Моят спомен за Волен Сидеров, когото народът носеше като лодка

Автор: Катя КАСАБОВА


Една стара китайска мъдрост сравнява народа и политика с реката и лодката. Реката може да те носи, но може и да те потопи.

Последните събития около националистическия лидер Волен Сидеров подсказват, че най-обичаният като сила на чувствата и продължителност във времето политик в най-новата ни история, е поел надолу по течението на реката, без весла. Не е нужно да пророкувам какво ще се случи на президентския вот с кандидата за държавен глава Волен Сидеров, нито с кандидатите за влизане в местната власт от партия „Атака“, защото отсега се вижда ясно, че народът ще потопи лодката и я ще прати на дъното. Там, откъдето през 2004 г., след поредния му изборен крах като претендент за кметското кресло в столицата, Валери Симеонов започва да тегли от тинята журналиста Сидеров, поверявайки му кратко ефирно време за авторското предаване „Атака“.

Ще се спра на щрих от възхода на Сидеров, от който, надявам се, ще се поучат други политици от управляващото мнозинство, считащи себе си за безсмъртни днес.

Беше късната есен на 2005 г., парламентарните избори бяха отшумели и в Бургас животът се бе върнал в обичайното си русло.

Ще вметна само, че прогнозите на червения шаман проф.Михаил Мирчев, който отговаряше за социологическите анализи на нагласите в Бургаска област бяха разбити на пух и прах, защото  до последния ден преди вота даваше нулев шанс Атака да пробие 4-процентовата бариера и настояваше, че Новото време със сигурност от тук ще има депутат. В крайна сметка националистите взеха толкова места в Бургас, колкото и БСП.

Връщам се към вечерта от онази късна есен през 2005 г. Тогава ресторант „Форс“, до Синагогата, бе станал любимо място на журналистическата гилдия. Там, в същата тази вечер бяха насядали десетина колеги, между които Димчо Райков и Богдана Маринова от в.“24 часа“, Мария Кехайова от в.“Труд“, Силвия Шатърова от в.“Черноморски фар“, Весела Йорданова – пресаташе на СДС, Дарина Стоянова – пресаташе на БСП и прясноназначена за медиен съветник на областния управител Любомир Пантелеев. Закъснях за обичайната ни сбирка във „Форс“-а с основно занятие да нищим на чашка градските клюки, защото същия следобед видях афиш, писан с флумастер и приканващ за среща с Волен Сидеров същата вечер в Операта.

Подчертавам, че дотогава аз, както и всички останали колеги от Бургас, не бяхме виждали Сидеров в действие наживо, защото преди изборите никой не възприемаше партията му и предаванията по СКАТ като нещо сериозно в политиката. От любопитство отскочих до Операта – но не заради желание да го срещна наживо, а защото смятах, че ще стане за смях – тази най-голяма зала, със своите 850 места, последно бе наета от Йоан Костадинов през 1999 г.  Преди него я напълни само Иван Костов в далечната 1997 г.

Бях поразена от огромното множество, което бе изпълнило площадното  пространство на смрачаване. Духаше пронизващ североизточен вятър, но народът стоеше и се озърташе в тъмното, защото искаше да посрещне  своя кумир. Волен се зададе с Капка и с никому неизвестното тогава лице Павел Шопов. Нямаше охрана. Хората, повечето бедно облечени, от оная прослойка, която винаги си остава незабележима за върхушката, когато не се задават избори, се втурнаха към Сидеров и го понесоха на ръце. Бяха стотици. Капка притичваше с фотоапарат и снимаше за вестник „Атака“. Бе обута в стари очукани кубинки, по дънки и с черно кожено яке. Когато гостът се качи на сцената, залата изпадна в екстаз. Възгласите „Волен, атака, победа“ проглушаваха ушите ми на всеки 5 минути щом депутатът-патриот повишаваше гневно тон срещу управляващите от БСП, НДСВ и ДПС. Заканите бяха популистки, но отекваха в общия егрегор на този паралелен свят, за който нито аз, нито някой друг от колегите ми журналисти подозирахме, че съществува извън нашия свят, изпълнен с бляскави светски партита, на които неизменно присъствахме в маркови тоалети и отразявахме за своите медии, отпивайки отлежало уиски от софрата на богатите. 

  По-късно същата вечер опитах да обясня на приятелите си във „Форс“-а какво видях и какво очаквам да произтече от видяното, но разбрах, че съществуването и разрастването на този паралелен свят не ги интересува. Подчертавам, че тогава ГЕРБ още ги нямаше, нямаше повей от гражданската им структура, нито даже от сдружението на Димитър Бойчев и Димитър Николов за борба с Йоановите дупки по бургаските улици.

И така бе до момента, в който след две години, по същото  есенно време, „Атака“ стана втора политическа сила в община Бургас, а изборите за европарламент през 2009 г. я изведоха като първа партия в областта.

В настоящото НС Сидеров измести Доган от стратегическата  роля на балансьор  и веднага забрави кой го издърпа от дъното и  го носеше върху раменете си през годините, докато се зараждаше и укрепваше партия Атака. Още в нощта след вота през юли 2009 г. СКАТ и кумът му Валери Симеонов се превърнаха в неговото неудобно минало, за което предпочете да забрави, за да оправдае слугинажа си пред Бойко Борисов и осигури високия стандарт на собственото си семейство.

Затова нека не се удивляваме на просташките акции от последните дни, които не само не вдигнаха личния му рейтинг, но и ще докарат разпад на групата му в парламента. Причините за този предизвестен финал са две – изпуснатите нерви от усещането, че губи власт и влияние завинаги, както и липсата на същата оная забравена медия, която превръщаше в героизъм всяка негова непремислена изцепка.

Волен потъва. Да видим дали Валери Симеонов ще изпълни заканата, която даде през зимата на 2010 г.: „Мога да отгледам още 10 Атаки“.Онзи ден се роди очакваната нова партия Национален фронт за спасение на България. Но възможно ли е в нея автоматически да се прелеят членовете и симпатизантите на Атака, ще отцепи ли гласове от БСП и ще привлече ли разочаровани от ГЕРБ? Времето до вота в настоящата късна есен  ще го покаже.