На хотел със Силвестър Сталоун или какво правят нощем звездите

През горещото и влажно луизианско лято на 2011-а Силвестър Сталоун снимаше в Ню Орлиънс, а ние с Моше живеехме само на час път в провинциалната кино столица на Америка Батън Руж. Слай вече беше ходил в България, беше се срещал с Бойко Борисов и просто плачеше за едно интервю. Бързо си издействах покана за снимачната площадка на „Куршум в главата“ и потеглих. В 22 часа в центъра на Ню Орлиънс беше 30 градуса и 90% влажност. Всичко живо се потеше и топеше, включително и аз по джапанки и потник, когато Слай излезе от караваната си, костюмиран, напудрен и опънат като струна.

Това разказва в личния си блог Ирина Асиова-Диамант.

Трябва да си призная до Роки младите мъже наоколо изведнъж ми се видяха шкембести мърльовци. Представих се като журналист от най-влиятелния български всекидневник, специално изпратен да интервюира екшън героя. Той беше трогнат и тутакси ме покани в караваната си. Имахме 10 минути до следващия кадър, а аз нямах предварително написани въпроси, затова директно атакувах с комплименти. В каква супер форма е, ама как така успява да изглежда толкова добре на 65. Само дето не го помолих да му пипна мускула. Сталоун целият грейна. Извади пура и джентълменски ме попита дали имам нещо против да запали. Разбрах, че разговорът ще потръгне. Беше изключително мил, отзивчив и неочаквано самоироничен.

На подмазваческия ми въпрос знаете ли, че вие вероятно сте най-голямата звезда, стъпвала в България, той отвърна: „Така ли? Това е много тъжно.“ След което предложи да затворим вратата на караваната. Отвън лъхаше жега, а гримът му се разтичаше. Останах насаме със Силвестър Сталоун.

„Сигурен съм, че някой ден ти ще си най-голямата звезда на България“, избоботи с гърления си глас и рязко смени посоката на интервюто. Усетих, че ръката ми, с която държах айфона си пред лицето му беше изтръпнала. Отдавна бяха минали 10 минути, но той не даваше зор да си тръгвам. Тъкмо, когато той започна да ме интервюира, асистентът му почука на вратата и даде знак да приключваме. Още пазя записа.

Следващата ни среща беше след половин година в България. Слай снимаше „Непобедимите“, а Моше Getaway със Селена Гомес и Итън Хоук. Оказахме се съседи в тогавашния хотел „Кемпински-Зографски“. Буквално врата до врата. Той обитаваше президентския апартамент, ние съседния. Делеше ни една стена, през която се чуваше всичко. Нощем се будехме от мощния гърлен глас на Рамбо, който денем спеше, а към 2-3 сутринта започваше репетиции. Както той наричаше крясъците и виковете. Чуваха се и други неща, но съм дала честна холивудска дума да не казвам. Често пъти се сблъскахме челно в коридора на предпоследния етаж, но бях с мъжа си и Слай вече не ми се радваше толкова, но пък винаги задържаше асансьора, докато се качим. Трябва да се отбележи, че за звезда от неговия ранг беше доста непринуден. Често закусваше в общия ресторант заедно с всички гости на хотела, потеше се редом до простосмъртните в хотелския фитнес и като изключим денонощната охрана, която дремеше пред вратата на президентския апартамент, по нищо не личеше, че в „Кемпински“ е отседнал един от десетте най-богати актьори на света с нетна стойност около 400 млн. долара.

Последно се засякохме броени седмици преди Оскарите в една от холивудските цитадели – бевърлихилското имение на Ъруин Уинклър – митичният продуцент на първия „Роки“, „Разярения бик“, „Добри момчета“ и още куп легендарни заглавия. Даже се снимах с „Оскар“-а на Ърни, който стоеше на камината в хола. И със самия Ърни, разбира се, доста енергичен за своите 84 години. Слай се появи, както обикновено, костюмиран, вчесан и с повече грим от жена си, която го следваше плътно. Всички се натискаха да го потупат и прегърнат. Ето че се след 38 години пауза отново беше номиниран за „Оскар“. Моше му обеща да гласува за него, както и другите членове на Академията, които присъстваха на партито. Сталоун пърхаше. Бяхме убедени, че този път статуетката му е в кърпа вързана. Но Холивуд е непредвидим и жесток. Колкото и нагласено да изглежда всичко на финала винаги има неприятно изненадани.

Материалът е публикуван в блога на Ирина Асиова-Диамант