16-годишна ме взеха на фронта като медицинска сестра, никога не съм и помисляла да се откажа

Автор: Радостина ГЕОРГИЕВА снимка Авторът


Зинаида Михайловна е ветеран от Отечествената война, от 1987 г. тя заживява в Бургас заедно със съпруга си - българският проф. Димитър Митев, който е починал на преклонна възраст. Днес тя си спомня със сълзи за патриотизма на фронта. 

- Г-жо Михайловна, разкажете ни за времето, което сте прекарали на фронта по време на Отечествената война.

-  Когато ме призоваха за доброволец, бях едва 16-годишна. Това се случи през август 1943 г. – взеха ме буквално от ученическата скамейка и останах до края на войната на 9 май 1945 г. Бях медицинска сестра, заедно с докторите оперирахме ранените, правехме превръзки.

По време на атаките чувахме възгласите „Ура!” След това към нас транспортираха ранените войници – без ръце, без крака, с прерязани гърла...  Имаше хирургия, където с предимство бяха по-леко ранените: промивахме раните от шрапнелите, но ако имаше по-сериозно пострадали– веднага ги изпращахме в операционната, където им помагахa.  След това пристигаха и самолети и спешните случаи ги транспортирахме. Или войниците, които ни помагаха, оправяха разбитите от войната железопътни линии, за да изпратим влакове с пострадали. А ние стояхме и чакахме да пристигнат нови ранени.

- Минавало ли Ви е през ума да напуснете, ужасът от войната не би могъл да се опише с думи, а Вие сте била крехко момиченце?

- Не, никога. Патриотизмът тогава също не може да се опише с думи. Никога не съм си и помисляла да си тръгна. Хуманитарната дейност е велико призвание. Сред нас бяха доктори – руснаци, украинци, две грузинки и нашите медицински сестри, които бяха от различни места

- В момента лекарите на фронта са доста добре заплатени – как стояха нещата по Ваше време?

- Естественно, че нямаше нищо подобно. Никой там не се замисляше за парите. В момент, когато стотици хора очакват помощ от теб, не можеш дори да си помислиш да оставиш някого без помощ, не можехме да ги изоставим.

Вие бихте ли могли да не ми помогнете, ето виждате ме, примерно, че ми е лошо, например съм ранена и  без ръка – бихте и ме оставили?! Не, разбира се, сигурна съм в това.

- Имаше ли хора, на които сте помогнали и които след време Ви потърсиха?

- Да, при нас имаше такива ранени. Имаше млади пилоти, които бяха тежко ранени – имаше различни пилоти, много бяха. Всичките, например, бяха винаги усмихнати. Той може да е ранен,  не може да се храни, не може да се изправя, не можеше да говори, но винаги, когато се приближиш до него, винаги те посреща с широка усмивка. Тогава за възрастен смятах човек над 40 години – възрастните ни наричаха ласкаво техни дъщерички.

Имаше един ранен пилот, който постъпи при нас в хосписа, в душата си носеше невероятен патриотизъм. Едно момче години на 15 години го спаси. Той беше скромен, много тъжен и аз много често ходех при него и го питах как е. Когато го изписваха от хосписа, той ми взе адреса и след това, когато свърши войната, той дойде при мен и искаше да се омъжа за него, но аз отказвах. Тогава моята баба ми каза, че така срамя него, срамя и себе си и хората ще кажат, че той е преспал с мен и ме е оставил и ще бъда най-нещастната. Тогава отидохме и сключихме брак. Той беше пилот. Родих му син и дъщеря. Тук до мен е Лариса Димитриевна Петровна – дъщерята на пилот – герой на Съветския съюз. Той за съжаление почина млад, защото хората не фронта изживяват огромен стрес, там има много напрежение и ранени. Много от военните умират млади.

- Къде срещнахте българския си съпруг Димитър?

- В Института в Русия, където карах аспирантура, постъпваха много чужденци – виетнамци, чехи, българи, всякакви. Сред тях беше и един симпатичен българин – Димитър Томов Митев, който завърши аспирантура и се върна в България, защото беше решил да кара докторантура, но от Института в Русия го поканиха да преподава, тъй като беше много добър студент. Три години след смъртта на моя първи съпруг, с Димитър Митев се оженихме и аз дойдох да живея с него в България. От 1987 година съм живея тук.