Те трябваше да са ни роби, а не ние на тях

Източник: lentata.bg

Цялата днешна каша с живо човешко месо започна с първото прекъсване за реклама на правото на по-добър живот. И няма да приключи, докато с камшик не бъде направено официално опровержение на всички арабски и африкански езици, че такъв живот не същества. И че най-малко някакви нереализирани роби имат право на него.

В началото бяхме Ние – идеолозите и вип клиентите на добрия живот. Толкова бяхме свикнали с качеството му и толкова ни харесваше, че не можехме да допуснем да го загубим. Ужасяваше ни сценария, че златното покритие на житейския ни стандарт може и съвсем леко да се одраска.

От демографските пророчества ни потрисаше, че ще настъпи консуматорски апокалипсис и ще започнат да произвеждат по-малки хладилници, защото ще ядем по-малко. Че евентуално и гардеробите ще ги правят по-тесни, защото не само ще слабеем, но и ще си купуваме едва по пет ризи на тримесечие. Че, пази Боже, по кабелната вече ще гледаме само 90 канала и то на малкия си стар 42-инчов телевизор, че ще ходим на по-кратки почивки, но по-рядко.

Все непоносими екзистенциални страхове на хора, които имат ужасно много неща за губене. Които са се самообрекли да вървят само напред, да се развиват само нагоре и никога да не срещат седемте мършави крави.

За да се отървем от кошмара на кравешката цикличност, някой измисли да изпратим завинаги кравите на заколение, а с кръвта им да намажем границите за берекет. През тези граници трябваше да преведем новите роби и те да гарантират поне за известно време модерния берекет. 

Модерните времена обаче не позволяваха робите да бъдат наричани роби, затова им казвахме работна ръка. Още преди векове бяха отминали времената, когато строителните бригади на по-добрия живот се товареха в трюмовете на кораби, връзваха се с вериги и се разнасяха, където има колониален обект.

Робите вече сами трябваше да поискат да се заврат в трюмовете, доброволно трябваше да станат роби. И модерните хитреци им измислиха лъжата за по-добрия живот. Създадоха им фалшиви представи за благоденстващата Европа, които неосъзнатите роби преувеличаха до невъзможни консуматорски митове. Подмамихме ги да бият път от всички краища на света – само изминете разстоянието и ви очаква народна приказка с тридневно ядене и пиене и с доживотна веселба.

Робите го направиха, но когато пристигнаха, не намериха нищо приказно. Усетиха се излъгани, почувстваха се унизени и започнаха да складират мъст. Заживяхме в обща лъжа и всеки опит техен да я взривят истински предизвикваше нашето учудване – ама това не е никак честно, вашите бомби изключително много ни обиждат.

Разбира се, че не е честно, но в кой момент точно имаше нещо честно, за да завършва голямата лъжа с честен хепи енд. Нима беше честно да превръщаме в мъченици на по-добрия живот хора, които в друг живот щяха да бъдат разстрелвани още на собствените си граници като дезертьори.

Нима беше честно да ги лъжем, че ще получат нещо повече от това, което реално могат да получат. Беше ли честно да им изпълняваме най-откачените прищевки и  угоднически да се държим с тях като с господари, след като планирахме да ни служат като роби. Ние им позволихме да си повярват прекалено и сега не знаем какво да правим.

Те никога няма да ни свършат очакваната работа, защото се развратиха до пълна негодност за определената им роля на прислуга. Те вече искат да живеят като средна класа – поне над средната класа. Искат да ядат до пръсване, да пият до насиране, да чукат до импотентност и да харчат до прахосничество, но без да работят и половин ден. Ние ги заблудихме, а те нямаха нищо против да бъдат заблудени.

Като искаш роби – дръж се с тях робската и размахвай камшика, а не хартата на човешките права. Иначе ще стържеш засъхнали пръски мозък и капки кръв от поредната чакалня на по-добрия живот – все някой трябва да плати лъжата за него.