От лъв до лев и от сантими до стотинки: История и символика на българската валута

Ключови думи: български лев, символика, флагман

Защо левът е приет за национална валута на новата българска държава след възстановяването й с Учредително народно събрание през 1879 г. и има ли той своя предистория? За този и още интересни въпроси разказа за БТА чл.-кор. Иван Русев от Българската академия на науките по повод предстоящото приемане на еврото у нас и присъединяването на България към еврозоната

Второто обикновено Народно събрание гласува „Закон за правото на рязане на монети в Княжество България, утвърден с указ на княз Александър I” и обнародван в "Държавен вестник" на 4 юни 1880 г., който определя българските монети да са златни, сребърни и медни с номинали 20, 10, 5, 2 и 1 лев, и 50, 10, 5 и 2 стотинки. Защо законодателят приема „лев”, а не друго наименование за българската парична единица? Вероятно към това решение наклонява предисторията, пояснява Русев.

Той отбелязва, че е известно е, че преди падането на Средновековното българско (Търновско) царство под османска власт върху монетите от една много голяма медна емисия от последните години е изобразен изправен лъв. Не се знае със сигурност как са се наричали тези средновековни монети на цар Иван Шишман, но лъвът върху тях е лесно разпознаваем.

Следващата среща на българина с лъва, изобразен на монета, е няколко века по-късно, когато в Османската империя силно разпространение получават нидерландските „льовендаалери” (лъвските талери), емитирани от повечето от нидерландските провинции - например льовендаалерът (льовенталерът) на град Кампен, отсечен през 1648 г. Тези монети се ползват широко от българина като разплащателно средство. Те са останали в българската традиционна памет с преводното по-достъпно име „асланазлии” („асланазлъ”) - от турското „аслан” - „лъв”.

Идва и модерният XIX в. със своята монетарна мода, а на Балканите тя много често се свързва с лъва, изобразен на новите монети. Вероятно, също под влиянието на нидерландските „льовендаалери” и само година преди отсичането на първия български лев, през 1880 г. съседна Румъния приема паричната й единица да се нарича „лея”, което е също производно от „лъв”.

"Но не трябва да се заблуждаваме - процесът по приемането на българската национална валута преди 145 г. не е бил еднопосочен, недискусионен и леснопостижим. Съществувала е възможността България да приеме френските франк и сантим като своя национална валута, не липсвали поддръжници на тази идея“, посочва той.

По думите му на 25 януари 1879 г. е създадена Българската народна банка (БНБ) с главната цел тя да е регулатор в търговските взаимоотношения.

„Още преди приемане на „Закона за правото на рязане на монети в Княжество България…” от 4 юни 1880 г. БНБ поръчва в Бирмингам изработването на проби за бъдещите медни монети и те са с номинал от 10 сантима. По същото време, поради факта, че все още няма установена със закон национална валута, бюджетът на Княжество България е изготвен във френски франкове и сантими. Очевидно още в този най-ранен период на модерната българска държавност съществува ясно заявен стремеж към европейска интеграция на българските финанси“, допълва още Русев.

„Първите български пощенски марки, превърнали се също в символ на държавността, влезли в обращение на 1 май 1879 г., са с номинали в сантими и франкове. Заедно с поръчката за пробната монета от 10 сантима в Бирмингам е възложен за изработка на бронзов медал с образа на княз Александър I Български (Батенберг), реверсът на който е идентичен с реверса на монетата от 10 сантима. В уреждането на своите модерни финанси със „Закона за правото на рязане на монети в Княжество България…” от 1880 г. България приема като модел биметализма на Латинския монетен съюз (т.нар. Латинска конвенция), включващ водещи европейски икономики по онова време като Франция, Белгия, Италия и Швейцария“, разказва още член-кореспондент Иван Русев.

Той пояснява, че първата емисия български монети с номинали в левове и стотинки се появяват една година след приемането на закона, през 1881 г.

По думите му процесът не е нито лесен, нито бързо осъществим. „Ще са нужни повече от десет години (чак до 1894 г.), за да влязат в обращение сребърните и златните монети, както и книжната емисия (банкнотите), които дълго време ще провокират недоверие сред населението. А на българския пазар, по традиция от времето преди Освобождението, та чак до началото на XX в. ще продължи да се търгува с най-различни чужди монети - турски лири и грошове, френски франкове, австрийски, руски, английски и пр. монети. Създадените в страната търговски банки в края на XIX и началото на XX в. ще се опитват да урегулират монетарното поведение на обществото, но това няма да бъде лесна и бързопостижима задача. В международната си валутна политика България ще се придържа към вече установените практики, а за целия XIX в. и в началото на XX в. тези практики са свързани с разплащания с най-стабилната по онова време валута - френския франк“, посочва той.