Ето кои хора на Горбачов свалиха Тато от власт

Ключови думи: Горбачов, Тодор Живков, БКП, социализъм

Политическата игра на „котка и мишка“ е добре позната във всички времена и режими. По време на своето дългогодишно управление Тодор Живков режисира постоянно играта и винаги излиза победител в нея, защото изпълнява главната роля. В задкулисието с помощта на своите „преторианци“ от Политбюро той набелязва жертвената мишка, която обикновено е кадърна и можеща обществена личност. Но за нейно нещастие тя е вторият човек в йерархията и мнителният властник съзира в нея заплаха за лидерството си, пише вестник Ретро.

Но през есента на 1989 г. ролите се разменят. Новият режисьор в Кремъл Горбачов налага друго разпределение и ролята на мишката се пада на Тодор Живков.

Първоначално котките са три: Петър Младенов, Андрей Луканов и генерал Добри Джуров. После антиживковистите стават повече, защото към тях се присъединяват Георги Атанасов, Начо Папазов, Димитър Станишев, Пенчо Кубадински и др. В същото време сред интелигенцията се надигат неформалите. Живков проявява търпимост към тях и не допуска крути мерки спрямо инакомислещите. Но предварително лишени от острие, те така и не прерастват във водеща сила.

Живков се заиграва успешно с партийния елит и с политическото ръководство на партията. В тази игра влиза и молбата му за оставка от 4 ноември 1988 г. Тя е факт, но всъщност е блъф. Без да се мотивира надълго, в нея Живков пише: „Моля да се обсъди и да се внесе на предстоящия пленум на ЦК предложение да бъда освободен като генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет, а също от Политбюро и състава на ЦК на партията, като премина в пенсия.“ Тогава Живков е на 77 години и разбира, че трябва да отстъпи постовете на друг. Дори създава заблудата, че сам го търси. Но след смъртта на дъщеря си той не намира такъв човек, защото всъщност не го иска искрено, припомня фактите доц. д-р Боян Кастелов.

Че молбата е блъф, личи и от разговора му с медицинската сестра и майор от УБО Ани Младенова. В пресата тя съобщава: „Аз даже видях документа в куфарчето, което взех, за да го занеса на охраната.“ Спецът по двойните ходове успокоява разтревожената медицинска сестра, която 14 години му служи вярно, с думите: „Само че те няма да я приемат. Аз съм като голям и стар дъб. Те живеят под моята сянка.“

Като добър психолог Живков разчита на молбата провокация. Най-приближените му в Политбюро няма да я допуснат до пленума, а недолюбващите го ще си покажат рогата. Едните ще се възползват от случая за нови възхвали („На кого ни оставяте, другарю Живков!“ – Милко Балев, „България има нужда от Вас!“ – Димитър Стоянов), а другите, ако им стиска, ще се разконспирират. След промените Луканов ще коментира случая с оставката от 1988 г.: „Тогава смяната висеше във въздуха, но ние не подхванахме тази тема. Не се чувствахме достатъчно силни.“ Бунтът на недоволните в онзи момент според сполучливия израз на съветския дипломат Валери Терехов е „бунт на колене“, нещо като „да псуваш наум.“

Изгубил съпруга и дъщеря, Живков всъщност няма сили доброволно да напусне властта. Това го потвърждава и шефът на УБО генерал Георги Милушев – един от най-добре познаващите неговата многоликост: „Въобще на темата оставка Тодор Живков демагогстваше до самия 10 ноември.“ Живков прави опит да изпреварва събития, без да накърни своето статукво.

Но политическото цунами от Кремъл идва застрашително. Горбачов не му казва по езоповски, както на Хонекер („Животът наказва онези, които закъсняват“), но на тържественото събрание по случай годишнината на Октомврийската революция (1989 г.) посланик Виктор Шарапов заявява, че и в България трябва да настъпят промени (в ГДР това вече е станало). След тържеството Шарапов и Живков водят тежък разговор. Усетил накъде отиват нещата, генералният секретар на БКП казва на генерал-лейтенанта от КГБ, че е най-добре да си подаде оставката. Свалил е гарда и Шарапов бърза да го притисне: „Съветското ръководство се отнася с голямо разбиране към вашето решение да подадете оставка и ме помоли да ви предам, че постъпвате мъдро.“ Но Живков се окопитва: „Не виждам достоен наследник.“ И в дух на самокритика: „Най-голямата ми вина пред партията е, че още не съм отгледал кадърен наследник.“ Шарапов остава нащрек.

Пред Политбюро Живков заявява, че оставката му трябва да се реши на предстоящия пленум или най-добре на следващия. Джуров го предупреждава за напрежението в ЦК и настоява за заседание на Политбюро преди обявения за 10 ноември пленум. Първият казва надменно, че е готов.

Дал вече съгласието си, Живков все пак протака чрез своята кандидатура – Александър Лилов. Той е на специализация в Лондон и задочното му избиране за негов наследник е неуставно. Но Шарапов вече е питал Кремъл – Кой? Отговорът е категоричен – Петър Младенов.

И още същия ден посланикът отива в Банкя при Живков, където настъпва разривът.

Пленумът на ЦК на 10 ноември започва в 9 часа в голямата зала на резиденция „Бояна“ и приключва в 17 часа. Закрива го новият генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов.