Ние сме тъжно поколение с щастливи снимки в интернет
Социалните мрежи са площад, върху който егото ни лъщи като стар казан, излъскан старателно от калайджия
Преди Коледа животът ме срещна с една ведра душа, с която не се бях виждала поне десетилетие и половина.
Разменихме прегръдки и носталгично топли погледи. Тя изрази своята възхита от моята сватба, аз споделих възторга си от уютното й семейство.
„Във Facebook всички изглеждаме по-щастливи, нали знаеш?“, каза тя.
Усмихнах се с колеблива солидарност и продължих по пътя си, човъркана от думите й.
Наистина ли всичко е илюзия? Не изпитваме ли вече трепет от живота? Забравили ли сме как да бъдем щастливи, без да ни се налага да променяме ъгъла на светлината в кадъра, който сме изтипосали в социалните мрежи?
Всеки ли лъже по малко в интернет, преувеличавайки с няколко пиксела истинското си вътре?
Да сте виждали снимка на някого, който доволно мие купчина чинии?
Всеки споделя части от „възхитителния” си живот. Подложени сме на унищожителни бомбардировки от фотошопския живот на тоя или оня.
Социалните мрежи са площад, върху който егото ни лъщи като стар казан, излъскан старателно от калайджия.
Те са свят, в който всеки изглежда екстазно за ужас на ближния. Още преди няколко хилядолетия Аристотел мъдро е прозрял, че човекът изпитва болка от вида на щастието на някой друг.
Живеем в ера на завист. Завиждаме за пътешествията, за кариерата, за любовта, за бицепса, за златната рибка, за мусаката, за всичкото на другия.
Едно време изпитвахме завистничество към новата волга на съседа, днес сме безутешни от възхитителната яхта на тотално непознат, живеещ на другия край на света.
Носим завистта в джоба 24 часа на ден, 7 дни в седмицата, събуждаме се с нея в 3 през нощта.
Изживяваме ежедневно интернет редактираната версия на реалността.
„Харесваме“ със син палец, „обичаме“ със стилизирани сърца и „плачем“ с емотикони*
Не се чувстваме достоверни, ако не прекараме 10 воайорски минути в профила на онова тъпо копеле от седмия етаж, фукащо се с поредната полугола силиконка, провесила надути джуки до трахеята.
Ама пусто, не може да изстържем болното си любопитство от намазаните с помаден филтър снимки.
Ще ни се и ние да имаме тоя ефект на „блаженство“, шепнейки думите на Шекспир: „Със всичко свое той пръска чар, пред който аз съм урод!“*
Ние сме тъжно поколение с щастливи снимки в интернет.
За много щастливи години!
* Цитатът е от „Отело“ – превод Валери Петров
Източник: Христина Стоянова-Манолова, https://kekso.wordpress.com/
Ученето през целия живот – ключово предизвикателство за българския пазар на труда
Награденият с „Аскеер“ и „Икар“ спектакъл „Влюбеният дирижабъл“ с премиера в Бургас на 8 октомври
Тръмп може да прати дизела в Европа над 3 евро за литър
Евтим Милошев с 8 апартамента в София, имоти във Франция и близо 480 хил. евро в банка
САЩ притискат Европа за 120 млн. барела дизел, ЕС търси общ отговор на ценовия шок
Бивш кадър на Лукойл България поема Агенцията за инвестиции
Пробив при ТЕЛК: Автоматична оценка на риска ще засича съмнителни решения
Гълъб Донев: Дефицитът ще стигне 5,7%, натискът върху бюджета расте в края на годината
Фондация „Димитър Бузов“ търси „Шофьор за пример“, наградите си заслужават
Цар Самуил отново разпали напрежението със Скопие: България не покани Северна Македония за церемонията
Турският футбол гръмна с нов скандал: 448 клубни шефове отстранени заради залози
Пепа Николова си отиде с болка от Сатирата
Пеевски: Покажете 36-те фактури от мои полети, платени от фирма, и подавам оставка като лидер на ДПС
Тогава, какво е радостта? Радостта е състояние на трансценденталност. Човек не е нито щастлив, нито нещастен, а напълно умиротворен, тих, в пълно равновесие. Толкова мълчалив и толкова жив, че мълчанието му е песен, а песента му не е нищо друго, освен мълчание.
Радостта е вечна, а щастието е мигновено. Щастието е причинено отвън и, следователно, може да бъде отнето отвън - налага се да зависите от другите. А всяка зависимост е грозна, всяка зависимост е обвързване. Радостта извира отвътре, тя няма нищо общо с външното. Тя не е причинена от другите, тя изобщо няма причина. Тя е спонтанния поток на собствената ви енергия.
Ако собствената ви енергия е застояла, няма радост. Ако енергията ви се превърне в поток, в течение, в река, настъпва огромна радост - не по някаква друга причина, а поради това че сте станали по-флуидни, по-леещи се, по-живи. В сърцата ви се ражда песен, избликва силен екстаз.
Вие сте изненадани от този изблик, защото не намирате причина за него. Той е най-мистериозното изживяване в живота ви: нещо безпричинно, нещо отвъд закона за причината и следствието. Той няма нужда от причина, защото е самата ви присъща природа, вие сте родени в него. Той е нещо вродено, той - това сте вие в своята цялост, леещи се.
А когато се леете, вие се леете към океана. Това е радостта: танцът на реката, пътуваща към океана да се срещне с вечния си любим. Когато животът ви е заблатено езеро, вие просто умирате. Не се движите наникъде - няма океан, няма надежда. Но когато течете, океанът идва по-близо с всеки миг и колкото повече наближава реката, толкова повече танцува, толкова повече екстаз има.