Паскал се сдоби с 4 обвинения, ето какви са те
Никола Николов е бил лаконичен пред разследващите
На Никола Николов - Паскал са повдигнати общо четири обвинения. Освен за участие в организирана престъпна група за контрабанда, пране на пари и корупция и за три отделни конкретни случая на контрабанда на тирове с цигари. Николов е дал кратки обяснения пред разследващите и е представил голямо количество документи за лечението си в Белград, което било започнало още през миналото лято.
Паскал ще бъде съден наравно с бившата шефка на Агенция "Митници" Петя Банкова, бившият главен секретар на МВР Живко Коцев, както и бизнесмените Марин и Стефан Димитрови. Всички те в момента са извън ареста.
От ноември миналата година до днес по делото им няма никакво развитие. По непотвърдена информация акцията срещу тях е заради бившия финансов министър Асен Василев.
На 27 септември миналата година Никола Николов-Паскал е задържан в Белград. Той беше в сръбски арест в продължение на четири месеца и половина, след което бе освободен под домашен арест.
Дама от "Диви и красиви" сподели потресаваща история, бита е и изхвърлена от кола в движение
Огромна чест за Григор Димитров в Лондон
Виктор Калев иде в Бургас заради „Грамофонът“, ще накара публиката да се смее с глас
Голяма държава забрани напълно мобилните телефони в клас
Обявен е ден на траур в Киев
Боят в София станал, след като нарушителите сами си изпросили да станат медийни звезди
Тези и още значими факти е събрал във внушителната си монография Димитър Гюдуров, озаглавена „Българите и опиатите“. Тя проследява българската следа в световната политика към упойващите вещества. Времевата рамка на изследването е 1879–1944 г.
Много е интересна държавната политика по отношение на опиума.
На 3 март 1883 г. със спешно окръжно от Министерството на финансите, подписано от министър Григор Начович и одобрено от Обикновеното народно събрание, местната власт се уведомява за решение по българските земи да се отглежда сънотворен мак и да се обработва с цел добиване на опиум (афион). Окръжното е част от новата икономическа политика, която свързваме с втория кабинет на Драган Цанков – едновременно насърчаване на населението и попълване на хазната с чуждестранна валута. Българите, които засяват нивите си с мак и добиват афион, се освобождават за десет години от плащане на десятък. Допълнително вносът на макови семена от Османската империя и износът на опиум от България нямат митнически такси, а на производителите се гарантира премия от 5000 лева, ако успеят да получат награда от международно изложение. Засетите с мак площи се концентрират в районите на Лом, Ихтиман, Дупница и Кюстендил.
При политиката на Стефан Стамболов и Константин Стоилов произведеният в България опиум се превръща в търсена стока на международните пазари. От Освобождението до края на Първата световна война България се вписва напълно в общата световна практика като отглеждането на сънотворен мак и добиването на опиум са неразделна част от българската икономика.
В междувоенния период българските селяни вече търсят начини да отглеждат индийски коноп и да добиват от него хашиш. Първоначално азиатското растение се разпространява в Пловдивска и Станимашка околии, а скоро и в Ямболско, Сливенско, Бургаско. Димитър Гюдуров изготвя психологически профил на участниците по веригата с хашиша: българи, които желаят бърза и лесна печалба, притежават известна доза смелост и не се страхуват от закона.
През 1922 г. Съвещателната комисия по опиума към ОН изисква пълен контрол над вноса и износа на опиум в международната търговия и оттук нататък за българската държава става изключително трудно да владее процеса. От една страна е външният натиск, от друга – с напредването на урбанизацията се появяват устойчиви и йерархични криминални организации, които не биха пропуснали възможността за бърза печалба от търговия на опиум. В допълнение към обстановката са и зачестилите случаи с българско участие на контрабанда на хашиш в Египет. Консулът ни в Александрия настоява институциите в София да противодействат на контрабандата. Едва след 1926 г. в България постепенно се въвеждат възбрани за култивиране и отглеждане на индийски коноп, както и за добиване на хашиш. Апатичен, по думите на автора, процес, който се проточва чак до 1935 г., когато е въведена твърда забрана за отглеждане на канабис и търговия с хашиш.
Изследването отделя специално внимание на българското законодателство по отношение на вредните вещества, като проследява наказателния момент. Така например става ясно, че не се предвижда затвор за производство и разпространение на упойващи вещества, а глобата от 5000 лв. не съответства на генерираната печалба. Липсата на специален закон ограничава действията на българските криминалисти, за да респектират контрабандистите, а пътят на наркотиците често е разчистван и от услужливи чиновници. Политиката на българските правителства се характеризира по-скоро с приемане на половинчати мерки и полицията често прилага силови методи. Хаосът е толкова голям, че институциите никога нямат реална представа какво количество се отглежда и какъв е размерът на добитите упойващи вещества, а от ОН настояват българската държава регулярно да изготвя статистика. От монографията на Гюдуров разбираме, че в докладите на България до ОН има сериозно разминаване между поднесената с документи информация и реалното положение с произведените и заловените в страната наркотици.
През 1932 г. България се присъединява към международната Конвенция за ограничаване производството и разпространението на упоителни вещества, подписана през юли 1931 г. Институциите в София изказват своето голямо огорчение по повод обвиненията за наркотрафик, затова че България е обвинена и провъзгласена прибързано за световен център по производство и износ на дрога. Главна дирекция на народното здраве отхвърля тези обвинения, но не отрича пристигането в страната на международни контрабандисти на наркотици и даването на няколко разрешителни за производство на препарати и деривати от опиум. Авторът твърди, че нападките срещу България имат двойствен характер – основателни по отношение на контрабандата, но и че имат за цел да отклонят общественото внимание от големите държави, чиито правителства не могат да се справят с контрабандата. Гюдуров допуска, че обвиненията към страната ни са част от играта на Балканите за печалба от опиум и дискредитират неудобен конкурент като България.
Производството на опиум, опиумни деривати и търговията с тях не изчезват след преврата на 9 септември 1944 г. Както пише Гюдуров: „в тоталитарна България контрабандните канали са същите, но информацията за тях трябва да се търси при „меча и щита“ на Българската комунистическа партия – Държавна сигурност.“
Българите и опиатите. Производство и търговия (1879–1944)
Втори основен факт, който следва да се има предвид при всеки анализ на днешната българска социално-политическа реалност, е дълбокото и неприкрито отчуждение на широки обществени слоеве (практически на цялото общество) от сега действащата в България политическа система. Имаме всички основания да твърдим категорично, че в криза са не толкова управляващите до сега политически формации и техните съюзници, а самата българска днешна политическа система. Едно от многото доказателства за системния характер на кризата е очевидната неспособност на днешната българска политическа върхушка да произведе каквато и да е успешно функционираща политическа, управленска коалиционна формула – с други думи, коалиционният потенциал на българската политическа система като цяло, т.е. нейната способност да произвежда жизнеспособни и принципни политически съюзи, е изчерпана. Нека повторим – в криза са не просто управляващите, в криза е самата политическа система на България, и тази криза е не просто ситуационен факт, и следствие на случайни стечения на обстоятелства, а е резултат от историческото дълбинно изчерпване на функциониращия до днес политически модел.
Отговорните политически дейци и анализатори днес следва да размишляват не толкова върху абстрактните възможности за механично комбиниране и рекомбиниране на днешни стари и нови политически субекти. Всъщност в криза е – до степен на пълно изхабяване и изчерпване – не институционалната и не нормативната основа на днешната политическа система, а нейния смислов фундамент. Огромната привидна сложност на политическата действителност в България отпреди две десетилетия днес е сведена до няколко прости и понятни очевидности: криза в основанията, криза в перспективите, криза в мотивацията, обществена нетърпимост към досегашните форми на политически живот. И всичко това може да се изрази с една проста диагноза – окончателна и непоправима идейна изчерпаност, сега вече става практически очевидно това, което е било теоретически ясно винаги, а именно, идейната нищета никога не е можело да бъде компенсирана с никакви тактически и медийни хитрувания.
Обществото е надраснало политическата си система и не желае по-нататък да се примирява с нея. Обществената неприемливост е очевидна, възможностите за манипулация са изчерпани, България не приема днешната политика и иска тя да е друга. В този смисъл невъзможността да се продължи по-нататък с досегашни средства – това е безусловната изходна точка на всеки политически реализъм днес и на всеки размисъл за близкото и по-далечно политическо бъдеще на България.
За да се продължи по-нататък в днешната политическа безпътица са необходими не тактически хитрости, а стратегически идеи - идеи, които, ако ги следваме, ще могат да ни заведат в утрешния ден на България, а не да ни оставят в блатото на днешното политическо безвремие.
Затова смятаме, че е необходимо да се формулират съвсем накратко, в една максимално обсъдима диалогична форма, но с безусловно сериозно и отговорно съдържание, няколкото базови принципа, които представляват днес нашето политическо верую, принципи, чрез които ние ще разбираме всички свои бъдещи сближавания и раздалечавания, всички свои близости и различия в предстоящите политически действия.
9. Ние смятаме, че първата задача, която следва да решават отговорните български политици, е едновременното решаване на два изключително трагични проблема: първо, въпросът за социалното, духовно и културно-историческо оцеляване и спасяване на българското общество. Тук става дума не толкова за така често обсъждания досега „социален въпрос”, а за реалността, която се е получила като резултат от съзнателния отказ на управляващите да решават този въпрос: антинационалната олигархична политика на управляващите лумпенизира обществото и води до разпад на базови обществени връзки и отношения. Накратко – антисоциалната политика представлява на практика принудителна демодернизация и води до разложение и разпад на базови социални структури и тъкани. Затова ние твърдим, че в България има вече не „социален въпрос“, а сме изправени пред необходимостта обществото да бъде опазвано от принудителното му завръщане към отживели исторически предмодерни форми. Накратко, антисоциалността на днешните управляващи клики принудително връщат България в нейната предистория, към форми на живот, характерни не за модерността, а за 19-ти век.
Другият трагичен проблем, който българската политика е принудена да решава заедно с първия, е отстояването не просто на националния ни суверенитет (който много отдавна е заложен и изтъргуван) а спасяването на българската държавност. Ние ясно разбираме един много прост, ясен и многократно изстрадан в историческото ни развитие факт – България без държавност може и да остане като етнически и културен конгломерат, но никога не би могла да се развива като нация. В този смисъл днешният национален въпрос на България може да бъде сведен до максимално прости и исторически изстрадани формули: опазването на националния суверенитет, националната сигурност и на самата българска държавност е въпрос на неизбежна и предстояща национално освободителна борба. Можем да заявим съвсем просто – дошло е време, когато трябва да си спомним поуките от нашата дълга история, и първата поука е, че нашето съществуване като нация може да бъде резултат само на целенасочена националноосвободителна борба.
Формите на тази борба са исторически обусловени, те могат да бъдат случайни, да се определят от превратностите на международната политика, от особеностите на текущата геополитическа ситуация. Но националноосвободителната борба по същество ще започне и не може да не започне, тъй като българите са заплашени от загубата на своята историческа свобода и идентичност, заплашени са - и то от днешните български компрадорски антинационални елити - да загубят своята автентична държавност.
Социалният въпрос, в цялата му драматичност като императив за опазване на самата социална тъкан на обществото, и националният въпрос, който ни задължава да започнем и да водим борба за нашата национална държавност като дом на нашата обща свобода – това са двата въпроса, които според нашето дълбоко убеждение са императивите, които са определяли досега и занапред ще определят в още по-ясна степен възможностите за нашите политически взаимодействия за в бъдеще.
В резултат от процесите в управлението на българската държава, България изпитва не просто текуща икономическа, социално-политическа и културна криза, но и навлиза в период на наближаваща - и то в близко бъдеще - истинска катастрофа. Никакви пропагандни хитрости и никаква медийна и политическа риторика не могат да прикрият очевидността - а тя е, че България е в навечерието на истинска мащабна национална и държавна катастрофа.
Днес българското общество е изправено пред наложителната необходимост не да се справя с обичайните текущи затруднения, а да осмисля и да преосмисля най-дълбоките основания и условия за съществуване на т.нар. Пета българска държава. За огромното мнозинство от български граждани е очевидно, че самата формула на съвременната българска държавност е порочно зачената, безотговорно замислена, откровено несъстоятелна и затова обществено опасна. Българското общество е принудено да избира между себе си и своята държава, с други думи оцеляването на българското общество днес е задача, която изисква осмислянето и решаването на няколко неподдаващи се на поставяне доскоро задачи – предизвикателства.
Както и друг път се е случвало в историята на България, в периоди на кризи и върховни национални изпитания геополитическата проблематика е измествала обичайната вътрешнополитическа проблематика и е заемала нейното място. Именно това е характерно за ситуации, които българите са свикнали в своя всекидневен език да наричат национални катастрофи.
Характерно за всяка национална катастрофа като период, в който обществото е изправено пред върховни политически и икономически изпитания е, че то се вижда изправено пред необходимостта да преразглежда установени вече състояния и структури и да взема спасителни съдбовни решения.
Трите съдбовни, но единствено спасителни действия, които България трябва да предприеме в най-скоро време все още нямат своя исторически извършител, т.е. субект. Но точно защото тези предстоящи действия и решения са неизбежни и животоспасяващи, предстои такъв субект да се появи и той може да бъде изграден само по гореописаната формула: държавен суверенитет и национална отговорност в съчетание със спешни мерки за спасяването на самата социална тъкан.
Задачите, които българската история предстои днес да започне да решава имат дълбинна геополитическа природа, но те засягат не абстрактни международни връзки и отношения, а непосредствените жизнени условия на българското общество.
Първото неизбежно условие за оцеляване и развитие е излизането на България от военния съюз на НАТО /запазвайки своите позиции в политическите органи на Съюза, така както постъпи френското ръководство в епохата на Де Гол/. Това действие е колкото наложително, толкова и очевидно разумно – днес НАТО вече не е гарант за мира, а е военна заплаха, структура, в която държави от рода на България неминуемо ще бъдат използвани като ръжен, с който предстои да се бърка в огъня.
Има изключителни исторически ситуации, когато насъщните, неотложни и животоспасяващи решения търсят и намират, т.е. създават своите субекти, които предстои да ги решат. В цялата световна история и, разбира се, и в Българската история, това се е случвало няколкократно. Днес за България настъпват не просто трудни времена (те са започнали отдавна), а време на исторически и съдбовни решения.Тези субекти трябва да се появят от обединените усилия на политически съюзи, които предстои да се изградят днес.
И ако се доверяваме на философските авторитети, това са античните автори в Древна Елада, как се излиза от това състояние – те са знаели. От олигархично състояние се излиза по пътя на диктатурата.
Никой не твърди, че това е добре. Напротив, това е много тревожно и крайно неудобно за масовия жител на страната. Но работата е там, че криминалните олигархии, каквато е властта в България, те не подлежат на реформиране. От олигархична ситуация се излиза не с реформиране, а с безкомпромисно демонтиране. В България този демонтаж трябва да се прави изключително внимателно, защото системата може да се срути за дни. Така че ние сме в средоточието на олигархично-политически модел. В България няма национално познание, което да формулира национални стратегически цели. Има наемна компрадорщина. А компрадорщината е водещият елемент на олигархията. Има хора, които търгуват с национална сигурност в свой тясно групов интерес.
Теорията не казва, какво се прави в олигархична ситуация, освен че в такива случаи помага диктатурата. Нищо радостно няма в това.