Проф. Христов, както винаги, говори красиво и ерудирано. Историческите паралели, географските прозрения, философските отклонения – всичко е на място. Само обектите се сменят. Вчера беше руският мечок. Днес е китайският дракон. Утре… кой знае. Империите идват и си отиват. Обслужващият персонал си е все същият. 

Още от автора:

Предлагат нова мегадържава от 6 страни, вместо сегашния ЕС

Идва ли редът на Кримския мост