Българска депресия е, когато дори направената гадост не носи вече радост

Днес, ако съвсем малко не те мързи, можеш за ден да си намериш работа, можеш за ден да отидеш да живееш и работиш където и да е, каза Любен Дилов

Ключови думи: Любен Дилов-син, Любен Дилов, новини, ГЕРБ, депутат

Любен Дилов e известен с успешните си изяви в различни сфери - журналист, писател, сценарист, медиен предприемач, продуцент, политик. Син на световноизвестния ни писател фантаст Любен Дилов-старши. Младши е завършил журналистическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е във вестниците „Поглед”, „АБВ”, „1000 дни”. Бил е главен редактор на ежедневниците „Експрес”, „Новинар” и „Ку-ку” - първия сатиричен всекидневник в България. Също и на списанията „L`Europeo” и „Playboy” - България. Двигател и основен идеолог на популярните телевизионни предавания „Ку-ку”, „Пипе”, „Каналето”, „Хъшове”, „Шоуто на Слави”, както и на авторското си телевизионно токшоу „Удавете водещия” и „Пуснете водата”.Пет сезона е шеф на журито на известния формат „България търси талант”. Автор е на сценарии за игрални и документални филми, на сериалите „Седем часа разлика” и „Секс, лъжи и телевизия”. Има издадени 14 книги, последната - "Български антинародни приказки", е отскоро на пазара. Учредител и председател за различни периоди на забраненото „Народно движение Ку-ку” и наследилото го „Движение Гергьовден”. След 2001 г.  навлиза в политиката. Той е създател на Движение „Гергьовден“, което оглавява през 2003 г.  Депутат в няколко поредни парламента като лидер на „Гергьовден“, първо от коалиция ОДС, после от групата на ГЕРБ-СДС, вижте интервюто му пред вестник Марица.

- Г-н Дилов, изпращаме трудна година.  Коя е най-тежката битка, която спечелихте през 2023-та? 

- Както казваше дядо ми, самият факт, че съм на собствен ход и обща храна, вече е голяма победа. Отдавна съм избрал не пътя на битките, а на внимателното насърчаване на добри тенденции, на преговорите, на опита да постигнем разбирателство. Три години битки, особено в политиката, нищо добро не донесоха на България. Само маразъм, общо отвращение от политическия живот…

- Идват най-светлите празници. Умее ли българинът да празнува истински, да загърби трапезната радост заради духовната?

- Не мога да кажа за всички българи. Тук, в София, виждам много българки, които ​- според древната традиция - готови са сянката им да бъде вградена в мол за няколко процента търговска отстъпка. Да заменим духовните дарове с преспапие пантера и жилетка в телесен цвят (на дядо много ще му хареса), е едно от големите малоумия на тоталното потребителско мислене. Да, то е полезно за икономиката, но рушително за душата.

- Защо сме най-нещастни и недоволни в целия Евросъюз, както сочи  проучване на Евростат?

- Аз не знам как Евростат са стигнали до този извод. Знам, че себеусещането ни няма нищо общо с действителността. Никога България не е живяла в толкова спокойно, богато и перспективно време, пълно с възможности за личностно развитие. Аз съм от поколението, което помни стария режим ​- опашките пред посолствата, постоянното следене от Държавна сигурност на това кой къде пътува и защо, пълното отсъствие на лична свобода и тоталното обществено лицемерие… 

Днес, ако съвсем малко не те мързи, можеш за ден да си намериш работа, можеш за ден да отидеш да живееш и работиш където и да е в Европа или на другия край на света. Философски погледнато, оказва се, че свободата не носи радост. Сякаш робските инстинкти сработват и хората предпочитат някой друг да взима важните решения за техния живот. А те да седят в кръчмата и да псуват - държавата, света и звяр и природа! Едно мое лично определение за депресия по български, от новата ми книга - „Български антинародни приказки“ -гласи: „Българска депресия е, когато дори направената гадост не носи вече радост“.

- Колко ще издържи кабинетът? Може ли паянтовата сглобка да се окаже най-стабилната формула за управление у нас?

- "Сглобката" очевидно няма как да поставим в едно и също изречение с понятието „стабилност“. Но тя е неминуема, всички други решения и възможности са по-лоши. В крайна сметка, колкото и да не се харесват, двете формации, събрали най-много гласове, излъчиха управление - добро - лошо, то е напълно легитимно и произтича от най-много гласове, подадени на последните избори.

- Мисия невъзможна ли е връщането на доверието на българина във властта?

- Въпросът е доста сложен и има своите исторически корени - близо половината от времето на съществуване на трите български държави българите са били безразлични към формата на управление, даже не са имали собствена държава. Идеята да носят сами отговорност за колективната си съдба им е чужда. При социализма, когато уж имахме собствена държава, усещането беше, че нищо не зависи от нас самите. Дори на езиково ниво изразите бяха „пуснаха олио, пуснаха банани“, „спряха тока“, „разрешиха ограничено частно предприемачество“. Т.е. управляваха някакви мистични „те“, които нямаха нищо общо с „нас“. Тази традиция е запазена и до днес ​- в повседневните разговори се споменава​ха „ония там“ - депутати, министри… - сякаш не са ги избирали българи, а са дошли с - де да знам - Трети украински фронт или Шести американски флот. В крайна сметка, българската политика е свръхпредставителна за населението - 240 депутати при около 6 млн. активно население наистина е завидна форма на представителност. 

- Ценности, единение, вяра - какво най-много ни липсва днес?

- Ох… вярата е голям проблем! Пловдив е благословен да има изключителен духовник като Дядо Николай. Не само свят, но истински мъдър и добре ориентиран в светските дела човек и пастир. Едно време Вера Мутафчиева твърдеше, че най-големият проблем на България е, че „нямаме гладни гробища“. Като нация не сме преживели истински тежки дни, които да ни обединят, да поставят национални приоритети и да ни сплотят пред голямо нещастие или предизвикателство. Вярата наистина е опора и утеха, но православието така е конструирано вече повече от две хилядолетия, че изисква усилия от теб. И понеже сме в навечерието на рождеството на Спасителя, да си го кажем така: можеш да се осланяш, че някого ще разпнат вместо теб, но това не отменя необходимостта да си на висотата на тази саможертва. Поне в мислите си. 

- Прословутото българско ученолюбие се оказа мит - половината българчета са неграмотни според Програмата за международно оценяване на учениците PISA 2022. Откъде този срив и можем ли да запалим младите по качествено знание?

- Аз мисля, че в процентно съотношение образованите и функционално неграмотните са горе-долу на нивото отпреди 30 години. По-скоро забелязвам, че в последните две години тенденцията се обръща и критериите към образованието отново се повишават… Тези изследвания не отразяват една картина отпреди десетина години. Повишаването на заплатите в сектор "Образование, ще има своя ефект и върху качеството, а частните училища наистина предпоставят много високи критерии и доказателство за това е по-нататъшното лесно интегриране на тези деца в образователните системи навсякъде по света.

- Годината мина под знака на възхода на изкуствения интелект. Ще се справим ли с предизвикателството? Трябва ли да се страхуваме от AI?  

- Колкото трябва да се страхуваме от автомобилите, самолетите, хладилниците… Каквито възможности да предлага AI, каквито и заплахи, те са свързани с хората, които го използват. Повечето събития днес отдавна са прогнозирани и коментирани от писателите фантасти. Светът отново се събира в една обща, да я наречем кула, за да използваме библейската метафорика -един общ език, една непозната досега свързаност с хората, почти на границата на кошерното съзнание. Но изкуственият интелект, в крайна сметка, в един Хегелов план, не е друго, освен един още по-съвършен начин Вселената да се самоопознава, през нашите очи, през нашето знание. Това, което обаче трябва да направим като държава и общество, е да насочим умно повече обществени средства в изследването и развитието на AI тук, в България. Вече се очертава тенденцията за новото световно разделение ​- не на Запад и Изток, даже не на ​богат Север и беден Юг. Новото разделение ще е на технологични напреднали общества, използващи свободно AI, срещу технологични гета. В съвсем близко бъдеще тези, които нямат достъп и възможности да работят с изкуствен интелект, ще са в изключително по-лошо положение спрямо онези, които го използват. И нашите управници трябва да си дават ясна сметка за това и да работят усилено в тази посока. 

- Защо всестранен талант като Вас си губи времето в политиката? Какво загубихте и какво спечелихте от този експеримент?

-  Ха-ха, много сте любезна, но прякото противопоставяне на талант, интелигентност и морал на заниманията с политика е точно част от явленията, за които говорихме досега. В крайна сметка, една политическа система трябва да се стреми към положение, при което излъчва в управлението своите най-добре подготвени в различни области представители.  Ние нямаме потомствена  политическа класа, с малки изключения от някои представители на бившата „червена аристокрация“. И това е добро положение. То ни дава повече възможности да търсим и тласкаме в управлението модерно мислещи и подготвени хора. Разбира се, навсякъде има и мърша, чисто статистически при около 10-15 хиляди заети в управлението души, няма как да са ангели всички. Но вижте общинската политика - там, където хората са по-близо до кметове, съветници и други представители в местната власт. Там наистина се появяват чудесни представители на политиката, които ми дават надежда за бъдещето.

Лично моите занимания с политика датират от 1994-та. Т.е. вече съм ветеран и ще ви издам, че подготвям едни обобщени наблюдения върху времето на прехода, поднесени по забавен, но надявам се и мъдър начин.

- Имат ли място интелектуалците във властта, или участието им е противопоказно и раняващо?

- Разбира се, че имат. От времето на Марк Аврелий насам. Но историята не е благосклонна към тях. Защото това са хора, които предпазливо взимат решения, съмняват се… Историята обича лудите глави, военните подвизи, завоевателите. Нищо че те причиняват най-големи страдания на народите си.  Но припомням ви, че интелектуалец не е професия. Само тази му нагласа и качества не са достатъчни, за да е полезен в политиката. 

- Надничате в модерната българска душа с книгата „Български антинародни приказки“. Какво ново ще научи българинът за себе си?  Защо държите книгата да излезе на италиански?   

- О, благодаря за този въпрос. Всъщност всичко започна от един италиански синонимен речник, който ми попадна в края на 90-те години. В него термините „bulgaro, bulgar, vulgaro“ бяха обединени в един ред и представени като синоними на състоянието „тъп, сив и суров“. Затова и мисля, че трябва да запознаем час по-скоро италианците с тъпия, сив и суров климат на българската душа. В предговора към „Приказките“ този въпрос е подробно изяснен. Иначе, това са едни най-вече забавни текстове, крайно непрепоръчителни за подрастващи и представители на неправителствени организации като „MeToo“ или „Китове хомосексуалисти за забрана на противопехотните мини“. Повече от 60% от книгата съдържа оригинални авторски истории, създадени за формата „Пощенска кутия за приказки“. Другото е събирателство. Подбрал съм известни ми истории от съвременния български фолклор, които, освен че са много смешни ​- представят всичко това, за което говорих досега. В крайна сметка, през годините ние имаме много изкривена идея за националния ни фолклор, като някакъв безкраен любовно-героичен епос, а той, подобно на повечето народи по света и  най-вече на Балканите, е изключително пиперлив и неприличен. Един много богат народен еротикон, който не е достатъчно добре изследван въпреки някои забележителни трудове. Та и аз така, без да се правя на Братя Миладинови, опитал съм се, освен оригиналните текстове, да представя и част от този модерен фолклор. Последно се правих на Братя Миладинови на едно пехотно учение в казармата преди 40 години, като се надявах да ми дадат две порции полева храна. Не ми дадоха.