Най-голямото съкровище на Вълчан войвода не е заровено в земята

Шура Атанасов разказа как е изобразил Вълчан войвода като е използвал графика от гръцки зограф в тефтер, конфискуван от хайдутина. Той не разрешавал на никого да го рисува

Ключови думи: съкровища Вълчан войвода, Шура Атанасов, Вълчан войвода, портрет на Вълчан, Странджа, Петко войвода

Паметта на един народ има своя енергия, но за мен по-важното е друго – това преживяване ме накара да осъзная, че не просто рисувам, а служа на една памет. Това сподели в интервю за Флагман.БГ варненският художник Шура Атанасов, който нарисува портрет на легендарния Вълчан войвода, за когото историята загадъчно мълчи, но ехото на Странджа още кънти и под сенките в Балкана мистично отеква споменът от робските вериги и копитата на първата хайдушка конна армия в България. 

Най-богатият български хайдутин е предупредил, че няма да остави кокошка да рови парите му, но набезите към пещерите, превърнати в съкровищници, не стихват, а днес, когато се нуждаем повече от храбрия войвода, за да ни помогне да си върнем свободата, художникът, който го рисува и извайва върху метал, сподели пред наш репортер какво е почувствал, когато е „видял“ Вълчан.   

-Вие сте единственият българин през последните стотина години, който твърди, че е чувал гласа на легендарния български войвода Вълчан, за когото писателят Васил Гинев казва, че е откупил свободата на България от руския император с 300 конски товара злато и скъпоценни камъни, натоварени на руски платноход след превземането на Созопол и последвалата среща с адмирал Алексей Грейг през 1829 г. Какво изпитахте, когато най-страшният хайдутин ви се яви насън?

-Когато човек работи дълго време върху един исторически образ, той неизбежно започва да живее в него, чете, изследва, моделира, мисли за него ден и нощ. В един момент границата между историята и вътрешният свят става тънка. Това, което преживях, не бе страх, а усещане за концентрирано, тежко присъствие. Сякаш силна енергия, воля за свобода премина през съзнанието ми. Тогава осъзнах, че когато работиш с образа на Вълчан войвода, нямаш право на лекомислие. Това не е просто легенда, а част от националната памет, независимо дали говорим за исторически факти, предания или митология. 

-А гласът, който по-късно Ви генерира ChatGPT по рисунка от гръцки зограф, останала в един от тефтерите на войводата – същият ли е като този от мистичната Ви среща с него?

-Четири месеца работих върху този образ. Не просто рисувах, изграждах го. Работих по автентична скица, рових в източници, мислих за чертите, за погледа, за характера. Картина, която технически може да се направи за няколко часа, създавах бавно пласт по пласт. 

Когато човек прекара четири месеца в концентрация върху едно лице, то започва да живее в съзнанието му, но не като измислица, а като характер. 

Когато по-късно чух генерирания глас, признавам – настръхнах, но не защото вярвам, че технологията съживява миналото, а защото той съвпадна с вътрешното ми усещане за този образ. Беше дълбок, спокоен, уверен. Не крещящ, а тежък. Това бе момент на съвпадение между труда и въображението, и съвременната техника. Технологията не създаде нищо свръхестествено. Тя просто даде звук на един образ, който вече бях изградил в себе си. 

-Случвало ли се е духовете и на други известни личности, които сте рисували, да усещате сякаш се вселяват във вас? Как си обяснявате случилото се?

-Да, усещал съм силно присъствие, когато работя върху даден образ. Не бих го нарекъл вселяване, но има моменти, в които концентрацията е толкова дълбока, че започваш да мислиш, да чувстваш и да дишаш в ритъма на този човек. 

Когато рисувам капитан Петко войвода или Вълчан, не гледам само чертите, а се опитвам да стигна до вътрешния им свят. Понякога, докато работя, усещам тежест в гърдите, напрежение, решителност. Сякаш преживявам частица от тяхната съдба. Това не е мистика, а дълбоко съпреживяване. Творчеството изисква пълно отдаване. Ако останеш дистанциран, образът остава празен, но когато позволиш на историята да мине през теб, тогава портретът започва да има поглед. Обяснявам си това като състояние на пълна концентрация и уважение към личността, върху която работя. Това е начин да бъда честен към историята, като се опитам да я усетя, а не само да я изобразя. 

-Смятате ли, че преживяването Ви е било духовно послание или плод на подсъзнанието? И промени ли това преживяване мирогледа Ви?
 
-Не бързам да поставям етикети. Дали е духовно послание или работа на подсъзнанието – това са различни начини да опишем едно силно човешко преживяване. Когато работиш месеци наред върху даден образ, когато го изграждаш внимателно и съзнателно, подсъзнанието му продължава да работи дори, когато си мислиш, че почиваш. То събира всичко – исторически данни, легенди, емоции, вътрешни усещания и ги връща в концентрирана форма. Дали е имало духовен елемент – не мога да го изключа напълно, защото вярвам, че паметта на един народ има своя енергия, но за мен по-важното е друго – това преживяване ме накара да осъзная, че не просто рисувам, а служа на една памет. Именно това промени мирогледа ми. Разбрах, че не мога да подхождам лекомислено. Когато работя върху образ като Вълчан или капитан Петко, нося отговорност не само към историята, а към хората, които ще гледат на него и ще изграждат представата си чрез него. 

-Според Вас очите на Вълчан войвода – толкова светлосиви, че от десетина метра е приличал на слепец – напомнят очите на индианските шамани, които „виждат“ отвъдното. Благодарение на изследванията си върху очите проф. Ернст Мулдашев организира експедиция до Тибет и пише книга за генофонда на човечеството, лемурийците и атлантите. Възможно ли е наистина славният хайдутин да е притежавал способността да вижда това, което другите не могат – т.е. да е имал достъп до т.нар. Акашови записи (или Ноосферата)?

- Историята за Вълчан войвода отдавна е излязла извън сухата хроника. Той е личност, която живее в легендата, а тя винаги търси по-дълбок смисъл. Очите му-светли, почти пронизващи, са описвани като необикновени. Някои казват, че приличал на слепец отдалече, но когато те погледне отблизо, усещането било различно. Това вече говори за него повече от физика, т.е. става дума за вътрешна сила. А за Акашовите записи – не мога да твърдя подобно нещо, но вярвам, че има хора, които носят особена интуиция – способност да усещат посоката на времето. Те сякаш предчувстват бъдещето, виждат свободата преди тя да се случи. Понякога народът обяснява тази дарба с мистични термини. Може би това се случва, защото, когато една воля е толкова силна, тя изглежда почти свръхестествена. 
За мен Вълчан е виждал отвъд страха, а това за мнозина изглежда като човек, който живее отвъд света. 

-В интервю за YouTube канала „Съпротива“ наскоро казахте, че следващата картина на славния войвода ще се казва „Вълчан вижда свободата“. Разкажете повече за този проект.

-Това е картина за един миг, който почти никой не рисува. Това е моментът, преди да се прекрачи границата – утрото на 23 април (Гергьовден по стар стил), студено е, планинският въздух реже като нож. По високите места още има сняг. Под краката хрупти замръзналата земя. Дъхът на мъжете се вижда в тишината. Небето е розово, не е ярко, а приглушено, сякаш светлината се ражда бавно. Облаците са натежали от дъжд. Някои са тъмни, а други едва осветени. Това е границата между нощта и деня, когато България е била границата между робството и свободата. Гората мълчи – не защото няма живот, а защото всичко е затаило дъх. На една висока поляна стоят 35 мъже – не шумни, не развълнувани, а мълчаливи, събрани. Всеки от тях знае, че от този ден назад връщане няма. Те не гледат към хоризонта, а към него. Вълчан е изправен. Не като герой от легенда, а като човек, който е приел съдбата си. Косата му е леко развята от утринния леден вятър. Ямурлукът му трепти едва доловимо. Една плитка се движи леко в студа. Вятърът не е бурен. Той е тих, но пронизващ. Лицето му е спокойно. Няма вик, няма жест, няма поза, а само яснота. Погледът му е насочен напред. Не към злато, не към легендата, а към свободата. 

И аз вярвам, че има хора, които могат да виждат отвъд страха. Не защото са свръхестествени, а защото са решили да поемат тежестта. Вълчан е бил такъв. Той първо е видял свободата вътре в себе си и затова е могъл да поведе другите. 

Картината е за съдбоносния ден, в който пред Вълчан застават 35 войводи на чети и определят правилата, графика на сезона за хайдутите. Това е революционното ядро на България. Поставени са 25 часовои на всички посоки. Те са в радиус от 50 км. .

Тази картина няма да показва битка, а избора, но той е най-тежкият момент. Искам зрителят да усети студа, да чуе как снегът хрущи, да почувства тишината, която е по-силна от всеки вик, да застане пред погледа на Вълчан и да се запита „аз какво виждам“, защото  тази картина не е само за миналото. Тя е за всеки момент, в който един народ стои между нощта и деня и някой трябва да види първи изгрева.

-Кога за първи път почувствахте, че Вълчан войвода ще стане централна фигура в творчеството Ви?

-Не стана изведнъж. Не беше внезапен импулс, а бе процес. В началото имаше любопитство – кой е този човек, за когото се говори толкова различно. Легенда ли е, мит ли е, стратег ли е... Започнах да чета, да сравнявам източници, да търся истини... Усещах, че това не е просто историческа фигура, а образ, който не оставя човек безразличен. Творецът търси винаги именно такива личности – силни, противоречиви, живи. В един момент осъзнах, че войводата не е просто тема за картина или за монета, а е символ на вътрешната свобода, на решителност, на способността да виждаш отвъд страха. И тогава нещо в мен се подреди. Това не е случайно, а моят път. И не защото съм избран, а защото съм готов да поема тази линия, да служа на тази памет. Колкото повече работя, толкова по-ясно осъзнавам, че това не е просто проект, а мисия. Вярвам, че съм роден да създавам образи, които събуждат паметта, но не само за Вълчан, а за всички велики българи, които не трябва да бъдат забравени и, когато един творец открие своята мисия, вече не се пита дали, а просто продължава. 

-Националната игра „Съкровищата на Вълчан войвода“, която имате идея да стартира от Малко Търново, да продължи във всички градове и да завърши отново там с финален кръг – няма ли да отключи нова „златна треска“ сред иманярите? Васил Гинев твърди, че след като легендарният хайдутин е откупил свободата на България със съкровището от една от основните си пещери, са останали още три, като във всяка има между 30 и 90 тона. Споменава се и за още осем неоткрити второстепенни с по около 10 тона. Как гледате на подобни твърдения?

- Категорично не искам да насърчавам иманярство. Ако някой очаква от мен да говоря за тонове злато и тайни пещери като покана за търсене, това не е моята цел. Идеята на националната игра е символична, а не буквална. Съкровището, за което говоря, не е заровено в земята, а е в паметта, в историята, в знанието. Легендите за десетките тонове злато са част от фолклора. Те имат своето място в разказа, но ние живеем в 21 век и носим отговорност. Културното наследство трябва да бъде пазено, а не разграбвано. 

Ако тази игра се реализира, ще бъде образователна, насочена към историята, към местата, към културата, не към копаене, а към учение. За мен най-голямото съкровище на Вълчан е идеята за свобода. Златото може да се изгуби, но паметта, ако я пазим, остава. 

-Вълчата чета е оставила много капани. Самият войвода, според преданията, е изпращал хора в Алжир, за да му носят вечна отрова, с която е пръскал златните кюлчета и монети. Има ли риск за участниците в играта?

-Категорично няма да има никакъв физически риск, защото играта, за която говоря, не включва реално търсене на заровени съкровища, проникване в пещери или работа по опасни терени. 

Легендите за капани и вечна отрова са част от митологията около Вълчан. Те предават драматичност на разказа, но трябва да се възприемат буквално в съвременния контекст. Ако проектът се реализира, ще бъде структуриран като културно-образователна инициатива с маршрути, въпроси, исторически факти и символични задачи. Не става дума за експедиции в опасни зони. Аз съм творец, а не организатор на опасни приключения и целта ми е да събудя интерес към историята. Не е да поставям хората в опасност. 

-От пет години събирате средства за паметник на Вълчан войвода във Варна, но общинската администрация не Ви подкрепя активно. Ако друг град Ви предложи място за монумент, бихте ли приели?

-Важно е да уточня, че писателят Васил Гинев е човекът, който от години последователно поставя въпроса за паметник на Вълчан войвода. Той многократно е търсил контакт с институциите и е настоявал темата да бъде обсъждана. Моята роля започна по творческа линия. Писателят ми показа автентична скица и ме пита дали мога да разработя визия за Вълчан в цял ръст като основа за бъдещ 10-метров монумент. Разглеждахме облекло, оръжия и всичко с детайли. Говорихме за стойката, за присъствието, за излъчването на войводата и тогава взех вътрешно решение – казах „Нека първо да изградя лицето, защото, ако ще правим 10-метрова фигура, трябва да има душа, а тя е в погледа, в изражението, в характера“. Започнах от тази автентична скица, която е в него. Нещо в нея разпознах. Усетих, че това е истинският Вълчан. Четири месеца работих върху този портрет в близък план. Исках да усетя човека, преди да изградя тялото му. Идеята беше в последствие част от средствата от творбата ми да бъдат насочени към бъдещ паметник. Процесът обаче не се разви в тази посока и до реално събиране на средства не се стигна, но гледам на това спокойно. Ако има обществена воля и подкрепа, монументът може да стане реалност, но за мен бе важно първо да изградя образа отвътре навън – от погледа към стойката, от душата към бронза. 

-Нямате лиценз за сечене на монети, но е любопитно, че след влизането на България в еврозоната Вие сте може би единственият, който създава златни, сребърни, бронзови и медни юбилейни изделия, наподобяващи монети, с образите на велики българи. Как възникна идеята Вълчан войвода да „влезе“ във всеки български дом?

-Нека бъда ясен. Не съм монетен двор и не се опитвам да бъда. Не конкурирам БНБ, не създавам платежни средства и не се занимавам с валутна дейност. Аз съм творец. Това, което правя, са художествени артефакти, медали, произведения, вдъхновени от историята. Те наподобяват форма на монета, но тяхната стойност не е финансова, а културна и художествена. Когато започнах да работя в този формат, идеята беше образът да стане близък не само в музеи, а и в дома, в ръката, в ежедневието. В последните месеци обаче осъзнах нещо по-дълбоко. Валутите се променят – левът отстъпи място на еврото, а то един ден може да бъде заменено от дигитални форми. Светът се движи бързо, но металът остава. Древните монети, изсечени преди хиляди години, още се намират в земята. Те разказват истории. Хартията се руши, файловете се губят, но металът пази. Това ме амбицира още повече. Аз не правя пари, а памет в метал – медали, уникати. Всяка форма носи символика и художествена мисъл. Ако след 100, 500 или 1000 години някой вземе в ръка един от тези мои артефакти и прочете името Вълчан войвода или капитан Петко, тогава тази творба ще е изпълнила своята мисъл, защото парите обслужват времето, а паметта го надживява.  

-Рисувате и капитан Петко войвода, а неговата потомка Пенка Чакалова-Генева в наше старо интервю отправи апел девизът му „Да не се делим ни в лошо, ни в благатко време“ да бъде изписан на вратата на Народното събрание. Този славен войвода доживява свободата, за разлика от Вълчан, който според Вас я е „виждал“. Какво послание бихте искали да отправите към българите днес?

-Петко войвода не е пример за историческа фигура, а е за човек, останал верен на себе си дори, когато около него всичко се е разклащало. Вълчан е виждал свободата. Петко я е дочакал. Това са две различни съдби, но с едно и също вътрешно ядро – с твърдост, достойнство и вяра. Девизът му днес звучи като предупреждение. Свободата не се руши само отвън, а отвътре, когато започнем да се разделяме, да се отричаме, да се вгледаме като врагове... Петко Войвода е живял в тежко време, но не е позволил да бъде разкъсан отвътре. Знаел е, че народ без единство е слаб, колкото и оръжия да има. Моето послание е просто – свободата не е подарък. Тя е състояние на духа и ако не я пазим с взаимно уважение, постепенно се изпразва от съдържание. Често говорим за героите като за минало, но истинският въпрос е достойни ли сме за тях днес. Ако капитан Петко можеше да ни погледне, сигурен съм, че нямаше да ни зададе въпроса колко сме богати или в кой лагер сме. Би ни попитал дали сме заедно. 

-Ако Вълчан войвода можеше да говори днес, какво според Вас би казал на българския народ?

-Би попитал: „Българино, свободен ли си?“. 

-Коя е „свободата“, която днес трябва да откупим?

-Нужно е да я откупим от страха, от безразличието и от мисълта, че някой друг носи отговорността вместо нас.