Комисията на Цацаров иска 150 хил.лева от Филип Фратев, придобил ги по престъпен начин
Искът вече е внесен в Окръжния съд в Бургас
Филип Фратев, който е знаково име от бургаския ъндърграунд от 90-те години, е попаднал под ударите на КПКОНПИ, научи Флагман.бг.
Комисията, която се оглавява от бившия главен прокурор Сотир Цацаров е открила съществено несъответствие в доходите му и придобито имущество, което според тях е придобито по престъпен начин. В Окръжния съд в Бургас вече е внесен иск за 150 хил.лева. Ако бъде одобрен ще му бъдат конфискувани пари в банкова сметка, както и две МПС-та.
Проверката на Фратев е извършена, след като преди 2 години той бе спипан с кокаин. Ченгета от ОД на МВР в Бургас го арестуваха, подозирайки, че се занимава с наркоразпространение. В съдебна зала той призна, че се срамува от действията си и сключи споразумение с прокуратурата за условна присъда.
„Детето ми чете за моите глупости! Срам! Напускам България“, обяви тогава легендарният гангстер от 90-те години.
След бурните мутренски години той действително си бе създал имидж на човек, който си изкарва прехраната по почтен начин, но първо бе заловен с бежанци, а след това и спипан с кокаин. Впоследствие бе оправдан по обвинението в каналджийство, но осъден за държание на дрога.
Морът от Европа идва: Август започва с до 39°, после са възможни над 40°
Ще се спука ли AI балонът скоро
Жилище за 1 млн. евро: В България са нужни близо осем средни заплати
30/07/2026, Четвъртък 13:30
0
Созополският талант Михаил Янакиев подписа договор с италиански гранд
40 години работа, но 20 години трудов стаж: Новите правила отварят този сценарий
30/07/2026, Четвъртък 13:00
2
Нов удар по джоба готвят за шофьорите: Винетките скачат с 30% от 1 август
Геро сложи край на 18-годишния си брак: Вече съм свободен човек
30/07/2026, Четвъртък 12:30
5
Огнен ад в Турция: Евакуираха болница, затвориха пътя Фетие - Анталия
30/07/2026, Четвъртък 12:00
0
Дини на боклука и протест на производители на зеленчуци: Държавата погва съмнителния внос
Над 30° във влака София - Бургас: Половината вагони на БДЖ са без климатици
В Derma Aesthetic Center вярват, че истинската красота започва със здравето
Митничари откриха над 16 000 евро и златни изделия, скрити в бельото на жена
Ще бъде много интересно да видим вие какви архивни мишки сте за да пишете за жените и живота на хора който сте виждали само на снимка,Зависта ви е по силна и от глада.
Всеки каквото си е забърква да се оправя сам.Вие коментирайте себе си първо и се замислите как обиждате и определяте с обидни думи хората.
Медиите са да създават новини,
А тъпаци като коментиращите досега да замълчат и такива тъпотий и измислици не бях чувала.Хора гледайте себе си за другите не се грижите.
леш леш
ретро мутри
изпята песен
сега цацката ще ги о върти
Докато не попаднаха на хора.В "Асото" ги пребиха с бухалки, запалиха им офисите.
Малко им беше.Върнаха там отдето са тръгнали.
Без да задълбочаваме повече, може да обобщим – само суверенът (а той е фигура, стояща едновременно извън и вътре в правната реалност и властта му не се извежда и не произтича от закон) може да решава за това кой случай е извънреден, кое положение (в държавата) може да бъде характеризирано като извънредно. Към тази формула следва да се обърнем днес, докато наблюдаваме как тромаво, хаотично и безпомощно българския парламент се опитва да роди „Закон за извънредното положение”. Очевидно тук следва да се напомни, че парламентът не е суверен, а само репрезентатор на суверена, че в добре развитите правни системи понятието извънредно положение е предварително уговорено и кодифицирано и то присъства не в обичайния кодекс от закони, а на равнището на върховния закон – Конституцията.
Българската правна система не разполага с понятието „извънредно положение” – нито като съдържателно описано състояние на нещата, нито като формално понятие, което да отпраща към суверена. Всъщност, в съвременните правни системи става именно това – споменаването на категорията „извънредно положение” отвежда директно към суверена, както е разбран и описан в съответната правна система. В България е иначе – без общественото мнение в страната да се „обременява с излишна правна метафизика” българското общество се съгласи с една брутална подмяна на понятията – „суверенитет” започна да се подменя с „независимост”. След тази концептуална фалшификация за управляващите всичко стана много лесно: един бракоразводен адвокат, който по волята на СДС, (но и на БСП, разбира се) работи известно време като президент на страната, успя с бързия си ум (и с още по-бързия си език) да артикулира колективното подсъзнателно на цялата българска политическа класа – суверенитетът може да се залага, отстъпва и преотстъпва, това се изисква от нашия нов „цивилизационен избор” и изобщо изборът между това да бъдеш суверенен или да бъдеш собственик е еднозначно определен: в името на това да бъдем собственици, (и разбира се, да бъдем на страната на победителите - най-сетне) избираме качеството да бъдем несуверенни. Нямаше как да се обясни на българския, прости Господи, политически елит, че който губи суверенитета си (и по-лошо - който го залага и търгува с него) неминуемо и то съвсем скоро след това се оказва несъстоятелен и като собственик. Разбира се, връзката между суверенитет и собственост нито е пряка, нито е къса. Но тя е реална, ужасяващо реална и това се потвърди от практиката на последните 30 години. Българската политическа класа сложи на тезгяха за продан националния суверенитет на България. Сделката се състоя, търговията със суверенитет се превърна в основно доходно перо на т.нар. „български политически елит”. От тази сделка произтекоха твърде много имоти за елита – например, днес българския суверенитет може успешно да съществува (в превърната форма) и като „тризонет” на Шанз’ Елизе в Париж...
Но оттук произтекоха и някои неудобства. Днес няма кой, заемайки ролята на суверен, да въведе извънредно положение. Суверен в страната няма, просто не се наблюдава, живеем несуверенен живот, като весели пуерториканци, като индигенните племена, населяващи Северните Мариански острови. Разбира се, колективният Бойко Борисов, (а не индивида с това име), който не е спрял да претендира, че носи на раменете си съдбата на България, може да излезе и с претенцията, че е суверен. Но това е недоказуемо – нали именно същите хора развратиха българското общество с чудовищното твърдение, че отказът от суверенитет е цената, която трябва да плати България, за да добрува в дружното семейство на европейските народи.
Накратко, днес България суверен няма. Освен българският народ, разбира се – но на него му е внушено, боя се по необратим начин, че суверенитетът, всъщност е тежко наследство от мрачното минало, което трябва да се преодолее час по-скоро и че днешната задача на този народ е не да мисли за такива вехти фантоми, а да живее от ден на ден все по-щастливо във връхлетялото го общоевропейско щастие. Колективният Борисов – а това е ядрото на днешната политическа класа, от своя страна, няма нужда от суверенитет, а ако отнякъде такъв се появи (разбира се, фантастична хипотеза) първото, което следва да направи и ще направи е да го продаде на костуема цена. Компрадорската класа по дефиниция няма нужда от суверенитет, тя е „анаеробна”. За нея суверени на България са „началниците, които дано да се разберат, а ние сме лесни”, по думите на Бащицата на нацията; суверен днес на България е американският посланик - и къде, впрочем, изчезна тази госпожа? Доскоро рецитираше българска поезия, инспектираше магистрали от джипа на Предводителя на новото българско дворянство и поздравяваше българите с духа им. А сега се стаи някъде. Може да се наложи (пред лицето на суровата историческа необходимост) да се обърнем към уважаемата г-жа фон дер Лайен с молба да поеме суверенитета ни...
А на кого принадлежи България?
Това е един тежък, сложен, всъщност отвратителен въпрос. Но той си има отговор, известен вече на всички – България принадлежи на своя елит, на онези 150 семейства (и на техния обслужващ персонал, разбира се) които са главните бенефициари на българския компрадорски псевдоевропейски курс.
И връщайки се към извънредното законодателство – да се измисли пакет от неотложни мерки с технико-управленско естество е напълно естествено и редно. Този пакет, разбира се, може да се допълва с нови подобни мерки, а някои от досегашните да бъдат оптимизирани и или коригирани. Проблемът, разбира се е друг - каква е тази тяга, това неудържимо влечение да се въвеждат не извънредни мерки, а извънредно положение – и то когато в правния свят на България няма такова понятие. Не от българската правна система, а от световната държавно-правна управленска практика се знае какво всъщност означава понятието „извънредно положение”. Да си спомним отново френския президент, който говори непрекъснато за това, че Франция е във война, но военно положение не въвежда (и не защото няма право на това, напротив), говори за извънредност на ситуацията, но извънредно положение не въвежда (и отново, не защото не може). Ако се запитаме защо, отговорът ще е ясен – защото извънредно положение означава съвкупност от няколко неща: закриване на парламента, разгонване на депутатите, закриване на всички партии, без изключения, прекратяване не просто на всеки политически живот, но и на всеки политически дискурс (и тогава първото, което чуваш в телефонната слушалка, когато набираш някой номер е съобщението, че разговорът се контролира). При извънредното положение властта се поема от извънредни органи – хунти за национално спасение, комитети за обществено съгласие, съвети за обществено здраве и т.н. При извънредно положение е напълно естествено „политиканството” (на което така категорично се противопоставя един главен прокурор) да бъде безусловно забранено, в такива ситуации лицето на властта е представено от човек в генералска униформа – но не на генерал от военномедицинските сили, а на някакъв друг, а защо не на генерал от полицията, например.
Такова развитие на нещата в България не е напълно невъзможно, ситуацията и с коронавирус, и без него приплъзва към точката на неуправляемостта. ЕС, т.е. евробюрокрацията няма да забележи какво е станало или не би обърнала внимание, а от американския посланик можем да чуем поредните поздравления за националния ни дух, а можем и да я чуем да пее български народни песни, облечена в съответната национална носия (пафти, гердани, забрадка и всичко останало, както си му е реда).
Въпросът е това ли иска българският политически елит? Ще действа ли той по формулата „едно извънредно положение повече – милион грижи по-малко”? По-долу ли сме днешните българи от онези българи - през май 1934 год.?
Най-важното и най-неприятното при това е, че каквото и да стане в България, нашите нови братя, европейците няма как да ни обърнат внимание. Евробюрократическите структури спят, когато Италия измира, отчаяно обръщайки се за помощ отвсякъде. От Брюксел помощ не дойде, от НАТО да се очаква помощ е немислимо, американския посланик в Рим сигурно е изпял някоя канцонета на драгите италианци и кой знае – може би ги е поздравил с духа им. Очевидно е едно – „международната демократична общност” не дава пет пари за страната, която е една от учредителките на ЕС; соросианството, оплело света с кукувичата си прежда, не се интересува от ужасяващия факт, че в Италия, само за две седмици измря едно цяло поколение, че италианските въоръжени сили с конвои от военни камиони изнасят труповете. Помощта за Италия дойде откъдето не се очакваше, „тоталитарен” Китай пръв протегна ръка за помощ, последваха го „тоталитарните” Куба и Русия.
Италианците умеят да правят изводи – и морални и политически, дори и военни. Сигурно има някакъв дълбок и много жесток исторически смисъл в суровата истина, която връхлетя Италия – и тя е, че нито ЕС, нито НАТО, нито който и да е друг от „демократичното човечество” не се интересува от съдбата на Италия. Демокра
тическият жаргон, на който така обичат да си говорят евробюрократите затихна - днес евробюрокрацията незаинтересувано мълчи.
Демагогията стихна в часа на истината.
Неизвестно е колко още жертви ще вземе вирусът в обединена Европа. Но е сигурно едно – след края на епидемията, гражданите на европейските страни ще гласуват и с общата си воля ще изпратят в нищото всички отвратителни спекулации: за обединеното европейско гражданство, което идва да отмени националното, за края на националната държава, която предстои да бъде заменена от едни троцкистко-соросиански Съединени европейски щати и т.н. и т.н. Гражданите на европейските страни осъзнават безпощадно ясно, че е минало времето да се пее Одата на радостта, да се размахват сини байрачета с жълти звездички. Евромистерията свърши, историята влезе в правата си, без да обръща внимание на това, че идеологията на глобализма обещаваше нейния край.
Удари часът на истината и тя влиза в правата си.
Но гражданите на ЕС стават свидетели не просто на катастрофата на изцяло изкуствения и фалшив соросиански европеизъм. И европейците, но и всички други народи осъзнават в тези трагични дни, че старият свят – светът на глобализацията си отива и от него остават само трупове. Това, разбира се е естествено, тържественият марш на глобализма не можеше да не завърши с една наистина глобална катастрофа. Свидетели сме как силите на глобализма (а това е глобализирания финансов капитал) се опитват да хвърлят бремето на глобалната катастрофа върху гърба на ненужното вече за тях човечество.
Това ще бъде последният акт на драмата на глобализма. Човечеството срещу силите на глобализма, опиумът на глобалността срещу силите на живота – това е конфликтът, който се разгръща в наши дни.