Защо трябва да има туристическа пътека „Централни гробища“ в Бургас и кого ще видим в нея

Указателният знак за Петя Дубарова пък е сложен точно пред гроба ѝ, което го прави излишен. Щом са успели да открият паметната плоча на поетесата сред хилядите други, дошлите на гроба ѝ нямат нужда от подобна табела

Ключови думи: бургас, туристическа пътека, централни гробища, гробове, известни личности

01 Март 2020, Неделя, 20:59 ч.

Автор: Божидар БОЖКОВ снимки: Авторът

Засега тя води само до Коджакафалията и Петя Дубарова. „Флагман“ разказва и за други, също интересни гробове

Гробищните паркове са едно от последните места, които туристите биха включили в програмата си. Но все пак има някои изключения. В Букурещ цели групи се стоварват в гробището Генча-чивил, за да видят къде са положени тленните останки на Николае Чаушеску и съпругата му Елена. Пак там някои българи отскачат и до „Белу“ – най-старото букурещко гробище, където се намира гробницата на едни от най-щедрите български благодетели - братята Евлоги и Христо Георгиеви, заобиколена от десетки други „последни домове“ на известни българи, сред които и немалко възрожденци. В култово място за фенове се е превърнал гробът на Майкъл Джексън в мемориалния парк Форест Лоун. Както и този на Владимир Висоцки на Ваганковото гробище в Москва. Хиляди туристи в Белград не пропускат да се отбият и в Дома на цветята – гробницата на Тито.

В България, където почти няма такива традиции, може би единствените масово посещавани гробове са свързани все с някакви чудеса. Местата, където лежат тленните останки на Преподобна Стойна в манастира „Свети Георги“ в Златолист, на Ванга в Рупите, на Дънов в местността Изгрева или пък на Слава Севрюкова в гробищата на Бакърена фабрика.

Затова някак странно изглеждат плахите опити на Гробищния парк в Бургас също да организира подобни туристически маршрути. Там решиха да почетат два знаменити гроба, но по начин, от който няма реална полза – на предприемача Александър Георгиев-Коджакафалията, най-големия дарител на града, и на Петя Дубарова. Наместо още около входа, за да грабне интереса на посетителите, първата туристическа табела, указваща мястото, където е положен Коджакафалията, е сложена чак на половин километър навътре в една от алеите в парка. Така тя остава незабележима, освен за случайни хора, дошли да почетат мъртвите си близки и озовали се ненадейно край нея.

Но защо само двама?

Вярно е, че градът е предимно рибарско-работнически. Вярно е, че и гробищата на Бургас нямат дълга памет, понеже веднъж вече са били местени в края на 50-те години. Поради което стотици кости на мъртъвци все още почиват в отдавна заринати и забравени гробове в парка срещу някогашната Окръжна болница. И нерядко се оказват на повърхността, изровени от багери, дошли да ремонтират алеи или да правят детски площадки.

И все пак има някои интересни местенца, които туристът да разгледа, след като веднъж се е отбил на това място. „Флагман“ се постара да ги открие и покаже.

Не много далеч от паметната плоча на Коджакафалията (правена в наши дни с обществени средства и решена в скучноват соц.- реализъм)

се намира и тази на един от пионерите на силовия преход, ала Андрей Луканов, Георги Николов Мечката. Гробът е впечатляващ отдалече и може да стъписа с мечешката муцуна всеки, така, както някога самият Николов стъписваше мнозина.

Доста навътре в дебрите на старите парцели се е скрила паметната плоча на известния ни художник Петко Задгорски. Съвсем сигурно е, че тя е неоткриваема сред храсталаци и дървета. Две-три помощни табели биха свършили работа.

В годините, когато чалгата тъкмо избуя, за поколението на 90-те всяка певица бе с пъти по-известна от Петя Дубарова. Румяна имаше такава слава, но днес последният ѝ дом е известен само на нейните близки. Той е все пак на алея, но не най-централната.

За град без толкова богата история Бургас би трябвало да се гордее и с малкото си знатни фамилии. Хаджипетрови безспорно са сред тях. Още повече, когато, покрай последните градски страсти, имената им отново влязоха в новините. Но и към техния семеен гроб няма табела.

Някои гробове са забележителни по свой си начин. На мястото на тази пейка например доскоро имаше мраморна поставка, в която бе вградена камера. Дали целта е била близките на починалия (младо момче на 16 години) да следят денонощно гроба му, но всеки път, когато някой преминаваше оттам, камерата издаваше звук, с което съобщаваше, че се движи и следи зорко всяко движение.

Това изоставено място пък е напоено с много тайни, но и много кръв. Тук почиват една убита майка и двете ѝ убити дъщери. Майката се казва Славея и е първата официална проститутка на социалистически Бургас. Това, което малцина знаят за нея, е че има огромни заслуги пред някогашна България с работата си на тихия фронт. Благодарение на нея промишленият ни шпионаж е успал да спести буквално милиони на бюджета. Впрочем, нейната пълна история, достойно за филм е ТУК.

Макар в Бургас да са се родили именити поети и артисти, това почти не си личи от паметните плочи в гробищата. Те не преливат от епитафии, а мнозина дори и не са чували какво значи тази дума. Там, където изобщо има и някакви други надгробни надписи, извън имената и датите на починалите, те са толкова лишени от въображение, че са дори срамни. Най-често срещан е този с (почти прокурорско) обвинение към мъртвия: Отиде си, на никого не каза нищо. Не го е срам!

Някогашните бургазлии, за разлика от днешните, са влагали много повече проникновение и фантазия. За тях гробът не е бил просто дежурно отношение към мъртвия, а начин да се привлече и чуждото внимание. На много от паметниците от по-далечното минало са изписани цели истории. На този например е разказано, че 20-годишната Виолетка е загинала през 1946 година при нещастен случай в местността Чаира, Сестримско.

На друг е описано последното дежурство на момче на 22 години, което през 1938 година е било нападнато и убито.

Затова истински впечатляващо изглеждат единствените, броящи се на пръсти, съвременни гробове с епитафии. Човек първо се зачита в тях, след това поглежда кой е погребан тук. Може дори да потърси името му в интернет. Когато сам не успяваш да измислиш нищо оригинално, не е срамно да се ползват чужди стихове. Така са направили близките на Георги Каличин. Оригиналната епитафия приковава интереса да се разбере повече и за починалия. Приживе той е бил фотограф. Живеел е в Белгия. Макар и тежко болен, сам е давал кураж на други в тежко състояние. Сървърите все още пазят разговорите му в най-старите форуми.