Критик Стоян бил готов да грабне пушката и да тръгне срещу Европа и НАТО

Зрелият Петко Росен и писателят като студент

Ключови думи: Стоян Георгиев, Критик Стоян, Петко Росен, почетен гражданин Бургас, скандален предговор

Тази седмица общинските съветници трябваше да решат дали Стоян Георгиев, наричан от мнозина шегобийци Критик Стоян, заслужава званието „Почетен гражданин на Бургас“. Около кандидатурата му се вдигна шум, какъвто обикновено съпътства опитите една противоречива фигура да бъде превърната в безспорен обществен авторитет. В крайна сметка предложението не получи необходимата подкрепа.

Случаят обаче произведе и един страничен, но съществен ефект. Наследниците на големия бургаски интелектуалец Петко Росен отново заявиха, че се разграничават от определени внушения, направени от Стоян Георгиев в качеството му на редактор на многотомното издание със събраните съчинения на техния предтеча.

И тук започва историята, която заслужава повече внимание от самия спор за едно почетно звание. Защото въпросът не е единствено кой заслужава признанието на града. Въпросът е кой има право да говори от името на един писател, който вече не може да се защити от интерпретациите на собственото си наследство.

Когато редакторът засенчи автора

За да бъде удостоен някой с почетното звание на Бургас, би трябвало да са налице конкретни заслуги към града. В мотивите за кандидатурата на Стоян Георгиев на преден план е изведена работата му като редактор на многотомника със събраните съчинения на Петко Росен.

Критик Стоян иска да стане почетен бургазлия: Съветниците в деликатен капан, как да му откажат, без да го обидят

Безспорно, изданието е ценно. То събира в едно книжно пространство огромен корпус от текстове на автор, чието място в българския интелектуален живот заслужава да бъде припомняно и преоткривано. И наследниците не отричат, че без енергията на Стоян Георгиев проектът може би е нямало да стигне до успешен край.

Но през годините постепенно се наложи едно особено внушение: че голямото събитие в тази история е не толкова възстановяването на литературното наследство на Петко Росен, колкото редакторският подвиг на Стоян Георгиев. Стигна се дотам, че авторът, чието име стои върху кориците, сякаш отстъпи място на човека, който се е заел да подреди и представи неговото творчество.

Веселин Пренеров: Свалихме летвата за почетните граждани на Бургас

Литературната история познава немалко подобни случаи. Понякога посредникът между писателя и читателя започва да се държи така, сякаш самият той е главният герой на литературното събитие. Ала има разлика между това да съхраниш чуждото наследство и да използваш съхраняването му като собствена биографична емблема.

В конкретния случай има и едно обстоятелство, което заслужава да бъде припомнено.

Основният изнурителен труд по издирването, събирането, подреждането, а на места и преписването на хилядите страници е извършен от внука на писателя – инж. Петко Чорбаджиев, който е и съставител на поредицата. И все пак нито личният пиар, нито въпросът за степента на заслугите обясняват истинската причина за недоволството на наследниците.

Един предговор, който не принадлежи на Петко Росен

Наследниците не се отричат от многотомника. Не отричат и редакторския труд на Стоян Георгиев. Те оспорват нещо далеч по-съществено: начина, по който на някои места личните политически и геополитически убеждения на редактора са представени така, сякаш произтичат от светогледа на самия Петко Росен.

Бурен обществен отпор в Бургас: Критикът Стоян Георгиев остана без почетно звание

Най-фрапиращият случай е пространният предговор към десетия том на поредицата.

Човек би очаквал от подобен текст да получи литературен и исторически контекст, сведения за произведенията, уточнения за тяхното създаване, анализ на мястото им в творчеството на автора. Би очаквал редакторът да бъде добросъвестен посредник между писателя и съвременния читател.

Вместо това предговорът се превръща в трибуна за политически обвинения, геополитически пристрастия и идеологически присъди. Причудливото в случая е, че тези възгледи не просто са изразени от Стоян Георгиев. Те са обвързани с името на Петко Росен, превръщайки литературното наследство на писателя в своеобразен легитимиращ документ за убежденията на неговия редактор.

Още през 2016 г. наследниците реагират остро. Според тях Стоян Георгиев е „опорочил възгледите на писателя по един грубо субективен и нахален начин“. Тогава реакцията им не получава необходимото обществено внимание. Десет години по-късно казусът отново излиза на повърхността – този път покрай кандидатурата на Стоян Георгиев за почетното звание на Бургас. За да се разбере защо наследниците продължават да настояват за разграничение, е достатъчно да бъде прочетен самият предговор.

От „кървавото мляко“ на Европа до пушката срещу НАТО

Ето няколко откъса от увода на Стоян Георгиев в десетия том. Те са достатъчно красноречиви, за да може читателят сам да прецени дали подобен език има място в научно-литературно издание, посветено на творчеството на Петко Росен.

* "Днес, когато българският народ е изправен отново на тежък политически кръстопът, когато раболепни политици пак го продават за пари и облаги, когато кървавата организация НАТО, посяла само разруха и скръб навред по земята, нагло ни поробва под възхвалите на продажни журналисти и жалки псевдоинтелектуалци...".

* „…руската революционно-демократична мисъл, на която Петко Росен дължи целия си обществен светоглед.“

* „Много тежко и драматично Петко Росен преживява коварното нападение на хитлерова Германия над великата руска земя! Като убеден и отявлен русофил и славянофил, той знае колко дължи на руската култура и политическа мисъл и на цялото славянство, нещо, което днес не се отчита от зомбираните ни псевдоинтелигенти, насмукани с кървавото мляко на все по-извращаващата се духовно и морално уродлива Европа.“

* „Още тогава писателят заявява това, което по-късно ясно и недвусмислено се декларира от Георги Димитров – без Русия сме загубени.“

* „Русофобията е едно от най-тежките проклятия на България. Тя започва от най-страхливия, най-продажния и най-нечистоплътния нашенски политик Стамболов, когото Росен неслучайно проклина, и пуска своите зловещи пипала и метастази до наше време, когато виждаме как се насъскват българите срещу своята Освободителка, срещу единствената държава, която винаги ни е помагала и спасявала.“

* „И мен ме е гнус да гледам днешните ни продажници, г-н Росен, чак ръцете ме засърбяват да грабна пушката и да тръгна срещу тая несвястна сган…“

Ето и снимки на страници от скандалния увод на Критик Стоян в десети том на поредицата:

Ето го финалния акорд на редакторската изповед: от одеозната възхвала на Русия до желанието да бъде грабната пушката; от литературното наследство на Петко Росен до личната политическа ярост на Стоян Георгиев.

Не знаем дали авторът на тези думи действително е изпитвал намерение да посегне към оръжие. Самият цитат не е достатъчен, за да се правят подобни заключения. Но риториката е недвусмислена: политическият опонент е превърнат във враг, а несъгласието – в повод за въображаемо въоръжено настъпление. Това може да бъде предмет на политическа публицистика. Може да бъде част от личен манифест. Може да бъде дори литературен жест, ако е поставен в подходящ художествен контекст. Но какво общо има с представянето на събраните съчинения на Петко Росен?

Чуждият автор не е алиби за собствените ти убеждения

Всеки редактор има право на политически възгледи. Има право да бъде русофил или русофоб, привърженик или противник на НАТО, евроскептик или убеден европеец. В свободното общество никой не е длъжен да се отказва от убежденията си, за да получи достъп до публичния разговор.

Но отговорността на редактора не се изчерпва с правото му да говори. Тя включва и задължението да различава собствения си глас от гласа на автора, чието творчество представя.

Тъкмо тук е същината на проблема. Ако Стоян Георгиев желае да напише политически манифест срещу НАТО, Европа, Стамболов или съвременните български интелектуалци, той може да го направи. Може да публикува книга, статия или памфлет, в който да изложи убежденията си с цялата страст, на която е способен. Но когато редактира съчиненията на Петко Росен, той поема друга отговорност. Неговата задача е да представи автора, а не да го превърне в говорител на собствените си възгледи. Именно това разграничение прави разликата между добросъвестната литературна работа и идеологическото присвояване на чуждо наследство.

Разбира се, всеки предговор е интерпретация. Няма безгласен редактор и няма абсолютно неутрален литературен прочит. Но има огромна разлика между това да изследваш възгледите на един писател и да му приписваш собствените си политически убеждения. Между това да посочиш влиянията върху творчеството му и да го превърнеш в свидетел по дело, което се води десетилетия след смъртта му.

Още по-проблематично е, когато авторът вече не може да възрази. Петко Росен не може да обясни какво е мислел за съвременна Европа, защото не е познавал днешна Европа. Не може да даде оценка за НАТО, каквото и да е било отношението му към Русия, защото организацията е създадена след смъртта му. Не може да потвърди или отхвърли тезите, които му се приписват. Тъкмо затова отговорността на онези, които говорят от негово име, е толкова голяма.

Наследниците имат основание да настояват за разграничение между литературното наследство на писателя и политическите внушения на редактора. Това не означава, че притежават монопол върху тълкуването на творчеството му. Означава единствено, че не са длъжни да приемат всяка редакторска интерпретация като автентичен израз на възгледите на техния предтеча.

А обществото има право да задава въпроси. Особено когато става дума за издание, в което са вложени публични средства, а впоследствие се използва като аргумент за присъждането на почетно звание.

Почетното звание не е награда за шумно самочувствие

Решението на общинските съветници да не подкрепят кандидатурата на Стоян Георгиев само по себе си не решава спора около десетия том. Не заличава написаното, не отменя редакторския труд и не обезценява автоматично цялата поредица. Още по-малко освобождава обществото от необходимостта да разгледа фактите спокойно и без предварителни присъди.

Но случилото се напомня нещо важно: между професионалния принос и общественото признание няма автоматична връзка. Нито един труд, колкото и значим да е той, не превръща автора му в неприкосновена фигура. А когато се предлага почетно звание, въпросът не е само какво е направил кандидатът, но и какъв е характерът на неговото публично присъствие.

Бургас има основание да пази паметта за Петко Росен. Има основание да се гордее с издания, които правят творчеството му достъпно за нови поколения читатели. Има основание да цени труда на хората, които издирват, събират и съхраняват литературното наследство на града.

Но няма причина да приема, че подобно дело дава право на някого да присвоява гласа на писателя или да превръща неговото име в щит за собствените си политически пристрастия.

В крайна сметка литературата е по-голяма от редактора си. Писателят е по-голям от предговора към книгата си. А общественото признание би трябвало да бъде по-голямо от личното самочувствие на онзи, който го търси.

Що се отнася до пушката, Европа и НАТО – всеки има право на мнение. Но когато човек е готов да тръгва на въображаема битка срещу геополитически врагове от страниците на книга, посветена на друг автор, възниква един съвсем прозаичен въпрос: кой всъщност говори от тези страници?

Петко Росен ли? Или Критик Стоян?

Отговорът би трябвало да е очевиден. Проблемът е, че в един предговор очевидното се е оказало най-трудното за разграничаване.