Товарищу Путину - с любовью! Твоя Тони

Автор: в. Десант, Снимка Бесове.бг


Тя е известна певица, но тайно води паралелен живот. Когато се намира в светлата част от битието си, внимателно подбира репертоара и включва парчета, по които е луда цяла България. Пее разбираемо за любов, морето, нещата от живота.
Всичко се променя на мига, колчем мине от тъмната страна. Там положението е неузнаваемо. Както тя, така и песните й. Също и езика, на който ги пее. Репертоарът й се определя вече от офицери, закалени в КГБ. Парчетата й се охраняват строго – няма ги в нито един магазин, нито в YouTube, дори всемогъщият Google не може да ги издири.

Почитателите й не я разбират, но са задължени да я слушат. Водят ги на концерти като добитък, под строй и с огромна охрана. А там гледат към сцената с празен изцъклен поглед и чакат команда отстрани, за да пляскат. Може да ги уволнят, може и да ги набият. Сред тях са насядали все личните руски и съветски дружки на диктатора Путин, воглаве с Валентин Златев.
Текстовете й нямат нищо общо с нормалното човешко щастие. Посветени са на „Западная Сибирь”, на „золотой тайги”, „одну большую страну”, най-вече на „ЛУКойл, ЛУКойл – какая ты огромная планета”.

Уважаемые товарищи, для вас поёт наша проверенная испольнительница Тони Димитрова...

5 септември, 2012 година. Бургас. Дом на културата на “ЛУКойл Нефтохим”, който от няколко месеца вече е собственост на Община Бургас. Сега там ще се състои обичайният ежегоден концерт, посветен на празника на нефтохимиците.

Два часа преди събитието пред сградата са изсипани 50 охранители от частната фирма “ЛУКома”. Те нахлуват вътре и започват да преравят зала след зала, кабинет подир кабинет, помещение след помещение. Не казват какво точно търсят, вероятно врагове на народа. След като са изтърбушили всичко, заемат места около входа, в концертната зала, пред сцената, зад кулисите. Навсякъде.

20 минути преди началото започват да пристигат зрителите. Изглеждат наплашени, уморени и никак нямат вид на хора, които са дошли да се забавляват. Минават тихо и много внимателно край десетките гардове, за да не ги ядосат. Кротко заемат местата си и мълчаливо се споглеждат.
След малко се появява генералният директор на “ЛУКойл Нефтохим”

Сергей Андронов, който си води като кученце профсъюзния лидер на рафинерията Минко Минков.

 Минков е председател на единствения разрешен синдикат в “Нефтохим”.
Неговата централа е в Москва, а в ръководството му са бивши офицери от КГБ. На всички работници в “ЛУКойл” е заповядано да членуват в профсъюза. Който откаже, получава шут отзад.
Задачата на Минков се свежда единствено до това синдикалните членове безропотно и дори с радост да приемат заповедите си за уволнение, които се печатат на конвеир. От някога 10-хилядния завод, днес е останал персонал колкото за фабрика – има-няма 2000 човека. Засега бройката стига, за да пълни концерти под строй.
Андронов оглежда залата, за да се увери, че “враги народа” не са допуснати вътре. След което доволно сяда. Много заслужили българи не са почетни граждани на нито един град в България, но Андронов е!
ГЕРБ го назначи за почетен гражданин на Бургас и оттогава руснакът не пропуска да демонстрира, че контролира обстановката. Ако не в целия град, то поне в Дома на ЛУКойл.
Тържеството вече може да започне.
 

От високоговорителите се чува тържествен глас, който дава началото и… о, чудо!

Изведнъж времето полита назад. С бесни темпове. За стотни от секундата всички се пренасят в 60-те и 70-те години на миналия век. В ерата на зрелия социализъм, на Брежнев, Живков, ДС и КГБ.
Гласът от високоговорителите съобщава, че в този празничен за всички ден най-напред ще бъдат наградени първенците в труда.
Другарите Андронов и Минков, съпроводени от масови ръкопляскания, се качват на сцената и заемат героична поза.
Ръкоплясканията стихват изведнъж като по команда. Гласът от колоните с апломб започва да чете имена на изявилите се в социалистическото съревнование. Изчита ги на групи от по пет човека. По всичко личи, че ситуацията е оттренирана няколко пъти - тези, които са си чули имената, стават като попарени и с походка “глътнах точилка” излизат отстрани.
Там изчакват и останалите от групата и под строй се отправят към сцената с почти маршова стъпка. В това време от говорителите зазвучава тържествена тръба, такава каквато пускаха някога в казармите сутрин преди закуска, за да събудят спящите войници.
Два течнокристални екрана на сцената блесват с надпис на роден съветски език: “Благодарность”. Петимата получават грамота и морални награди. Щастливи са, защото това им гарантира, че няма да ги уволнят в близките един-два месеца. Следват още пет имена и още пет.
В края др. Андронов взима думата и започва да се мъчи над предварително написан текст на неразбираемия за него български език. Чете го така, както някога другарят Живков четеше на руски. Текстът е оформен в класически стил “КПСС”.
Изреждат се победите на трудовите фронтове сред малкото останали колективи в “Нефтохим”, набелязват се задачи в социалистическото строителство за следващата една година.
Подир всичко това е ред да започне и празничният концерт.
На сцената е вече Руслан Мъйнов, който обявява, че сега пред нас ще излязат любимците на всеки нефтохимик – група „Грамофон”. Тя се състои от трима българи, но това е дълбоко пазена тайна. Издали са няколко албуми, сред които особено се открояват „Клёво", „Пятый сезон”, „Назад к СССР”, „Песни о жизни” и най-вече последният „Самогонщики”.
Щом ги зърва, Андронов се разтапя от щастие - най-сетне в залата е сложен край на експериментите с отвратителния български език. Зазвучават частушки, песни и пляски. Зрителите също пляскат, защото гардовете от „ЛУКома” обхождат внимателно редовете и оглеждат наред.
Подир “Грамофон” Мъйнов е щастлив да приветства на сцената и поредното творение на Стефан Диомов - група “Петте сезона”.

Четиримата младежи запяват на чист руски език. Андронов е в екстаз.

Накрая е ред и на гвоздея на вечерта – Тони Димитрова. С абсолютно различен репертоар.
Първата песен е самом хорошем на свете. Докато я изпълнява, Тони се кипри край Андронов, който вече е в последна фаза на оргазъм. Накрая певицата приключва участието си с “Гимн ЛУКойла”:
„ЛУКойл родился в Западной Сибири
среди волшебных чудных городов…
ЛУКойл – огромная планета!
ЛУКойл, настал твой звёздный час…”
Песента официално я няма никъде, но миналата година, по повод 20 г. от основаването на „ЛУКойл”, из кабинетите в „Нефтохим” се раздаваше специално издаден за годишнината диск със записа, който певицата, по всичко изглежда, е направила конспиративно. Точно както обичат в КГБ.
Може би Димитрова се срамува от тази песен, тъй като никога не говори за нея, никога не я пее по другите си концерти. Но в края на краищата парите нямат срам.

Прочее, ако “Нефтохим” бе собственост на катарци, любимката на Костов вероятно би пропяла и на арабски. Сребърниците са голям стимул. Но по тази особеност в характера на някои българи, да се настаняват удобно под крилото на чуждоземни нахалници, Любен Каравелов се е изказал много отдавна - още когато е описвал образа на чорбаджи Нено.