IN MEMORIAM: Мария Желева си отиде, без да си прости за смъртта на дъщеря си

Източник: БЛИЦ


Новината, че експрезидентшата Мария Желева бере душа в Правителствена болница, остана някак встрани от информационния поток. 71-годишната половинка на Желю Желев, която почина днес по обед, страдаше от цироза на черния дроб, която се изродила в рак. Самият той не скри, че състоянието й е много тежко и се води борба за живота й. Анонимни форумци веднага иззлобяха и изкараха Желева алкохоличка – нещо, което според близките й няма нищо общо с истината. Култовите сцени, с които подиграваха бившата президентша - как слага ръка върху питието на съпруга си или как отсипва от неговата чаша в своята, според всички са проява на нейното простодушие и чисто човешка загриженост за Желю.

“Въпреки че бе първа дама на България в периода от 1990-а до 1997 година, нищо в мисленето или начина й на живот не се промени - твърдят семейни приятели. - Мария си остана онова добро и ученолюбиво селско момиче от Грозден, което всяка година ходеше да вари туршия и компоти за зимата в селото на мъжа си – Веселиново, грижеше се за свекър и свекърва. Въпреки че протоколът й налагаше да промени не само поведението, но и стила си на обличане с по-елегантни дрехи, тя се съпротивляваше, че те не й “отиват”. Мразеше и да я придружават охранители, докато пазарува. Угасна след смъртта на Данчето, дъщеричката й, през 93-та.

Ужасно беше!

Мария беше като вцепенена след случилото се. Първоначално просто онемя – не говореше нищо, но по погледа й се четеше онази неизразима мъка, която знае само майчиното сърце. Затвори се. Когато плъзнаха слуховете, че бездруго крехката Йорданка е била тормозена заради баща си от състуденти, които й се подигравали, Мария само веднъж реагира, и то по удивително благороден начин: „И те ще станат родители, ще разберат какво е да ти наранят детето!...”. Сякаш пое огромната мъка навътре към себе си, с все по-нарастващо чувство за вина. Почна да подмята, че е виновна, че не е била там, когато... Упрекваше се и все напомняше за някакви “20 минути”, които според нея са били фатални.

Станка, другото им дете, е нейно физическо копие – страшно много прилича на Марушка на младини. Така й викаме – Марушка. Но каквото и хубаво да им се случеше с Желю покрай Станка – сватбата, успехите й, двете внучки, Мария остана някак вглъбена в мъката си по Йорданка. В едно интервю в края на миналата година спомена, че е имала 3 деца, но никой от нас не посмя да я попита за

третото, което също била погребала...”

В този събирателен разказ на приятели на Мария и Желю Желеви се крие дълбок драматизъм. Очевидно никой от българите не успя да разбере коя е жената до рамото на първия български демократичен президент и какво е мислила, мисли и чувства тя. По този начин остава някак “самотна” и новината, че Мария Желева гасне от рак в Правителствена болница. Лекарите отказват коментар за ВИП пациентката си. Истината е, че единственото възможно спасение било трансплантация. Според първоначалните данни обаче конкретно при Мария Желева това било невъзможно, защото

ракът вече се бил разпространил и към съседни тъкани и органи

“На много хора трябва да им тежи на съвестта отношението към Мария, ако тя умре!”, казва нейна бивша колежка от Студия “Време”, където Желева работи дълги години като асистент-режисьор на документални и научнопопулярни филми, и продължава: „Още в работата не я ценяха така, както тя заслужаваше. Мария е страшно любознателен и много знаещ човек – където да я бутнеш по история, тя е за професор! Най-обичаше, ако работи по исторически филм, да седне в Народната библиотека и с часове да се рови там в документите. Режисьорите обаче предпочитаха да си вземат за асистентки в продукциите някои по-засукани колежки, а не нея. По милост директорите на продукция често пъти я водеха на работа, за да не остане без заплата, или принуждаваха някой режисьор аман-заман да я вземе. Мария беше изпълнителна, тиха, възпитана – няма човек да каже, че е направила интрига или скандал – нещо иначе типично за киносредите, и най-вече за колежките й. Желю вече беше станал известен покрай книгата си “Фашизмът”, когато в студията дойде един много известен руски режисьор – Вячеслав Ефремов. Всички веднага казаха, че бил човек на Горбачов. Бяха му отворили вратите към военните архиви навсякъде по света, за да прави пълнометражен филм за Втората световна война. От българска страна му предложиха асистенти, които да му помагат с кадри от нашите кинохроники. И един ден Ефремов, който външно страшно много приличаше на Кени Роджърс – човек можеше да го вземе по-скоро за американец, не за руснак, попитал една от асистентките си: „А коя е Мария Желева, жената на Желю Желев - разбрах, че тука работела, при вас?”. И, не щеш ли, Мария по същото време слиза надолу по стълбите от монтажа, който беше на най-горния етаж. Облечена с един дебел кожух, с една скиорска шапка на главата, с плетени ръкавици – така си ходеше тя. И без грим, естествено. И като му казват на Ефремов: „Това е г-жа Желева!”, той направо щял да падне от почуда. Запознали ги и той, възпитано така, ама красноречиво, казал: “Представях си ви някак по-различно!...”. Мария се засмяла и с типичното си простодушие и откритост му отвърнала: „Ами и аз му се чудя на мъжа ми какво ми е харесал, ама на!... Ако имате време ни елате на гости!”. И той, доколкото разбрах после, наистина отишъл и останал очарован от непринуденото посрещане в дома им - на туршийка, на ракийка... Мария и Желю отгледаха децата си в бедност. Затова тя ходеше да вари зимнина във Веселиново и това продължи да си го прави и като президентша. Продължи да си общува с хората, както преди. Тя си беше и си остана селско момиче, в хубавия смисъл на думата. Зиморничава беше и един път в командировка, понеже спяхме в една стая, тя почва да облича едни жилетки, едни шалове. И сама се смее:

“К’во ми харесва тоя мой Желю, и аз не знам! Хората имат жени дето вечер се събличат, а пък аз се обличам!...”

Мария е един добър, обикновен народен човек. Сега много хора, понеже сме озверели от кризата, броят парите на Желю и го обвиняват за всички грехове на демокрацията. Той, че направи грешки, направи. И една от тях беше тая за амнистията. Мария го е съветвала, че трябва разумно да се пристъпи, не да се напълни страната с престъпници, но пък то времето беше такова, че никой не знаеше какво ще последва и че ще се появят по-големи хайдуци и от затворниците...

Загубиха си детето – ей това е най-жалкото!... Радваше се на внуците от Станка Мария, разправяше за тях. Като кръстиха второто момиченце Луна, Мария й викаше “Месечина” и се смееше. Радостна беше за внучките, но усмивката й след смъртта на Данчето вече не беше същата!...”, разказва нейната колежка. Същото казват и стари колеги от полузакритата някогашна Студия “Време”, където е работила Мария Желева и където всъщност и приключва трудовата си кариера. Междувременно тя участва в легендарното събрание за въздуха на гр. Русе, когато в Дома на киното се прожектира революционният за времето си филм на Юрий Жиров “Дишай”. С повечето от своите колеги кинематографисти, и Мария Желева слага своя подпис под петицията, която се явява първа проява на сформирания по късно „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”, чийто член е тя. “Никога не е парадирала с това нещо - казват по адрес на Мария нейни познати. - Колкото им се подмазваха, толкова ги и мразеха като стана Желю президент. Станка 7 пъти я късаха на изпит по философия колеги на баща й. Нарочно са й задавали тъпи въпроси, за да си върнат на детето заради бащата. Така са правили и с Йорданка, но то беше по-затворено дете и отнесе тая тайна за човешката низост в гроба...”, коментират те.

Единственото живо дете на сем. Желеви – Станка, е щастливо омъжена, с две деца. Преди години тя организира в София безплатни ателиета по рисуване и детски панаири. Кредото на Станка Желева е, че децата трябва да бъдат насърчавани за добри дела. И тя, като родителите си, е родена в обикновено малко българско селище – в Сунгурларе. И тя, като майка си, предпочита семплите дрехи и е самокритична – че както и да се облече, изглеждала “джипси”. Вместо чанта носи шарена торба, ходи пеш, вместо с кола. Не носи червило, не се гизди, както се изразява, и не си прави прически. Любимите й храни били малини, гъби и пъпеш. “Същинска майчичка е!”, единодушни са всички.

ДОСИЕ:

Тошо Тошев описа по потресаващ начин как Желю Желев научава жестоката вест за самоубийството на дъщеря си Йорданка - на връщане от Кувейт, където президентът пътува с журналистите в един самолет: “На връщане от Кувейт почти през цялото време президентът седеше отзад, на опашката на самолета, където бяхме журналистите. Ние си го повикахме, а и той не се нуждаеше от дълга агитация. Поръча моя милост една бутилка уиски, изпихме я, а след мен – "дума да не става – тропна президентът, – и аз мога да почерпя...". Това все още бяха годините, когато демокрацията правеше прощъпалник, когато нито президентите, нито министрите си позволяваха да се вземат много на сериозно. От една страна, никой не искаше да се прави на Тодор Живков, да бъде важен и прочие... Нали при демокрацията всички са равни... От друга страна – никой не беше все още сигурен. До вчера – селянин някакъв от Веселиново, цопал по селската бара и бракониерствал в ущърб на марксизма! Риба ловил, с ръцете си направо я хващал и буф – към тигана. А сега – президент! Как ли е станала тази магия. И дали е наистина, да няма в цялата работа шашарма? И тия журналисти, как се бяха развихрили!...Живяла дълго с намордници, демократичната преса можеше за миг да те метне към дъното, така да те овърти в пера и фъшкии, че и родната ти майка да избяга от теб. Докато измервахме дълбините на дружбата между четвъртата власт и държавния глава на България, двама души в самолета са знаели – президентският говорител Валентин Стоянов и шефът на охраната генерал Владимиров. Съобщили са им го още преди да излетим от Кувейт, но така са преценили и двамата – да не казват на бащата за дъщеря му, ще объркат изпращането, бляскавия източен протокол, сърдечните думи между държавните глави ще объркат... Същия ден се била самоубила малката дъщеря на д-р Желю Желев, 22-годишната Йорданка Желева. Разказваха след това, че след като баща й станал президент, трудно понасяла омразата около себе си, не се примирявала с мисълта, че ако поиска да следва във ВУЗ (момичето е завършило Художествена гимназия за изящни изкуства), мнозина могат да кажат, че баща й я уредил. На летището в София министър-председателят Любен Беров чакаше президента...”, пише в книгата си Тошев.