Ние сме тъжно поколение с щастливи снимки в интернет
Социалните мрежи са площад, върху който егото ни лъщи като стар казан, излъскан старателно от калайджия
Преди Коледа животът ме срещна с една ведра душа, с която не се бях виждала поне десетилетие и половина.
Разменихме прегръдки и носталгично топли погледи. Тя изрази своята възхита от моята сватба, аз споделих възторга си от уютното й семейство.
„Във Facebook всички изглеждаме по-щастливи, нали знаеш?“, каза тя.
Усмихнах се с колеблива солидарност и продължих по пътя си, човъркана от думите й.
Наистина ли всичко е илюзия? Не изпитваме ли вече трепет от живота? Забравили ли сме как да бъдем щастливи, без да ни се налага да променяме ъгъла на светлината в кадъра, който сме изтипосали в социалните мрежи?
Всеки ли лъже по малко в интернет, преувеличавайки с няколко пиксела истинското си вътре?
Да сте виждали снимка на някого, който доволно мие купчина чинии?
Всеки споделя части от „възхитителния” си живот. Подложени сме на унищожителни бомбардировки от фотошопския живот на тоя или оня.
Социалните мрежи са площад, върху който егото ни лъщи като стар казан, излъскан старателно от калайджия.
Те са свят, в който всеки изглежда екстазно за ужас на ближния. Още преди няколко хилядолетия Аристотел мъдро е прозрял, че човекът изпитва болка от вида на щастието на някой друг.
Живеем в ера на завист. Завиждаме за пътешествията, за кариерата, за любовта, за бицепса, за златната рибка, за мусаката, за всичкото на другия.
Едно време изпитвахме завистничество към новата волга на съседа, днес сме безутешни от възхитителната яхта на тотално непознат, живеещ на другия край на света.
Носим завистта в джоба 24 часа на ден, 7 дни в седмицата, събуждаме се с нея в 3 през нощта.
Изживяваме ежедневно интернет редактираната версия на реалността.
„Харесваме“ със син палец, „обичаме“ със стилизирани сърца и „плачем“ с емотикони*
Не се чувстваме достоверни, ако не прекараме 10 воайорски минути в профила на онова тъпо копеле от седмия етаж, фукащо се с поредната полугола силиконка, провесила надути джуки до трахеята.
Ама пусто, не може да изстържем болното си любопитство от намазаните с помаден филтър снимки.
Ще ни се и ние да имаме тоя ефект на „блаженство“, шепнейки думите на Шекспир: „Със всичко свое той пръска чар, пред който аз съм урод!“*
Ние сме тъжно поколение с щастливи снимки в интернет.
За много щастливи години!
* Цитатът е от „Отело“ – превод Валери Петров
Източник: Христина Стоянова-Манолова, https://kekso.wordpress.com/
Неочаквано завръщане: Наталия Симеонова отново в bTV, но в различна роля
Огромен пожар вилнее край Сливен, активираха системата BG-Alert!
Не се стряскайте на 1 октомври: Сирените ще огласят цяла Бургаска област
Диетолози разбиват мита: Не всяка ултрапреработена храна е враг на здравето
След оставката на Вучич: Ана Бърнабич пое президентските функции в Сърбия 2.
Черни 48 часа по пътищата: МВР отчете 12 жертви, ИПБ поиска Радев да поеме контрола
Шишков започна спешна смяна на опасните мантинели: АПИ готви карта на най-рисковите места
"Европа Директно – Бургас“ гостува в Карнобат по време на празника на града
Не пропускайте: Георги Тошев разказва за „Загадката Леда Тасева“ със свои филм и книга на 9 октомври в „Приморец“
МОН разширява елитния списък: Още два университета получават изследователски статут
Събират дарения за Сандов, за да го пазят по случая "Петрохан"
Тогава, какво е радостта? Радостта е състояние на трансценденталност. Човек не е нито щастлив, нито нещастен, а напълно умиротворен, тих, в пълно равновесие. Толкова мълчалив и толкова жив, че мълчанието му е песен, а песента му не е нищо друго, освен мълчание.
Радостта е вечна, а щастието е мигновено. Щастието е причинено отвън и, следователно, може да бъде отнето отвън - налага се да зависите от другите. А всяка зависимост е грозна, всяка зависимост е обвързване. Радостта извира отвътре, тя няма нищо общо с външното. Тя не е причинена от другите, тя изобщо няма причина. Тя е спонтанния поток на собствената ви енергия.
Ако собствената ви енергия е застояла, няма радост. Ако енергията ви се превърне в поток, в течение, в река, настъпва огромна радост - не по някаква друга причина, а поради това че сте станали по-флуидни, по-леещи се, по-живи. В сърцата ви се ражда песен, избликва силен екстаз.
Вие сте изненадани от този изблик, защото не намирате причина за него. Той е най-мистериозното изживяване в живота ви: нещо безпричинно, нещо отвъд закона за причината и следствието. Той няма нужда от причина, защото е самата ви присъща природа, вие сте родени в него. Той е нещо вродено, той - това сте вие в своята цялост, леещи се.
А когато се леете, вие се леете към океана. Това е радостта: танцът на реката, пътуваща към океана да се срещне с вечния си любим. Когато животът ви е заблатено езеро, вие просто умирате. Не се движите наникъде - няма океан, няма надежда. Но когато течете, океанът идва по-близо с всеки миг и колкото повече наближава реката, толкова повече танцува, толкова повече екстаз има.