Ние сме тъжно поколение с щастливи снимки в интернет

Ключови думи: Тъжното поколение, щастливи снимки

Преди Коледа животът ме срещна с една ведра душа, с която не се бях виждала поне десетилетие и половина.

Разменихме прегръдки и носталгично топли погледи. Тя изрази своята възхита от моята сватба, аз споделих възторга си от уютното й семейство.

„Във Facebook всички изглеждаме по-щастливи, нали знаеш?“, каза тя.

Усмихнах се с колеблива солидарност и продължих по пътя си, човъркана от думите й.

Наистина ли всичко е илюзия? Не изпитваме ли вече трепет от живота? Забравили ли сме как да бъдем щастливи, без да ни се налага да променяме ъгъла на светлината в кадъра, който сме изтипосали в социалните мрежи?

Всеки ли лъже по малко в интернет, преувеличавайки с няколко пиксела истинското си вътре?

Да сте виждали снимка на някого, който доволно мие купчина чинии?

Всеки споделя части от „възхитителния” си живот. Подложени сме на унищожителни бомбардировки от фотошопския живот на тоя или оня.

Социалните мрежи са площад, върху който егото ни лъщи като стар казан, излъскан старателно от калайджия.

Те са свят, в който всеки изглежда екстазно за ужас на ближния. Още преди няколко хилядолетия Аристотел мъдро е прозрял, че човекът изпитва болка от вида на щастието на някой друг.

Живеем в ера на завист. Завиждаме за пътешествията, за кариерата, за любовта, за бицепса, за златната рибка, за мусаката, за всичкото на другия.

Едно време изпитвахме завистничество към новата волга на съседа, днес сме безутешни от възхитителната яхта на тотално непознат, живеещ на другия край на света.

Носим завистта в джоба 24 часа на ден, 7 дни в седмицата, събуждаме се с нея в 3 през нощта.

Изживяваме ежедневно интернет редактираната версия на реалността.

„Харесваме“ със син палец, „обичаме“ със стилизирани сърца и „плачем“ с емотикони*

Не се чувстваме достоверни, ако не прекараме 10 воайорски минути в профила на онова тъпо копеле от седмия етаж, фукащо се с поредната полугола силиконка, провесила надути джуки до трахеята.

Ама пусто, не може да изстържем болното си любопитство от намазаните с помаден филтър снимки.
Ще ни се и ние да имаме тоя ефект на „блаженство“, шепнейки думите на Шекспир: „Със всичко свое той пръска чар, пред който аз съм урод!“*

Ние сме тъжно поколение с щастливи снимки в интернет.

За много щастливи години!

* Цитатът е от „Отело“ – превод Валери Петров

Източник: Христина Стоянова-Манолова, https://kekso.wordpress.com/