Държавата не може да даде заплатите, които вдигна. Бизнесът обаче плаща

Ключови думи: заплати, бюджет 2025

Образованието е само един от секторите, който осъзнава, че постоянното повишение на бюджетни заплати, което не отговаря на ръста на икономиката и бюджетните приходи не е възможно. Учителите бяха първите, които успяха да си извоюват обвързване на равнището на заплащане с ръста на средната заплата, и тази мярка успя да съживи интереса както към самата професия, така и към педагогическите специалности във висшите училища.

Това обвързване цели да реши конкретен проблем – преди 5-6 години системата на училищно образование беше заплашена от остър недостиг на млади кадри, а много от останалите в системата преподаватели се приближаваха бързо към пенсионната възраст. Доколко повишението на заплатите в изолация – тъй като реформата така и не стигна до училищната среда, административната тежест, автономията на преподавателите, които са не по-малко важни – е довело до трайно преодоляване на кадровия проблем и привличане на мотивирани, млади кадри все още не е сигурно. Сигурно е обаче, че ако заплатите в училищата отново започнат да изостават от средните и от други отрасли значителна част от младите, все още мобилни на пазара на труда ще се ориентират към други сфери, които могат да им предложат по-добър стандарт на живот и условия на работа.

Хаосът в държавните финанси заплашва да избие в много посоки, това е само една от тях. Част от причината, впрочем, бюджетът да е в настоящото незавидно състояние е желанието на все повече работещи в публичната сфера да се ползват с „автоматичен“ модел на актуализация на заплащането спрямо средното за страната или пък друг формален критерий, независимо от постигнатите резултати или ефективността на труда. По всичко личи, че със постигането на редовно правителство обаче ще бъде изготвен изцяло нов бюджет, което би следвало да нормализира взаимоотношенията с работниците в бюджетната сфера, в това число и от гледна точка на прилагането на обновената минимална заплата в публичния сектор, а не само в частния. По-неясно е обаче дали ще бъдат удовлетворени всички заложени през годината искания за повишения на разходите за персонал, особено на военни, МВР, където бяха поискани доста по-ударни увеличения.

Tук държавата падна жертва на собствения си подход с въвеждането на автоматичен механизъм за минималната работна заплата (МРЗ), който ползва само една променлива – средната заплата за последните четири тримесечия, и няма заложен инструмент за спиране на ръста в лоши за икономиката или бюджета времена, да речем при висока безработица (което винаги е риск при прекомерно завишаване на минималната заплата) или пък прекалено висок бюджетен дефицит, който застрашава изплащането на заплатите в бюджетната сфера.

При въвеждането на механизма взехме прекалено буквално предложенията на Европейската комисия – връзването със средната (или медианната, впрочем) заплата беше препоръка, пък България го изтълкува като нареждане от Брюксел.

Още през есента имаше намерения този механизъм да се ремонтира, но и тези усилия паднаха в жертва на политическия хаос – надявам се този разговор да се поднови сега, когато има правителство с демократичен мандат и някакъв хоризонт за управление отвъд поредните избори. Трябва да се въведат както спирачки в случай на криза, така и повече компоненти – инфлация, икономически растеж, а не заплатите да се повишават в резултат на повишението на заплатите.

Що се отнася до бизнеса, проблемите са няколко – от една страна, новата МРЗ не отговаря непременно на ръста на производителността на труда, особено в по-слабо развитите региони и най-нископроизводителните сектори. Автоматичното повишение на заплатите на работниците на минимална заплата често води със себе си и ръст нагоре по веригата, сред по-високоплатените, тъй като иначе се губи диференциацията в заплащането и мотивът работниците да повишават производителността си, оттам разходите на работодателите за труд растат за целия персонал.

Още повече, върху това служебното правителство предложи и увеличение на осигуровките от следващата година, в опит да покрие недостига при пенсиите и да постигне маастрихтския критерий за бюджетен дефицит – за 2025 г. това се случва с еднократни мерки (и те са спорни, но това е друга тема), което само отлага проблема за следващата година. Общият резултат от тези мерки – по-висока минимална заплата, вдигане на осигуровките, че и повишение на максималния доход – ще е влошаване на пазара на труда.

На този етап прилагането на механизма не е избило в безработица, но това не значи, че не е възможно в бъдеще. Другият риск е сива икономика – още през 2023 г. видяхме задържане на ръст на светлата икономика до малко под 80%, а при тези промени има сериозен шанс да има разрастване на нерегламентираните практики.

Както вече посочихме, трябва да се ревизира механизмът за минималната заплата – да се елиминира връзването на заплати със заплати, да се добавят още макро индикатори, да се включат и „спирачки“ за икономически и бюджетни кризи. Този влак е заминал за 2025 г., тъй като бизнесът вече ползва новия минимум, но има три тримесечия преди бюджетната процедура за догодина, за да се доизкосури механизма за 2026 г.

Също толкова важно е да се преосмислят решенията за вдигане на доходи в редица сфери – от висшето образование, през военните до МВР, където ръстовете далеч надскачат ръста на икономиката и бюджетните приходи. Може да се мисли и за отлагане на повишението на заплатите с тримесечие или полугодие, докато стане ясно дали спорните приходни мерки имат резултат.
Дългосрочно обаче повишенията на заплатите трябва да са обвързани с оптимизация и постигане на резултати.

С исканията за повече пари за персонал ведомствата трябва ясно да дефинират и целите, които искат и трябва да постигнат през годината, както и мерките, които вземат за да оптимизират щата и да вземат максимума от всеки работник.

Дали това ще става чрез дигитализация на процеси и услуги, дали чрез преструктуриране на звената вече зависи от коректните условия на различните места – трудно може да има единен подход. Парите обаче трябва да се обвързани с обективни критерии, а не всяка година да се чудим как да ограничаваме безгранични искания.

Автор: Адриан Николов, Институт за пазарна икономика
Текстът е публикуван за първи път в 24 часа