Вдигането на данък „сгради“ е неизбежно, въпросът е кого ще намразят хората като инициатор

Готова ли е държавата да поиска повече от гражданите, без преди това да е показала, че изисква повече и от самата себе си?

Ключови думи: вдигане, данъци, данък сгради, кого ще намразят хората, инициатор, стефан минчев

През последните дни управляващите внимателно, почти предпазливо, започнаха да подготвят общественото мнение за тема, която доскоро беше политическо табу – повишаването на данък „сгради“. Засега сигналите са пестеливи. Няма гръмки заявления, няма категорични решения. Но посоката е очевидна. От Прогресивна България заговориха за промяна на формулата за данъчните оценки. А това е основата, върху която се изчисляват местни налози като данък сгради и такса смет. И най-вероятно въпросът вече не е дали това ще се случи, а кога и по какъв начин ще бъде обяснено на хората.

Причината е проста. Данък „сгради“ е основният собствен приход на българските общини. За разлика от редица други финансови потоци, той остава по места. Не заминава за София, за да чака благоволението на централната власт и последващо преразпределение. Това е ресурсът, с който местната власт ремонтира улици, поддържа паркове, финансира инфраструктура и се опитва да отговори на непрекъснато растящите обществени очаквания.

А разходите растат с темпове, които отдавна изпреварват приходите. Строителството поскъпна. Цените на имотите поскъпнаха. Горивата поскъпнаха. Енергията поскъпна. Материалите поскъпнаха. Услугите поскъпнаха. В много случаи цените са почти двойни спрямо нивата отпреди няколко години. В тази среда е трудно да се очаква, че общините ще продължат да функционират със същите данъчни ставки, определяни в съвсем различна икономическа реалност.

От гледна точка на публичните финанси аргументът за актуализацията изглежда логичен. От гледна точка на гражданите обаче ситуацията е съвсем различна.

Защото хората не живеят в бюджетни таблици. Те живеят с месечните си сметки.

След години на инфлационен натиск българските домакинства вече плащат повече за всичко – от хляба и горивото до услугите и жилищните разходи. В такава ситуация всяко ново увеличение, независимо колко рационално е обосновано, се възприема като пореден удар по семейния бюджет. Това не е въпрос на икономическа грамотност. Това е естествена човешка реакция.

Затова истинският политически проблем не е самото увеличение на данъка. Истинският проблем е кой ще понесе общественото недоволство.

Пред властта стоят три възможни сценария.

Първият е кметовете да обяснят, че това е решение на държавата, което те са длъжни да изпълнят. Това би им позволило да запазят част от местния си политически капитал, прехвърляйки отговорността към централната власт.

Капанът на „справедливостта“: Защо прогресивният имотен данък ще удари обикновения човек, а не богатите*

Вторият е правителството да заяви, че действа по настояване на общините. Така кабинетът би могъл да се опита да представи решението като резултат от нуждите на местното самоуправление, а не като собствена инициатива.

Третият вариант е държавната и местната власт да застанат рамо до рамо и да поемат заедно политическата цена. Да признаят открито, че мярката е непопулярна, но необходима. Да кажат ясно, че без повече собствени приходи общините трудно ще поддържат инфраструктурата и качеството на услугите, които гражданите очакват.

Именно този трети сценарий изглежда най-зрял.

Защото в крайна сметка обществото не наказва толкова тежко непопулярните решения, колкото опитите те да бъдат прикривани или прехвърляни като чужда вина. Хората могат да не харесат една мярка, но много по-трудно приемат усещането, че някой се опитва да ги заблуждава.

Разбира се, времето също има значение. Политиците отлично знаят, че календарът е част от управлението. Лятото традиционно е сезон на понижено обществено напрежение. Гражданската енергия е насочена другаде, а масовите протести рядко намират почва между отпуските, морето и високите температури. Ако подобна промяна трябва да бъде направена, именно следващите месеци изглеждат най-подходящият момент.

Остава обаче един фундаментален въпрос.

Готова ли е държавата да поиска повече от гражданите, без преди това да е показала, че изисква повече и от самата себе си?

Защото общественото търпение има граници. Българите биха приели по-лесно по-високи местни данъци, ако виждат реални усилия за ограничаване на разхищенията, за намаляване на административната тежест и за прекратяване на практиката държавни и общински предприятия да се превръщат в убежище за политически назначения – търтеи с безсрамно високи заплати и почти никакви задължения. Всяка нова тежест върху данъкоплатеца е много по-трудна за защита, когато паралелно с нея продължават да съществуват очевидни примери за неефективност и политически комфорт на държавна издръжка.

Държавата да спре корупционните течове преди да вдига данъците, зове Левон Хампарцумян

В крайна сметка въпросът не е дали данък „сгради“ ще бъде увеличен. Икономическата логика сочи, че това е почти неизбежно. Истинският въпрос е дали властта ще намери куража да каже честно защо го прави и за какво ще бъдат използвани тези средства.

Защото ако гражданите трябва да плащат повече, те имат право поне на едно – да знаят истината. И да виждат резултата от парите си.