Недялко Йорданов разплака приятелите си с признание за Петя Дубарова

Отиде си толкова внезапно, както се появи... В родния ни Бургас... Такава поетеса се ражда веднъж на сто години. Тя беше само на 17, написа Недялко Йорданов за Петя Дубарова

Ключови думи: Недялко Йорданов, Петя Дубарова

Стихотворение на Недялко Йорданов за гениалната бургаска поетеса Петя Дубарова, която си отиде от този свят, ненавършила 17 години, предизвика буря във Фейсбук. 

Близо 1000 негови приятели са го споделили. Около 650 негови почитатели са коментирали трогателното му признание за Петя. Близо 1400 души пък са  лайкнали стихотворението с бутона „тъга“.

„Прекалено мъдра за възрастта си. И разбира се неразбрана от съвременниците си. Можем само да гадаем какво още можеше да напише“, коментира писателят Ангел Хаджипопгеоргиев. 

Петко Рашев пък цитира Ангел Малинов, според когото „Талантите живеят много малко;
на тях им стига и да се родят“. По него авторът на „Ах, морето“ и на десетки други хитове Иван Ненков композира една от най-хубавите си песни. 

„Не мога да си я представя на 60... Отиде си толкова внезапно, както се появи... В родния ни Бургас... Такава поетеса се ражда веднъж на сто години. Тя беше само на 17. Доказа невинността си със своята смърт. Глупава, смешна вина – обвинение, че е повредила съзнателно брояча на фабричната лента по време на ученическа бригада. И целият учителски съвет гласува намалено поведение“, припомня Недялко Йорданов. 

„За нея това е било трагедия. Обичахме я с Христо Фотев... Погребахме я през един слънчев декември на 1979 година...“, добавя той.

ПЕТЯ ДУБАРОВА

Недялко Йорданов
Беше отдавна... Беше безкрайно далече. 
​Беше детенце, а пишеше стихове вече.
И неусетно и някак внезапно... порасна...
Бяла... Добра... Седемнайсетгодишна... Прекрасна...
Весела... Луда... В училище... И непокорна...
В тази еднаква за всички тогаз униформа.
И Луна парка...И дневникът... Ето момчето...
И си говориш, говориш, говориш с морето... 
Шепнат вълните му... Меко... С акцент... По бургаски
Тръгна внезапно... Невкусила мъжките ласки...
Светло момиче, което не може да мрази...
Твърдо решило докрай свойта чест да опази.
Шепата хапчета... Как, малка моя, не трепна...
Листчето... Няколко думички... Кой ти прошепна?
Кой беше с тебе, когато реши... И прекрачи...
Сякаш си в час пред класа и решаваш задачи.
Как се уплашиха после... Как се покриха
всички онези, които те наклеветиха...
Помня ковчега... Цветята... Спокойна... Красива...
И със очите притворени... Сякаш си жива...
Жива си, миличка... Всеки сега те познава...
Знам, не ти трябва тази непреходна слава...
Нито високия паметник... Нито музея...
Толкова стар съм, прощавай, но още живея.
Още говоря със теб... И със твоята книжка.
Кратък живот, колкото кратка въздишка...
Светиш в онази звездица... В тъмата ужасна...
Бяла... Добра... Седемнайсетгодишна... Прекрасна...