Мили, върнах се от Швеция и ще остана с теб - ти ще живееш!

Автор: Ивелина ДОНЧЕВА Снимки автора

36-годишния Гюнел Мехмед от айтоското село Пещерско ще остане в архивите на  българската медицина като доказателство за проявен изключителен професионализъм, но за родителите му, това е истинско чудо. Станало заради огромната земна любов на сина им към една жена, която не е искал да загуби.  

Ако родителите на Гюнел не бяха повикали екип на Бесове.бг, за да разкажат как, след като са подготвяли погребението му за 6-7 юли, днес се радват на втория му живот, никой нямаше да допуска, че утре сервитьорът в един от големите ресторанти на Слънчев бряг всъщност не е неговото провидение, нито пък, че понастоящем у нас има хирурзи, които са готови да се борят и за последната искрица живот на своя пациент - противно на нормалните лекарски разум и практика.

 Ето ви една истинска човешка история, достойна за уважение:

Семейство Гюнел и Айше Мехмед живеят в затънтеното и бедно с.Пещерско, но да се каже, че са средностатистически съпрузи е трудно, защото почти нямат време да се видят. Съпругът  работи като сервитьор на в.с.Дюни, а Айше като камериерка в хотел на Слънчев бряг. Тази пролет жената успяла да се уреди като берачка на ягоди в Швеция и заминала за скандинавската страна.

„Всичко си беше наред, оставих както винаги на родителите ми нашата 11-годишна вече дъщеричка и заминах това лято да сервирам в Слънчев бряг.  Имам 10 години стаж и печеля добре.Там почувствах първите болки в корема, които ту се засилваха, ту отслабваха, смятах, че ще се размине, стисках зъби и хвърчах между масите с таблата – сезонът се очертаваше силен“, започва разказа си Гюнел.

На 2 юли обаче той се прибира в Айтос и търси помощ от джипито си д-р Григорова. Тя го преглежда и понеже не може да си обясни причините за болката,  написва на едно листче името „Д-р Обрейков“.

„Тръгваш за МБАЛ „Дева Мария“ и търсиш консултация с този доктор, ми вика моето джипи, слушам я и не вярвам на ушите си. Докторке, викам й аз, ама нали в тази болница „Дева Мария“ раждат жени, мен ме боли корем, ама няма да раждам, само с това ми беше известна болницата, откъде да знам. Идвам тук, прегледаха ме, приеха ме за наблюдение и изследвания. Първата вечер ми поолекна, сигурно от обезболяващите, но сутринта започнах да се влошавам. Казаха към обед на 3 юли, че трябва да ме оперират.

 След това не помня нищо, само гласът на Айше,

 който идваше много отдалече, този глас ме крепеше и ме караше  вътрешно да си казвам: Няма да умираш – на два крака си дошъл, на два крака ще излезеш оттук, няма да се даваш“.

 В това време Айше прави по две норми в ягодовите градини на Швеция и пресмята с колко парички ще се върне, за да посрещнат новата учебна година на дъщеричката и да изкарат до следващата пролет.

„Обади се майка ми и каза да се връщам, защото Гюнел не е добре. Направо от летището на 5 юли през нощта дойдох в МБАЛ „Дева Мария“. Посрещнаха ме моите родители и родителите на Гюнел, бяха заедно със служител на болницата. Дадоха ми успокоителни, а след това съобщиха следното:

 Съпругът ви е в кома, направихме всичко възможно,

 не допускаме никого в залата, подгответе се психически, защото състоянието му е изключително тежко. Инфаркт на червата, бързо некротирали...Нищо не бе състояние да ме спре да го видя. Когато ме вкараха в стерилната зала, по него имаше толкова тръби и апаратура, че едва се виждаше тялото. Целунах го за сбогом и се разплаках върху него. Сълзите ми се стичали по лицето му без да разбера. Не посмели сестрите да ме отведат, защото ме съжалявали. Не знам колко време съм стояла в това положение. Помня, че започнах да му шептя: „Мили, върнах се и ще остана до теб завинаги, но ти сега се дръж – трябва да живееш“, почнах да му го повтарям и да държа ръката му. На ръзсъмване усетих, че Гюнел стиска леко моята ръка и започнах да крещя на лекарите: „Ето жив е, жив е, усеща ме!“, не ми обърнаха внимание, защото можело да е чисто рефлекторен жест. Но аз продължих да му говоря и да го целувам. Докато видях, че очите му леко примигват. Вече бях сигурна, че напредвам в спасението. Развидели се, започнаха да влизат още лекари и сестри, да  обсъждат нещо, после казаха, че ще направят пореден опит. И така – разрешиха ми през два часа да влизам при него в следващите два дни.

 Той започна да ме вижда, да осъзнава какво говоря,

 да отговаря с жестове на въпросите ми. Бях сигурна вече, че съм победила Смъртта и че моят Гюнел ще оздравее. Само не знаем какво точно му има като диагноза, но оттук-нататък, след 20 дни, прекарани заедно, двамата тук, в Хирургия на МБАЛ „Дева Мария“, ние си тръгваме двамата – за мен той е здрав“, приключва този разговор Айше. През цялото време младата жена звучи оптимистично и се усмихва. Гюнел също.

Двамата си тръгнаха днес за село Пещерско. Той е тежал 97 кг при постъпването си, по негови думи, излиза не повече от 70 кг. Но се чувства като нов човек. Зареден с енергия и сигурен, че ще живее и ще работи. И двамата с Айше ще отгледат дъщеричката си. 

Вижте какво се е случило от медицинска гледна точка с Гюнел в интервюто с д-р Янка Димчева – началник на отделението по Хирургия в МБАЛ „Дева Мария“