Ето отличителните белези на българина, който иска да е шеф

Малко са местата в познатата ни Вселена, в които някой толкова много да иска да управлява неща, процеси и най-вече околните, както тук, в България.

Стремежът да казваш, нареждаш и определяш посоката на случване на събитията сред определена група хора, без оглед на личностните си качества, не е случайно явление по тези географски ширини. Както знаем много добре, освен от политика и футбол, българинът разбира и от всичко останало. По рождение.

Редом с това представата  за понятието „лидер“ у нас винаги е била доста специфична и особена.

Ето кои са отличителните белези в поведението и личността ти изобщо, ако си бленуващ да бъде шеф средностатистически българин:

Винаги си искал да си шеф.

Когато беше малък, дечицата около теб мечтаеха да бъдат космонавт, зъболекар и балерина, а ти винаги искаше да си чисто и просто господар на света. Съвсем логично всички те мразеха и игнорираха просташкото ти поведение още тогава. Та така цял живот. Митът, че това се случва, защото винаги са ти завиждали, току-що се разпадна. Честито.

А и майка ти лъжеше, когато се хвалеше на приятелките си за свръхкачествата ти. Просто трябваше и тя да каже нещо, жената, на фона на успелите нормални деца на съседката.

Вследствие на всичко това желанието ти да властваш рецидивира и сега единственият ти стимул за живот е да видиш как някой стресирано ти поднася кафе, докато се въртиш на кожен стол в просторен кабинет с твоя портрет на стената. Като корейски вожд.

Лидерството си ти е заложено, ей така…

Нормалните и успешни хора тълкуват лидерските качества най-вече като умение за работа в екип и правилен подход към хора, чийто труд си поел ангажимента да ръководиш. За теб обаче това понятие се изчерпва с тежка доминация и избиване на потресаващи комплекси от детството върху невинни събеседници и измислени противници.

Няма значение дали чичо ти те е тормозил или фактът, че си от дълбоката провинция, те гнети по някакви причини и до днес. Важното е да им покажеш кой е шефът, правейки точно обратното на всичко, в което има някакъв смисъл или, не дай си боже, реална полза…
Повишаваш тон. Защото можеш.

Вкъщи си по-нисък от тревата и се съгласяваш безрезервно с волята на половинката си – много по-успешна, изявена и адекватна личност от теб, с която си имал абсурдния късмет да се събереш преди години, просто защото е била в кратка житейска криза и нещо се е объркала.

За сметка на това, сред външни хора си позволяваш да повишаваш тон с характерни фалцетни нотки, които издават зле прикрита вътрешна немощ.

Ако си истински гадняр, какъвто най-вероятно си, прилагаш и обратната тактика – супер тихо говорене, което подчинява околните от само себе си, поставяйки ги в ситуация, в която трябва да наострят уши, да се приближават, да молят да повториш и т.н.

Задължително говориш за неща, които не разбираш.

Обичаш да спориш по теми, върху които си нямаш и най-бегла представа. Да затапиш някого ти е любимо, без да осъзнаваш, че хората обикновено млъкват рязко в спор с теб, просто защото си прост, а не защото знаеш повече от тях.

Отчаянието от смисъла на обсъждане на каквото и да било в разговор с теб, което останалите неминуемо изпитват, е съпоставимо само с това при получаване на изравнителна сметка от „Топлофикация София“ ЕАД.

Връх в безсмислието на словата ти е хаотичната употребата на сложни термини и чуждици, които за първи път си чул онзи ден, и чието реално значение остава мистерия за теб доживот, тъй като осъзнаването му изисква неголям, но далеч по-сериозен умствен потенциал от наличния ти такъв.

Заобикаляш се с хора, които повтарят „да, да, да“ след всичко, което кажеш.

Самият ти дълго си повтарял и продължаваш да повтаряш „да, да, да“ все някъде и пред някого. Обичаш да организираш срещи с много хора, в които да задаваш тема на обсъждане и съответно да споделяш мнение, с което всички са съгласни.

За целта обаче е добре да подбереш кого каниш на съответните събирания, тъй като се е случвало някой да ти противоречи и то аргументирано, което, освен стрес и напрежение, може да ти докара и тикове на левия клепач. Заради които да се наложи да си правиш процедури, по време на които друг човек, а именно лекар, да ти казва какво да правиш. Нещо, което окончателно ще те бутне.

Разказваш тъпи смешки.

Своеобразен връх в одобрението от страна на околните към възвишената ти личност е небивалият смях, който следва винаги след крайно безсмислен и глупав виц, разказан от теб. Разбира се, това се случва, когато си заобиколен от още по-големи плазмодии, с които можете до безкрай да си зацикляте и да преливате от пусто в празно, без никакъв смислен резултат за нито един от вас, камо ли за някого другиго.

Най-тежкото от всичко е, когато  чат-пат се случва да разкажеш виц, след който няма никаква възторжена реакция, след което да го повториш, понеже си мислиш, че никой не го е чул…

Вярваш, че си безсмъртен.

Чувал си, че някои хора умират, но не вярваш да ти се случи точно на теб. Чел  си в престижни български информационни онлайн агенции (словосъчетание, лишено от всякакъв смисъл), че британски учени са изобретили средство за безкраен живот след зануляване на жизнените функции на човешкия организъм някъде в Новокузнецк, Сибир.

Идеята ти допада и си решен един ден да изоставиш тук всички нещастници, които не оценяват качествата ти по достойнство, и да завладееш суровия безкраен Север с интелект и необятен сексапил. И слава богу… Давай!