Крещиш, а после съжаляваш? Как да овладееш гласа си навреме

Ключови думи: крещене, викане, деца, спокойствие, тактики,

Да се ядосваме и да изпускаме нервите си не е добре нито за нас, нито за децата ни, нито за партньора ви. Повечето родители го знаят, но въпреки това в напрегнати моменти гласът се вдига и то без да успеем да отреагираме. Научете как да дисциплинирате дете, без да крещите, като използвате една проста, но ефективна техника, споделена от майка с напълно реален опит.

„Имах лош ден. Децата спореха кой е редът за синия камион. Усетих как напрежението в мен се покачва и преди да се усетя, вече им крещях и на двамата да го оставят.“ Разбира се, след това идва чувството за вина - особено когато по-късно чуеш едно от децата да повтаря същия тон към другото.

Истината е проста и неудобна и тя е, че почти всички родители колкото и да са спокойни, изпускат нервите си и крещят. Понякога сме сами с децата, те са шумни, уморени или просто не ни слушат. Друг път се прибираме изтощени и търпението ни е на на границата. И понякога повишаването на тона „работи“. Децата се стряскат и спират. Но цената е висока.

Но именно тогава почват обвиненията, най-вече към себе си. Родителите са възрастните и те трябват да контролират емоциите, за да научат и децата си на това.

Крещенето води до краткосрочно подчинение, но дългосрочно руши връзката между родител и дете. Вместо уважение, се насаждат страх и гняв. Вместо самоконтрол, децата усвояват същия модел на реакция.

Добрата новина е, че има начин това да се промени. Е, не напълно, д но достатъчно, за да направи огромна разлика.

Ключът е да разберем, че крещенето е навик. Както автоматично включваме лампата или търсим чехлите си, така реагираме и на определени „тригери“ (или емоционални бутони, бел. а), като хленчене, кавги, разлята вода, постоянно повтаряне на едно и също.

Първата стъпка е осъзнаването. Кои ситуации ви изкарват извън равновесие (може да си ги запишете)? Как реагирате обикновено? А втората е паузата, този фин момент между провокацията и реакцията. Понякога е достатъчно да назовете ситуацията на глас: „Виждам, че се карате.“ Или да поемете дълбоко въздух за три секунди.

Третата и най-важна стъпка е да подготвите алтернативен отговор. Не в момента на кризата, а предварително. Може да решите, че ще излезете от стаята за минута, ще говорите по-тихо или ще кажете как се чувствате, вместо да викате.

Децата няма да спрат да бъдат деца. Но когато сменим реакцията си, променяме и целия тон в дома. И това вече е истинска победа. Късмет!