Сузанита - шамарът по слепите ни очи и една все още незагубена битка

Автор: Полина Тодорова, lentata.com

Тя е на 14, размахва среден пръст, пее за живота, Дявола и Бога. И е сензация. Може би за ден. Или седмица. Най-много две. Или колкото й позволим.

Невръстната дъщеря на Орхан Мурад, която определя себе си за артист, възпявайки обладаването си от висшите сили, всъщност се превърна в поредната „дъвка” в социалните мрежи, с която за кратко ще се упражняваме над понятията си за морал, култура, възпитание, добро и лошо...

Всъщност Сузанита е съвсем очакваното и планирано дете на всички ни. „Покръстена” от прекалено рано в лоното на пошлостта и арогатността, нейната звезда изгря, за да ни подскаже, че някъде сме сбъркали. И то много. Защото ако някога младежката смелост се е тълкувала като наивна дързост, породена от идеалите в някоя прочетена книга, то днес тя е нищо повече от една 14-годишна хлапачка, облечена в черен мрежест чорапогащник, с изкуствени нокти и тежък грим.

Иначе казано, едно объркано дете, което се хвали с това, че не обича да чете. Дете, което израсна пред всички ни, с „усилията” на всички ни. Дете, което на 14 иска да е „секси”, „провокативна” и „творец”. Музикант, който иска да пише за „баса, който кърти”. И която съвсем естествено, освен като творец, вижда бъдещето си като фризьорка. Добра перспектива в страна, можеща да се похвали със своебразен рекорд в брой фризьорски салони на глава от населението.

И колко тъжно и нелепо звучат опитите за защита от страна на слепия баща на това дете. Та кой баща не би казал добра дума за детето си, дори когато и ангели, и демони са впили укорителен поглед в него.

Греши ли обаче слепият Орхан, когато посочва, че у нас„това е начинът”. Че това продава.

Лъже ли ни, когато споделя скритата обида, с която признава, че е направил редица стойности неща, за които общество и медии са били слепи? Тъга, по която голата изпразнена от съдържание амбиция на следващото, негово и наше, поколение удря звучен шамар.

Този шамар обаче идва съвсем навреме. Идва, за да ни изкара от апатията на собствената ни леност и оскотяване, с които градим характерите на децата си.

От апатията, с която виждаме грешките и позора им, но го подминаваме с лека ръка, защото днес всичко е позволено и всичко „може”.

От толерантността пред неграмотността, непросветеността и агресията им.

От слепотата ни, с която позволяваме да посегнат на учител, да се хвалят с това, че не четат, да се радваме, когато на 14 кръгозорът на мечтите им започва с един евтин клип и приключва във фризьорския салон.

Дали обаче загубихме „битката” с дяволите на Сузанита? Не мисля.

Битката е във всеки от нас и за нас. Започва с няколко прочетени и споделени страници, с няколко разговора, с песен на Флойд. И не приключва никога.