За събирателния образ Петното – страшно, тъжно, повече от тъжно
Гледах
в сутрешния блок на Би Ти Ви как един
юнак със звучното прозвище Петното се
държа с журналистката Мария Цънцарова.
Не познавам този човек и нямам желание
да го познавам. Но в него припознах
много, много други човекоподобни около
нас.
Колко
е лесно да се правиш на бабаит пред едно
крехко момиче, което не тежи повече от
50 кг. Да я блъскаш, да я притискаш до
стената, в буквалния смисъл, да хвърлиш
запалена цигара по нея. Да блъскаш
микрофона й! Още повече, че зад него
имаше поне още 5-6 смелчаци, които се
хилеха малоумно и които бяха готови да
го защитят. От кого ли?
Не ме интересува
това, че този мъж бил от някакво движение
за защита на социалнослабите, нито
откъде има десетки хиляди да купи скъпия
си джип.
Това Петно е всъщност оня
бабанко, който живее навсякъде около
нас. Оня, който умира от кеф да пуши на
забранено място. Онзи, който полудява
от възторг, че се е качил пиян на колата
си. Онзи, който си мята боклука през
прозореца.
Онзи, който е готов да пребие
жена, защото така се чувства силен.
Същият този, който е готов да се изпусне
в гащите, ако е сам и срещу него се изправи
някой як мъжага. И когато наоколо няма
мутри да го пазят, нито камери да го
снимат.
Този събирателен образ виждам
толкова често. Все по-често...
Страшно
е. И тъжно. Повече от тъжно.
Шерцингер гледа българско предаване
Какво се случва с Крисия и Никола Цолов?
Hаша нещастна участ e възможна преди всичко заради мъглата, в която живеем. Мъглата, обзела държавата, градовете и душите ни. Която не ни позволява да поискаме да отидем по-далеч от магазина…
Единственият начин да не се пръснем от смях или от мъка е да се вгледаме в мъглата. И там да видим лицата си. Кои сме и какво е наистина ценното. Че там, само на няколко метра срещу сигналните жилетки на полицаите има човешки същества, които искат да бъдат свободни. Възможно е от мъглата да не ги виждате. Но те вече са там. Свити от студ като първите птици, които идват от юг. Колкото и малко да изглеждат, те са предвестник на нещо голямо. На една промяна, която трябва да се осъществи вътре в душите ни и в тях да цъфне цветето на нормалните човешки взаимоотношения. Човек трябва да настоява това цвете да го има… Не, човек трябва да се бори да има много букети от нравствени ценности, които да украсяват живота ни – съпричастност, вяра в Бога, надежда за бъдещето, любов към тези, които те обичат и към тези, които те мразят… Само така може да се появи нещо добро. И мъглата един ден ще се вдигне. Не сама, а с нашите усилия. Ще я вдигнем като стар, отдавна ръждясал пред блока „Москвич”. А на мястото му, върху изсъхналата земя, ще разкопаем и ще засадим здравец…
Видя,че ненормалника фокусира вниманието, рязаната бургия вдига димни завеси за конспирации, Гоце го навърви на съсела, Орешака - ни чул, ни видял за протестите, Винету пък е чист, защото се е родил вчера и т.н.т.
Всичките циркаджии искат главната роля!
До кога ще траем този ниско разряден театър?