Ексклузивно: „Тоника” ме изцеди докрай – тежко болен съм!

Автор: Флагман.бг


Флагман.бг благодари на композитора Стефан Диомов, който се съгласи разговорът му с главния редактор на популярното бургаско радио POWER FM Петър Генчев, излъчено в ефир, да бъде публикуван и от нас. Целта е възможно най-голяма аудитория да разбере, че Диомов спира с изявления пред журналисти, тъй като думите и делата му се изопачават от непочтено вдигнати тиражи – чрез гнусотии и лъжи!

-  Казвам на Стефан Диомов добре дошъл в студиото на POWER FM. Кажи ни как се чувстваш и защо трябва да проведем този разговор?

- Преживявам загубата на Гого много тежко и тези дни съм много зле. Макар че това, което се случи, беше предизвестено, защото имах връзка с негови лекари, аз безкрайно съжалявам. За мене Гого беше изключителен човек. Не крия, че имахме проблеми. Нашето приятелство много често беше проверявано, често бяхме скарани. Но сега аз прекланям глава пред него и казвам: „Гогич, приятелю, дано да си на щастливо място.“

- Носиш документи в студиото – това са някакви епикризи от болница, звучиш зле. Какво става с теб?

- Имам проблеми със сърцето. Чувам много приказки, сериозни обвинения в какво ли не и искам веднъж завинаги да ги опровергая. Моментът е такъв, че едва се държа на краката си, болестта е постоянно предсърдно мъждене, с камерни екстрасистоли (увреждане на миокарда), за първи път го признавам и повече няма да говоря пред обществото за моето състояние. Ще замлъкна. За последно е. Не се чувствам добре. Не знам какво става с мен, лежах във военна болница, пооправиха ме, но заради голямото ми приятелство с тебе, Петьо, казвам –

не съм добре, аз не можех да отида да се поклоня пред тленните останки на Гого поради изричната забрана на лекари.

Болестта ми е на психогенна основа, забранено ми е да се радвам и да тъгувам. Лекарите, с цялото си безумие, ми препоръчват  да живея спокойно, но аз не съм такъв човек, продължавам да се вълнувам, това не могат да ми го забранят, аз изпадам в крайности, в безсънни нощи и искам да се хвана за косите като Барон Мюнхаузен, за да се повдигна си кажа: „Стефане, стига така, поживей малко”. Много напрегнато живях и сега плащам данък за това напрежение.

- Защо си произнасяш такава присъда, наистина ли положението е толкова зле – как ще напишеш музика, ако нещо не те развълнува?

- На никого нищо лошо не съм направил, оставете какво пишат глупавите вестници, би трябвало да съм спокоен човек, защото съм постигнал и имам немалко в живота си, за да мога да седя по кафенетата и заведенията, но продължавам да се трудя, в безсънни нощи се лутам – прав ли съм, не съм ли, тая песен става ли, не става ли.

Голямото ми лутане беше „Тоника“, тя ме изцеди до край, с нея съм почти 40 години, това е един съзнателен творчески човешки живот.

Затова ми е тъжно за Гого, мъчно ми е, че се разделихме, после си простихме. Бях при него, в  заведение в Поморие, там беше последната ни среща. Той бе много позитивен и си казахме много хубави неща, всякакви спекулации в нашите отношения трябва начаса да прекъснат. Хората са лоши – не се оправдавам пред тебе, Петьо, аз съм напълно невинен, изстрадах болестта и кончината на Гого много тежко и е крайно несправедливо да се мята камък в нашите отношения сега.

- Какви бяха всъщност вътрешните конфликти в „Тоника“?

- Дължаха се единствено на това една песен дали да бъде направена от състава, дали да не бъде направена, дали си заслужава, или не. Или една творческа концепция, или един текст. Ние спорехме за творчество, цял живот спорехме за творчество. Накрая дойде време, когато имахме проблеми. Един-единствен път се събрахме, за да решим. Аз обявих, че искам да напусна, чувствах се износен, изчерпаха ми се идеите и съвсем честно след един концерт говорихме. По време на едно много тежко турне из цяла България, което съвпадаше с времето, когато трябваше да се подготви „Бургас и морето“, аз отидох при тях и им казах: „Извинявайте, но остават само 4 седмици до „Бургас и морето“, а там аз съм двигател, не мога да не съм там“. Годината беше 2005, аз бяха шеф на конкурса. Мога ли аз да зарежа конкурса и да отида на турне с „Тоника“ да печеля пари. Никога не бих го направил. Знаеш какво ми е отношението към „Бургас и морето“. Отидох при тях, казах им, че искам да напусна. Отначало всичко беше прекрасно. После имах проблеми, които обаче не дойдоха от Ева и Гого. Дойдоха от други хора и най-вече от Драго, защото ми се поиска сметка. Имах  съвсем резонни претенции за авторските си права, които бяха оспорени от Драго.

После аз махнах с ръка и както и да е. Това обаче беше само веднъж. Искам да подчертая, че с „Тоника“ съм живял в мир и любов и в съвсем приятелски градивни отношения. А да не говорим за Гого.

Гого ми беше като брат, Гого беше двигателят ми, Гого беше сърцето ми, Гого беше душата ми.

Изповядвам ти се в момента. На никого другиго не казвах, когато имах проблем с „Тоника“. На никого. Дори на Ева, с която цял живот сме се обичали. На останалите, с които по-късно работихме, на никого не казвах, само на Гого. Казвах му: „Гогич, има проблем.“ Гого беше страшен пич. Гого правеше всичко възможно и проблемът беше решен. Аз не можех да се справя с такива проблеми, но той се справяше. Аз повече бях по музикалните въпроси – студиа, звукозапис и т. н. С нещата от бита, с нещата относно точния репертоар, как се посрещаме, с концертните турнета – с всичко това с пълен успех се занимаваше Гого. Аз го държах този човек и го имах за дясната си ръка. За турнето във Виетнам един гаден вестник е подхвърлял нещо отново. Това е гадост. Смятам, че този въпрос отдавна е изчистен. Ние се простихме. Тогава ситуацията беше трудна. Попаднахме в една страшно изостанала страна. Става дума за далечната 1979 г. Слагам си ръката на сърцето. Толкова съм откровен пред теб. 1979 г. първо ни изпратиха на турне в Съветския съюз. Изключително тежко турне, бяхме в такива непристъпни градове, даже не им запомних имената. Три месеца бяхме там. И това стана, защото времената бяха такива, върл комунизъм. Ние бяхме към военните. Нямаше мърдане – отиваш и пееш. Три месеца бяхме на това турне, което ни изтощи докрай. И след това най-неочаквано ни наредиха: „Отивате във Виетнам“. „Ама какъв Виетнам, ние искаме да си починем, ние сме преуморени.“ „Не, отивате във Виетнам.“ През септември 1979 г. ние бяхме изпратени на едно изключително тежко турне във Виетнам. Защо тежко – защото там самата държава преживяваше голяма икономическа криза, срещнахме изключително бедни хора. Един пример ще ви дам – на нашите концерти, които бяха на площади, ние пяхме пред 20 000 души. Можеш ли да си представиш за какво става въпрос – огромни площади.

- Тогава имаха и някакъв конфликт с Китай.

- Да, точно по това време. Имаха и външнополитически големи проблеми. Бяха във война с китайците. Тези хора, понякога 10 000 души, понякога 15 000. Всички сядаха на земята. Нито сядаха на столове, нито стояха прави. Такава бедност за първи път видях през живота си. Смятах, че тази история е забравена, а сега някой черноглед човек се опитва да я припомни. Но тази история между мен и Ева и между мен и Гого отдавна е изчистена. Узна се откъде е източникът. Бих го назовал сега, но не е коректно. Знам кои са източниците, хората, които бяха подставени лица в групата, се изясниха кои са – двама доносници.

Никога не съм бил представител на Държавна сигурност, за какъвто искаха да ме обвинят.

Това нещо го изчистих отдавна, ходих извадих си досието – в него абсолютно всичко е светло и чисто. Тогава ние станахме жертва. От една страна ние бяхме изпратени там при нечовешки условия, от друга – бяхме страшно изморени.  Катаклизмите, които се случиха там, разклатиха взаимоотношенията между групата. Половината бяха за това да се прекъсне това безумие, а другата половина смятаха, че ще пострадаме, защото тогава бяхме  социалистическа държава. Нали се сещате за какво става дума. Това означава, че там, ако направим скандал, с нас е свършено, както и стана. Моята роля в този скандал беше да възспра огромната вълна, която ни заливаше.

-  Какво точно се случи?

- Случи се това, че на Ева й изчезна куфарът. По такава глупава причина изчезна – къса му се дръжката  и в Аерофлот безумците от страна на великия Съветски съюз, вместо да пренесат куфара, го захвърлят в някакво помещение, тъй като вероятно е изкорубен, тъй като е нямал дръжка. Но за това никой няма вина. Каква вина да има – куфарът се скъсал. Отидохме във Виетнам при нечовешки условия. Ма комари, ма гадинки, не мога да ти опиша. В момента не оправдавам Ева, не оправдавам и себе си. Само казвам какво е било. Който сбъркал, сбъркал. Тази история отдавна е предъвкана, отдавна е вече в историята. Ева е дама, а куфарът й не идва първия ден, не идва и втория. А в същото време каква е истината – казах ти вече, но повтарям, защото съм много развълнуван – къса се дръжката и вместо някой работник да го пренесе за редовен, казват: „Това е скъсано и го отделят“. И така куфарът лежи там дълго време. Съветска работа, социализъм. Тя няма никакви вещи и полудява, защото е дама. Нищо може да облече, нито може да се изкъпе. Започна да взема бельо от Росица Борджиева, която беше тогава, също от другите дами, от Галя Ичеренска. Ама работа ли е да вземаш бельо  от колежки?! Куфарът й с личните вещи се забави цяла седмица. И Евичка, да е жива и здрава, обезумя, такъв й е характерът. И започна да ругае, да протестира. А едно време против социализма не можеше да се каже нищо. Каза им някои други приказки.

Ние на това турне не отидохме по наша воля и в това отношение Ева беше права.

И какво стана –  Гого (лека му пръст), Ева и няколко души отказват да легнат в хотела, в който бяхме, докато не се подобрят условията. Но навремето подобна стачка беше недопустима. Още повече в  братска на България страна. И аз тогава имах трудната задача да ги накарам да си легнат. Но те си взеха по един стол, застанаха пред хотела и казаха: „Диомов, няма да легнем, докато на нас не ни се подобрят условията, докато на дойде куфарът на Ева и т. н.“ И аз им казах: „Вижте, безумци, недейте така, защото това е краят на „Тоника“. Оттук насетне идва мрак, да знаете.“ Защото едно време режимът не беше като в днешна свободна България. Тогава беше режим. Ние не можехме да се приберем. И както казах, така и стана. Бяхме в Хайфон, далечен град. И цяла нощ с една „Волга“ от Ханой пътува зам.-министърът на културата, за да види какво става. Защото това е бунт! Те изкараха куфарите си и седнаха на една пейка пред хотела. И казаха: „Докато на нас не ни се предоставят нормални условия, ние не желаем да бъдем повече във Виетнам.“ А ги моля, те ми отвръщат: „На теб като ти се спи, лягай и спи! А пък ние сме решили да се бунтуваме и ще се бунтуваме.“ Казах им: „Да, но аз няма да си легна, защото не съм гадина да си легна. Можех да си легна.“ Орлин Горанов беше с нас – легна си, Росица Борджиева беше с нас – легна си. Говоря ти за 4-5 часа сутринта, а те не си лягат.

- И какво стана, г-н Диомов, когато се върнахте в България?

- Първо ни забавиха няколко дни, защото чакаха доклад от нашето посолство във Виетнам. И когато получиха сигнала, че там  имало бунтове, че  са протестирали, тогава ни разказаха играта. „Тоника“ беше забранена и с една черна „Волга“, доколкото ми казаха редактори  –  ген. Жилов (лека му пръст), обикаля националното радио и телевизия и абсолютно всички материали, свързани с нашата дългогодишна дейност, всичко отива в чували и се предава. Тоест – това престава да бъде част от репертоара на телевизията и на радиото.

- Вие сте станали обект на най-жестоката цензура по онова време?

- Не само това. Нас ни държаха в неведение. Помня, че ми се обади съпругата на Милчо Спасов (лека му пръст и на него). И тя ми каза: „Ти знаеш ли какво става? Събраха всички ваши записи.“ Тогава бяха спасени само песните, които в този момент са били на предаване. Спасени са само защото този запис го е нямало във фонотеката. И поради една случайност бяха спасени една-две песни. Младите хора да знаят, че сега нещата не са добри, но живеем в свободна държава. Времената бяха жестоки и това, което се направи в „Тоника“ не можеше да бъде разбрано. То беше възприето като тотална провокация срещу социалистическата система.  „Тоника“ беше разформирована. На мен ми се нареди да направя нов състав. Нямаше начин да не се подчиня, защото за мен това беше хлябът, въздухът.

- Тогава се появява „Тоника СВ“, нали?

- Да. Направих един огромен конкурс, на който се явиха много хора – 248 души по списък. За тогава това беше невероятно голяма цифра. Тези хора трябваше да бъдат прослушани, на всеки трябваше да се обърне внимание. Конкурсът беше два дни. Чрез него си подбрах хора за последвалата формация „Тоника СВ“. И пак положихме огромен труд, и пак какво ли не преживях. Преживявал съм няколко състава, свързани с „Тоника“. Първият беше „Тоника“, който имаше огромен успех. Отидохме в София, там спечелихме всички възможно конкурси и станахме наистина популярен и обичан състав. Започвайки тук от нищото – от един вагон на гара Бургас през 1968 г.  Ако някой може да го направи това, бих му казал едно голямо браво. В момента не казвам браво на себе си, ще кажа браво и благодаря на всички, които бяха около мен – на Ева, на Гого, защото те бяха моите истински съмишленици.

Ние гледахме в една посока, обичахме се и правехме чудеса.

Защото навремето нямаше интернет, нямаше я тази комуникация, която сега я има. Да направиш състав... Да тръгнеш от една глуха линия на гара Бургас и да направиш състав с национално значение е огромен труд. Ние бяхме преуморени хора. Ние не знаехме какво значи нормален сън. Тогава преодолявахме огромни разстояния, а нямахме личен автомобил. По два пъти в седмицата аз ходех до София с нощния влак, понякога и през деня. Бях научил на радиоуредбата във влака коя песен след коя е. Всяка седмица трябваше да ида до София, защото в Бургас студия нямаше. Единствените бяха в радиото, а строят беше такъв, че беше изключено да притежаваш собствено студио. Ако имаш такова нещо, означава, че ти си ренегат, враг на народа. Радиата бяха само две – Националното радио „Хоризонт“ и Радио „Христо Ботев“.  И двете под една шапка.

- До 1994 г. се разминавахте като параходи с членовете на първата „Тоника“.

- За съжаление не си говорехме, защото аз бях пред голяма дилема. Съставът беше грубо потъпкан и разтурен с кални ботуши. Забраниха ни записите. И понеже не заех явна позиция, аз ги разбирах Ева и Гого и после като си простихме им го казах. Режимът обаче беше вече паднал. Тогава се разбрахме.

- Но ти наистина каза, че не искаш „Тоника“ повече да пее песните ти. Това беше през 2005 г.

- Да, така е.

- Много се спекулира и до днес. Да го кажем тук и сега – могат ли „Тоника“ да пеят песните на Стефан Диомов?

- Могат, колкото си искат. Ние отдавна си простихме. Имахме конфликт преди и е много естествено. Доколкото разбрах, и колегата ми Тончо Русев, и Митко Щерев просто казват: „Забраняваме да ни пеете песните, след като няма уважение.“ Всеки автор има право или да позволи, или да забрани песните си. Това е право, уредено със закон. Признавам си, че тогава съм действал емоционално. Бях обиден, но не от Ева и Гого. Мина време и аз разбрах за болестта на Гого. Първоначално го видях да накуцва върху рамото на Ева. Тогава си мислех, че просто си е изкълчил крака и не предприех нищо. Бог ми е свидетел, че  когато разбрах, че Гого е болен, моментално свалих забраната да ми пеят песните, защото все пак аз съм ги писал за тях.

Причината да им разреша отново да ми пеят песните беше заболяването на Гого.

Искам да бъда докрай искрен. Забраних им да ми пеят песните, понеже бях страшно обиден. Но болестта на Гого ме хвана за ревера и ме разтърси. Оказа се, че ние сме твърде малки, един живот живеем. И след като съм ги написал за тях тези песни, нека да ги пеят. Дали ме уважават, или не, това няма значение. Нека да пят тези песни. Те са написани за тях, няма кой да ги изпее по-добре от тях. Да са живи и здрави, нека да ги пеят.

- Сега работиш с младите - „Петте сезона“. Как вървят нещата с днешните млади?

- Много добре работим, нямаме конфликт, което е чудо на чудесата!

- Наричат те „Бащата на „Тоника“ и „Дядото на „Петте сезона“, това радва ли те или те обижда?

-  Чудесна шегичка е това, много се смях. Изключително тежко понесох всичко това с „Тоника“. Новият състав го направих, за да се утеша. Аз не съм го създал, за да натрия носовете на някого. Не, те са млади хора, много се стараят, много са готини. Но аз не искам с тях да кажа: „Виждате ли какъв състав направих?“

- Не можеш да живееш без музиката?

- Да. И без подобен състав. Забележете - „Петте сезона“ са конструирани така, както „Тоника“, защото всеки майстор има определено нещо, което много може да го прави. Аз мога да правя групи. Направил съм „Тоника“, след това „Тоника СВ“, след това „Фамилия Тоника“, сега „Петте сезона“. Имал съм и друга група, която е в пълна неизвестност. Казваше се „Магистрали“, но това е друга история. Аз се изказвам чрез групи, аз мисля чрез групи, пиша песните си чрез групи. Така съм свикнал, правил съм го цял живот. Сега можех да си легна на старините. Получавам добра пенсия и авторски възнаграждения. Чудесно мога да си стоя вкъщи, да си пия ледената бира и да си живея живота. Но не, отново съм по пътищата, отново съм по концертни зали с едни много млади хора и отново се радвам на това, което правя. Къде ги приемат с резерва, къде пък имаме много голям успех. Но това са хора, които  предстои да бъдат обучени. Те са много млади и много им се радвам, пеят все по-добре и по-чисто. Направихме немалко песни. Вече имаме около час и половина програма. Най-хубавото от всичко е, че ние се радваме на прекрасни взаимоотношения. Аз, дъртакът Диомов,  се разбирам прекрасно с тези млади и слънчеви хора.  С „Тоника“ имахме много конфликти. Понеже днес съм на изповед, признавам, че с „Тоника“ конфликтите бяха страшни. Но  бяха само заради песни. Нека това да го знаят хората. Не сме се карали кой колко пари взема. Няма такова нещо. Не сме се карали и за това – да ми кажат: „Диомов, много лоша песен написа, ти си некадърник!“ или аз да кажа на някого: „Абе, ти много лошо пееш.“ Живеехме труден живот заради това как да направим една песен по-добре, да изградим репертоара си по-добър. Например, Гого ми беше като брат обаче с него често се карахме. Карахме се за песни, за линия в репертоара, за това как да запишем тази песен – така или онака. Дай боже сегашните групи да имат дълголетието на „Тоника“ и да спорят за това, за което ние дори бяхме готови да се сбием.

Ето затова „Тоника“ ми е голямата болка, защото ние се обичахме.

А малко хора в момента го знаят. Ние се обичахме безумно, безумно! Заедно работехме и в трудни, и в леки моменти. Заедно бяхме, когато не ни оценяваха, заедно бяхме, когато гръмваше бутилката шампанско. Заедно бяхме и в неволи, и в радост, и се обичахме. Искам да стихнат жалките нечистоплътни спекулации. В името на този светъл човек Гого, всички, които смятат, че с тези спекулации ще сложат някоя стотинка в джоба си, нека да престанат. Не е честно. Нито към мен, нито към светлата памет на този прекрасен човек Гого.