Този толкова лесен занаят, наречен журналистика

Носителите на бургаската награда за най-добра журналистика през 2009 г. Това са грамоти, които бяха връчвани всяка година от местните политици

Ключови думи: медии, заплати, журналист, кирливи ризи, вестник, ентусиазъм, предприятие

Тези дни върви ли върви разговорът свободни ли са българските медии да отразяват и коментират безпристрастно процесите в обществото или мнението им, заплатите им и мястото им зависят от онази гледна точка, която по една или друга причина е избрал собственикът на съответната медия. Това, разбира се, не е никак лесен за отговар въпрос...

Най-лесно, казват, се ставало журналист. Хеле пък – журналистка! Идеш някъде и ако не си дошъл да вадиш кирливи ризи, посрещат те почти като бог, с ведри усмивки те развеждат насам-натам и отговарят на въпросите ти, ако, разбира се, се сетиш да зададеш такива, хранят те, поят те, понякога и във вечна любов ти се вричат само и само да напишеш нещо добричко, нещо положително, да споменеш това или онова именце – така, между другото, с голямата четка – знаете я как й казват, да боядисаш всичко хууууубаво в розово, ама такова розово, че и пантерата Пинко да ти завиди.

След това даваш дописката си в редакцията. Той, редакторът, нали все е на кестерме, когато всички са наопаки, ще ти махне увода и заключението, ще напише отново изложението, запазвайки само фактите, и ето ти – грейнало името ти във вестника! Радост, радост за душата, радост вкъщи, радост за съседите, които от този момент стават ревностни читатели на вестника, радост и за мястото, откъдето е дописката, защото по написаното там веднага разбират, че добър журналист ги е посетил. Нищо че е объркал малко цифрите и е сменил фамилията на директора с тази на секретарката – това се преживява, пък и къде-къде по-страшни неща са ставали и стават по белия свят! Важното е, че ни има във вестника – нас, истинската гордост на икономиката и производството.

Казват, че журналистиката била четвъртата власт.

Това само управниците са го измислили с цел да си имат по-малко неприятности с пишещите братя и сестри. Защото каква власт може да е журналистиката? Властта се крие зад високи и дебели стени, зад които обикновеният простосмъртен трудно припарва. Властта разполага с пари, с репресивен апарат – без значение дали това е полицията или данъчните, накрая властта е власт, защото всички й се подчиняват и съвсем истински дълбоко в душата си се страхуват от нея.

А в редакцията всеки може да се домъкне.

При това – когато на него му скимне. И да стои, и да досажда колкото той си реши. Освен това в общия случай вестникът все няма пари, едва свързва двата края и се надява рекламата да го измъкне и този път от батака, което в края на краищата и става, защото рекламата няма нищо общо с журналистиката и в нея идеализмът, емоциите и силните чувства просто не присъстват.

Също така каква власт може да бъде журналистиката, когато не може да лъже? Може ли журналистът да лъже, както това правят понякога представителите на останалите три власти?! Или просто да не казва цялата истина, а само угодната нему?! Не може, разбира се, нали ще го разнищят, при това не само началниците му и зрителите и читателите, ами и тези, за които той сипе лъжи. То това е по-ясно и от бял ден. И с журналиста би било свършено. Дори само една лъжа да изрече!

Представителят на най-големия отровител на Бургас даже получава награда от вестникарите – но не заради отровите, а защото е най-големият рекламодател

Виж за този срещу него, за събеседника му, това не важи. Той може да казва само част от истината, подбрана грижливо от самия него, да си служи с полуистини-полулъжи, че и откровено да мами зрителите. На него това му е позволено. Защото той обикновено е от първата, втората или третата власт и там това е позволено. А за журналистиката – не, защото, знаете, стомната обикновено на третия път се чупи и така за четвъртата власт остават само парчета от грънци. Или, най-точно казано – грънци!

Макар че по времето на социализма не беше съвсем така.

Може би защото биеха по-силно, пък и въобще през пръстите. Разбира се, само тези, които не бяха оторизирани да лъжат.

Журналистът тогава беше уважавана личност, дори и да си вадеше хляба в най-малкото общинско вестниче-парцалче, което излиза веднъж в месеца на четири страници, а хартията и печатът са такива, че човек трябва да е със силно развито въображение, за да вдене за какво иде реч поне в половината от вестника. Тогава журналистът, подкован, разбира се, от съответните партийни, профсъюзни и комсомолски органи, можеше да дава директиви, да размахва пръст, без да го е страх, че ще го пернат през него или пък ще го накарат да си го завре там, където съвсем не му се ще, можеше и да послъже някъде, повтаряйки тази или онази партийна истина.

Изобщо много неща можеше и имаше тогава журналистът. Държавна добре отрупана трапеза, съдействието на властите, гърбът на редакцията, добра заплата, имаше широко и светло поле за дейност и писане, в което можеше да се вихри на воля, стига само да не изкривява съвсем партийната линия.

Това, разбира се, не се отнасяше за журналистите в хумористичните вестници. Те, нещастните, все гладни и жадни ходеха. Защото кой нормален човек ще седне да храни кучето, което после ще го залае, освен ако не му е разпоредено от високо място?

Но пък и много режеха главите на нашего брата – журналиста.

Понякога съвсем за нищо и никакво. Ето например идва ни на гости от братската страна генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев. Посреща го нашето слънце Тодор Живков на гарата, наоколо възторжени хора, възгласи и нестихващи ръкопляскания, пионерчета и чавдарчета, а двамата първи ръководители махат ли махат приветливо на събралото се множество. Я с ръка, я с шапка. Докато тръгнат по своите важни работи.

А привечер в един централен партиен ежедневник гледат направените снимки и що да видят – бай Тошо с бомбе на главата, а Брежнев гологлав. Така не може, решава се единодушно в редакционния колектив, всичко трябва да е еднакво, инак няма да е по правилата. В тези времена, поради старата техника за правене на вестници, в редакциите имаше длъжност “Ретушор”. Тоест, човекът, който изпълняваше функциите на сегашния “Фотошоп” – да оправя, доколкото може, снимките. Та, хваща се ретушорът и рисува бомбе на главата на Брежнев – имаше си начини то да се направи като истинско. А на следващия ден парализата е пълна. Защото на снимката се вижда следното: бай Тошо с бомбе на главата,

Брежнев с бомбе на главата и с бомбе в ръката.

Голямо рязане на глави падна тогава, макар че, като си помислиш – какво толкова е станало. Решил човекът да е с две шапки! При това не е лишено и съвсем от логика.

С настъпването на демокрацията обаче по нашите земи в журналистиката всичко съвсем се обърка. В нея нахлу като невидяло младото поколение, спирано дотогава от партийни норми и строги другари, захвърли на бунището старите и добри български традиции на този занаят, извади със замах калъчката и взе да сече наляво и надясно без много-много да пита и да му мисли, нито пък да подбира особено изразните средства, за които по едно време стана нужда да се пише специален тълковен речник. Родиха се и се наредиха вестник до вестника, журналист до журналиста и по едно време, поради липса на истински герои за дописките ни, взехме да интервюираме колегите си по перо, за да запълним някоя жанрова или просто пространствена дупка във вестника или списанието си.

Куцо и сакато взе да трака с ентусиазъм

на журналистическата клавиатура и понеже светлите примери от живота или съвсем липсваха, или пък не бяха толкова интересни, електронните и печатните медии заприличаха на некролози,на полицейски бюлетини и на лекарски анамнези, поставяйки така по съвсем неочакван начин истинската диагноза на явлението демокрация по български. Вадеха се от кирливи по-кирливи ризи и гащи – съвсем насрани и окъсани, сечаха се без никакъв ред и почитание глави – коя достойна за това занятие, коя – не, а някои пишещи братя и вестниците им взеха да се изживяват като дядо Господ, който е хванал някой друг за шлифера. Народът пък четеше, чешеше и се маеше и въпреки това пак четеше и четеше, слушаше и гледаше, защото в онези гладни времена и духовната храна, макар и поразвалена и понамирисваща, все беше нещо и малко или много засищаше.

Тогава се роди и митът, че журналистиката е четвъртата власт и че от време на време и на нея трябва да й се чете приказката за стълбата. Целта обаче беше друга и по някое време тя съвсем ясно си пролича.

Защото всяка власт си има спирачка. И това са парите.

Мъдри се примерно всеки ден до главата на вестника рекламката на някое уважавано в международен мащаб предприятие, рожба на социалистическия ентусиазъм и демократичната далавера. На несведущите трябва да се каже, че това е най-скъпото рекламно място във въпросния вестник и паричките от него са жизненонеобходими за целия редакционен организъм. Я иди тогава да пишеш, че същото това предприятие трови въздуха или не си плаща навреме заплатите, че си крие данъците или пък си създава лоби в местната или централната власт! Не става, не е редно, не и по български да хапеш ръката, която ти дава хляба. А виж тези, които се опъват и не си плащат, тях можеш да ги биеш по главата, докато им омекнат зъбите, за радост на главния редактор, рекламния отдел и читателите. Но така е – демокрацията, особено по тези земи, не е най-съвършеното нещо, но по-добро от нея нямало измислено.

Този тъй лесен занаят. Пишеш, бришеш, потиш се дори понякога над някоя иначе свежа мисъл, която не ще и не ще да се облече в прилична словесна форма, четеш се после, понякога и други те четат, някой те потупа по рамото, друг се заканва да ти прати мутри, за да те научат на ум и разум, а животът си тече, вървят си брой след брой и пак по стара българска традиция всяко чудо трае само три дни.

Включително и ти самият. Защото след години, когато се обърнеш назад и видиш онази малка диричка, оставена от теб в твоя вестник, капка в писмовното море на цялата държава, на целия свят, на цялата галактика и Вселена, много отчетливо разбираш, че ако не си сбъркал посоката, то поне си сбъркал времето, в което си живял. Или пък самият ти си сбъркан.

Ама пък то иначе нямаше да станеш журналист...